Анаконд Петров потъна в огромния си фотьойл и започна да медитира върху миналото си.
Н А У К А
М Н О Г О
У М Е Е Т
Г И Т И К
Това беше шифърът на гръко-латинския правоъгълник, чрез който лесно се разпознаваше намислена двойка карти от общо 10 налични двойки крати. Показваш тези 10 двойки на свой познат, с лица към него и му предлагаш да запамети една от двойките. После внимателно събираш всички карти в общо тесте, без да смесваш картите от една двойка с тези от други. Остава само внимателно да наредиш картите от тестето по горния шифър, който се визуализира в съзнанието ти. Първата и втората карта поставяш в позиции "Н". Следващите две в позиции "А". Третата двойка разполагаш в позиции "У". Четвъртата двойка трябва да заеме позиции "К". Петата нареждаш на позиции "М", а шестата на позиции "О". После идва ред на седмата двойка. Нея разполагаш на позиции "Г", а осмата на позиции "Е". Деветата пък трябва да заеме позиции "Т", а за десетата остават само позициите "И". И всичко е готово! Сега идва ред да зададеш тържествено въпроса - в кой ред, или в кои редове са разположени картите, които той е запаметил? Ако отговорът е примерно - първи и четвърти ред, то намислените от него карти са тези разположени на позиция "К", но ти не бързаш да обявяваш това. Запаметяваш картите му, а после събираш тестето отново и го разбъркваш по всевъзможни начини до припадък. Накрая разхвърляш картите с лица нагоре и започваш да ги душиш като куче търсещо следа. Така "подушваш" неговите карти през различни интервали, за да остане окончателно шашнат от "телепатичните" ти способности.
Анаконд си припомни колко много любители на картите бе извозил с този сполучлив трик, на който родната му майка го бе научила. Отиде си тя, горката, без време. Любителка на романите на Петър Бобев, беше решила да свърже името на детето си с гигантската анаконда от "Жрицата на змията". И хоп - ето ти Анаконд - малкото му име. Фамилията бурно протестираше срещу това нейно своеволие. Но пословичното й упорство надделя над тези протести. Това нейно решение имаше и сенчеста страна. В училище много деца се подиграваха на Анаконд. Но той растеше много силен физически и брутално се разправяше с присмехулниците. Когато дойде демокрацията, Анаконд бързо осъзна ситуацията и възглави създадена от него организация МУЛТИТРУП. Помогнаха му партийни другари от Столетницата и заложиха на него с едно черно куфарче пълно със зелени гущерчета. МУЛТИТРУП бързо се разрасна и в него вляха свежи капитали руските другари. Така Анаконд стана шеф на крупна международна фирма, филиал на ФСБ, а не след дълго стана и зет на генерал от ФСБ, което трайно укрепи водещите му позиции. Решиха да го прехвърлят в Йоханесбург. Оттам дърпаше той конците на МУЛТИТРУП, чийто основен предмет на дейност беше търговията с оръжие и наркотици. Топлата му българска връзка с видни родни политици на демокрацията му предоставяше безнаказан оперативен простор и капиталите му бързо набъбваха. Когато започна войната в Украйна, Анаконд попадна в ситуацията на хвърлен дюшеш. Високопоставени украински другари ловко използваха дарените им от чичо Сам и ЕС безотчетни пари и ги "изпираха" в Йоханесбург, което шеметно пълнеше касичката на Анаконд. Освен с наркотици, той започна да се занимава и с износ на малолетни украинчета за хайлайфа на ЕС, които висшестояща дама в украинската йерархия осигуряваше на деградиралите Брюкселски чиновници за блудни удоволствия. С една дума, Анаконд нямаше никакви финансови проблеми. Отдавна беше разбрал простата истина, че парите са истинския господар на този свят и че въпреки, че тези пари не могат да те направят щастлив, те облекчават най-добре нещастието ти. Но с напредването на възрастта той започна да мисли и за спасението на душата си. Защото знае ли се какво точно ни очаква Отвъд? В последните си мигове атеистът се бои да не би Бог все пак да съществува, а вярващият - да не би да не съществува! Вече беше пределно ясно, че светът върви към пълен провал. Издънване - повече от очевадно. Добри прогнози просто нямаше. Или казано другояче, очертаваше се хроника за една предизвестена смърт. На фона на този мрачен предАпокалипсис, Анаконд се опитваше трескаво да изгради своя микрорай в условията на гигантския макроад. Негова утеха беше красивата му дъщеричка, която обгръщаше врата му с малките си ръчички и гальовно му казваше - татенце. Това е единственото доказателство, че в този свят има и нещо хубаво - разсъждаваше той. Но сърцето му се свиваше при мисълта какво я очаква, когато порасне. Дали ще си остане така невинна, като малкия Буда, или чудовището на цивилизацията ще я погълне безжалостно, въпреки всички негови усилия да я спаси. Нямаше отговор на този въпрос. Дори бог нямаше такъв отговор. Каквото - такова, отрони се в съзнанието му. Важното е, че се роди и ще живее.
Медитацията му внезапно бе прекъсната от секретаря му. Беше дошъл чиновникът от ФСБ за обичайната стиковка. Когато останаха насаме онзи ловко извади пистолет със заглушител и стреля в третото око на Анаконд. С последния остатък от съзнание той усети скоростното разширяване на пространството и се видя в черния тунел отреден за душите. В края на този тунел мъждукаше спасителна светлинка. Внезапно Анаконд изпита чувство на върховно облекчение, че напуска тресавището на този свят. Повече не искаше и да знае.
© Младен Мисана Всички права запазени
Алегорията като част от Иронията.И Иронията като подобен компонент на Алегорията.
И когато всички карти са раздадени предизвестено,изплува илюзията,че животът е твърде много хубав,за да живееш безнаказано.
Поздравления за написаното от теб, Младен!