Отворено писмо по случай деня на будителите

Всичко, което нося като жена и всичко, което ме прави такава – мразя го.
Мразя се и ме боли, че го правя, но това не спира омразата, засилва я.
Колко съм чувствителна,
притеснителна,
взимаща всички други под внимание, поставяща себе си под съмнение.
Мразя се за това колко
не си вярвам и колко вярвам на други,
колко ги слушам,
а себе си кога послушах?
Мразя се. Сега просто се чудя дали някой ден ще спра?
Човек способен ли е въобще на това, защото напоследък ми се струва непосилно.
Мразя се и не мога да си простя много дни и много нощи.
За това, че ръцете ти са все студени и треперят, сърцето също.
За това, че ти пука, толкова дяволски много, че не можеш да разсъждаваш трезво, просто толкова, гадно и горчиво, изморително, смазващо много ти пука. 
Мразя се и отдавна по небето ми няма звезди. Някъде за някой има спасение, значи и за мен трябва да има, нали?
Страх ме е, че този целият живот ще го изживея, мразейки се. Един живот – безкрайно много време е това.
Продължавам да се мразя вече много дни и много нощи. И не е моя вината, но не знам защо я търся все у себе си? 
Че съм родена жена и че ще живея по техните стандарти за това как да бъда такава. 
Защото, в крайна сметка, така сме научени и много след нас ще бъдат научени по същия начин. И ще отричат, и ще го захаросват, ще говорят за модерен свят и ще се оправдават, пелтечейки едни и същи заучени фрази. А ние ще стискаме зъби и ще присвиваме устни едва забележимо, ще си кътаме огорчението и  болката под килимчето, после ще се усмихваме леко и през смях ще се правим, че нищо от това не съществува.
"Никога не съм била дискриминирана.
Не, никога не ме е удрял.
Не съм била преследвана, унижавана, заплашвана, малтретирана, омаловажавана..." и така цял един живот.
И понеже не мога да мразя само тях, мразя и себе си.
Вече много дни и много нощи. 

Честит празник, будители! 

.

.

.

(Няма да имам деца, но ако имах, щях да искам друга реалност за тях.)