ОТВЪД СТЕНИТЕ ПЛАМЪЦИ

новела

от

Калин Кермов

в разказите както следват:

Око на тавана

Червен дъжд над Малката планина

Вале купа

Кладата

ОКО НА ТАВАНА

Когато си спомням за онзи ден...
    Седеше пред компютъра и пишеше, облечен в бяла тениска и боксери, търкайки босите си крака един в друг. Кафето все още не го бе разсънило, както му се искаше. Лъчите на ранното слънце, пречупени през стъклата на големия фрески прозорец, изпъстряха белите стени на стаята с малки огънчета, досущ като в наркотично видение. От топлината им, полазила по гърба му, му се доспиваше. Отново.
     Когато отново си спомня за онзи ден, в който те срещнах, ме изпълва неописуемо щастие...
    Стаята бе почти празна. Почти – компютърът на масата (под която все така  потриваше босите си крака), разхвърляните навсякъде книги, телевизорът с принадлежащия му огромен фотьойл, стерео уредба свързана към две впечатляващи тон колони и пружинен матрак персон и половина.
    Голям блъдхаунд нахлу в стаята, обходи я, мушна се под масата, близна крака му и излезе оттам, от където, и дойде.
    Стана, отвори докрай плъзгащата се врата към градината и стъпи върху тревата, поникнала до самата къща. Протегна се назад, описвайки дъга; мъркайки от удоволствие, демонстрира блаженство. Кучето го събори, просвайки го обратно в стаята, като му се метна изневиделица.
    Руга го бясно, докато се изправяше, но то се бе скрило в градината.
    Върна се пред компютъра и написа:
    Не бях виждал толкова красиво момиче. Никога-изобщо... Дъщерята на горската фея.
    Камбанката на входа сигнализира за посетител. Той стана и излезе от стаята към вътрешността на къщата. Коридорите бяха тъмни и пусти. Камбаната напомни още веднъж за себе си. Хрумна му, че можеше да излезе през градината и да заобиколи къщата, но мисълта че е призрак в мрака, винаги го забавляваше. Отвори друга врата и заслепен от нахлулата ярка светлина, вдигна, в опит да се предпази, ръка пред очите си; сетне прекоси малката каменна алея, издърпа резето на тежката дъбова врата и отвори.
    Разбира се, че беше майка му, пропътувала тридесет километра с червения си Мерцедес, от града до тук, както всяка събота по това време.
    -  Облечи се! Не изглеждай като дивак! – Тя го разцелува по двете бузи и забърза на вътре. Той бавно затвори вратата след нея. Докато пускаше резето, някъде от вътрешността (на къщата) долетяха неодобрителни й възгласи. Недоволстваше от нещо, но той не успя разбере думите. Все тая. Последва я. Кучето, което до сега предпазливо ги наблюдаваше отстрани, също побърза да се шмугне след него.
    Отново през мрака.
    Някъде падна нещо. Майка му изропта. Влезе в стаята и докато слушаше: "Защо не държиш осветлението включено?" и "Как живееш в тая пустош?", си обу бели памучни панталони.
    -  Заповядай в градината – беше лаконичният му отговор .
    Тръгна пред нея и я заведе до шикозна маса, разположена в китна беседка, застлана с малки фини червени камъчета.
    -  Така... сега се отпусни и ми кажи какво има. Кафе или чай?
    -  Нека бъде сода с лимон. И лед! – Бе леко нервна.
    Тръгна към къщата. Този път отвори друга витринна врата, вляво от тази на неговата стая: кухнята – заедно с голяма и просторна трапезария. Прекоси я без да спира и мина в коридора, откъдето се качи на вторият етаж. Запъти се направо към една от празните стаи. Дръпна тежките завеси на френския прозорец и погледна надолу към беседката. Майка му и кучето се разглеждаха от разстояние, както всеки друг път.
    Тя го видя, точно когато дърпаше завесите и му направи знак, чиято изразителност казваше: Сега пък какво правиш там? Бързо слизай долу! След което нервно започна да отпъжда кучето.
    Гледаше ги отдръпнат крачка назад. Понякога обичаше да идва в тази стая и да наблюдава градината и гората оттатък високия зид.
    Слезе долу – но не в кухнята, а в стаята си и завари майка си ,надвесена над масата, забила поглед в екрана на монитора. Тя се изправи  и го погледна с укор. Никакви следи на срам от нейна страна, че я е спипал да тараши в личното му пространство. Беше свикнал. Още като малък, бе усетил, че тя е само една безполезна жена, с красива външност и винаги и бе съчувствал.
    -  Примирих се с факта, че на своя глава реши да учиш за лесничей, но това сега – направи паузата – ме ужасява. Разбери ме, като твоя майка, аз съм силно притеснена от това ти увлечение... От този пагубен синдром...
