Обичах я. Чувствам се много добре, когато говоря и пиша в минало свършено време. Устроен съм така, че не проявявам стремеж към забравяне на болките, формирали ме като личност с изградена представа за живота. Зная, че тя е част от миналото ми – дори и да искам, не мога да я прогоня от дворовете му; не мога да отрека съществуването ѝ, защото, ако го направя, захвърлям романтичната си същност в мрака на калта.
            Борих се, за да бъдем заедно. Наясно съм, че днес думите ми звучат наивно. Израснах светкавично и разбрах някои неща за суровата реалност на проблематичния живот. Докоснах го. Той извика! Прегърнах го. Той се разплака! Признавам – не осъзнавах защо всичко се стичаше така, защо теб ту те имаше, ту те нямаше; защо всеки случаен минувач е тъжен, замислен и отнесен на друга Вселена, в която Доброто побеждава злото, а ние не сме създадени просто за да работим и плащаме безкрайни сметки в края на навъсения и имунизиран против чувства месец.
            Живеех за нас. Пропитото ми с искреност желание да бъдем едно цяло надделяваше над всекидневната конфронтация между характери, идеали и цели. Аз си позволих да обичам. Говорейки от трибуната на настоящето, виждам образа ти, който не ми принадлежи, но е все така грациозен и привличащ. Ти флиртуваш и омайваш прехласнатия въздух, който като старовремски джентълмен те изпраща със зорък поглед. Земята под краката ти се разлива, сърцето ти си е купило евтино вино и уморено наблюдава срамежливото жълто на залеза.
            Кощунство ли ще бъде, ако пожелая да си тук? Да обливам с мечтателност кафявите ти невинни коси, чието полюшване ми действа като крайбрежен мелтем, докосващ всяка моя частица... Да бъда онзи Мъж, след когото светът ти ще се промени, а вечното движение на ослепяващото ежедневие да спре в онази стая, онова легло, онзи миг…
            Аз и ти.
            Отново…