    Тук някъде, тя винаги губеше думите, необходими й да изрази волята си: “Че той всъщност не е това, което се опитва да бъде, а потомък на известна – не само в средите на адвокатското съсловие – фамилия, а и из целият проклет град (който така и беше писнал). И тази фамилия, това име, което те двамата носят, колкото и проклето да е то сега за нея, и каквито и непоправими сътресения да й бе донесло... то те в крайна сметка го носят и дължат много на него... Проклети да бъдат!” Към краят винаги ставаше много объркано и трудно, за да бъде проследена мисълта й.
    - Майко, аз съм дизайнер. Аранжирам зелени пространства в интериора и екстериора на дадено място. И ще ти кажа как най ми харесва да се наричам – градинар. Аз съм градинар и ще си остана такъв. Е, един ден може да стана и писател, но и тогава ще си остана градинар. Писател-градинар! И ако това ти се струва някаква гротескна фантасмагория, то ще ти кажа, че живота, който винаги си водила без да изключваме и настоящия момент, е не по-малко такава фантасмагория.
    Можеше да продължи в същият дух, но се възпря.
    Казаното обаче, бе достатъчно за да го сметне майка му за твърде дръзко (тя дори не обърна внимание на обидата), напълно достатъчно за да потърси – без излишни извинения – изхода на къщата.
    - Стой – спря я той – ще ти донеса нещо разхладително. Искаш ли  сок от грейпфрут? – Усмихна й се ласкаво. – С много лед, нали?
    Тя дишаше като парен локомотив, само дето парата бе по-малко.
    -  С много лед, нали? – Още по-усмихнат, с преигран изискан жест, Мики я подкани отново да се върнат в беседката. Тя прие с усмивка, демонстрираща желано примирение и леко го шляпна по дупето, което показваше, че му прощава.
    Знаеше, че никога не би я наранил. Не го бе правил и не смяташе. Това, което й каза преди малко, го бе чувала и го съзнаваше по-добре от него. То бе част от един по-стар и съвсем истински разговор, който двамата бяха водили, малко след като баща му се разведе с нея.
    Изчака я да излезе в градината и седна зад компютъра.
    Пресичах улицата горе на хълма, когато вдигнах глава и те видях… в профучалата пред мен кола… Видях как тя отнесе лицето ти долепено о задното стъкло. Най-красивото момиче въобще... Ти така беше вперилa поглед в мен, че дори сега усещам онази сила, която накара краката ми не да омекнат, а напротив – вля им сили... Мощ , носеща живият полъх на благословено откровение. Сякаш целунат от дъщерята на горската фея.
    Хипнотизиран седнах върху бордюра на отсрещният тротоар...  (Къде си сега? Не, не това си мислех тогава.)  Просто седнах да почина и вече знаех (да, тогава го разбрах) в същият онзи миг осъзнах, че ти ще ме намериш. Очите ти, о да, очите ти –  те знаят къде съм.
    Очите ти от задното стъкло.
    Ctrl+S и стана от стола. Запъти се към кухнята сред мрак и звук от боси ходила.          
    Хладилникът бе пълен с оранжада. Той измъкна кутия грейпфрут, незнайно как озовала се там преди няколко дена и сипа много лед в огромна купа.
    Появи се отново в беседката с поднос в ръце и го постави в края на масата. Поднесе сока  на майка си, а на себе си голяма чаша на чието дъно се бистреше течност с цвят на тъмен кехлибар.
    -  Уиски – стреснато попита тя.
    Тъкмо когато си слагаше лед и доволен разклати кубчетата, тя повтори въпроса си, подкрепен от повече доводи:
    -  Уиски, преди обяд? – Кожата по лицето й се изпъваше от напрежение.
    Той я погледна многозначително.
    -  Приеми, че съм щастлив. Пиша за едно момиче… И въобще ми е радостно.
    -  Имаш момиче – първа в нея се обади истерията.
    -  Не, само пиша такава история.
    -  О, Боже, нима – признанието й надминаваше изненадата и за да й стане по-ясно възкликна отново  – о, Боже, нима!!! 
    Гледа го дълго и изпитателно, след което изпи уискито му на един дъх.
    -  И какво толкова радостно има в това! Кое е това, което те прави щастлив?
    - Уиски – попита той без да успее да скрие веселия си тон. Опита, но майка му наистина бе започнала да го развеселява. Напушваше го смях, но продължаваше да я гледа в очакване. Тя не го удостои дори с бегъл поглед. Изкушението да се пошегува с нея нарастваше, затова стана и за пореден път се запъти към кухнята. Бе радостен. Обърна се и погледна назад към беседката. Майка му държеше празната чаша за уиски, като разсеяно подрънкваше с трите кубчета лед в нея.
    Кучето я приближи. Мина под масата и много нежно постави муцуна на бедрото й. Тя го погали. Ледът подрънкваше в кристалните стени на чашата.
   
    Слънцето напекло къщата през боровете, бе изрисувало тъмните им силуети върху белите й стени.
    Във вътрешността й цареше тишина. Никой звук роден извън нея не успяваше да проникне там.
    В мрачните коридори на двата етажа, притаени по ъглите като стражи от миналото, дебнеха призрачни ехтежи.  
    Горе във  фоайе при стъпалата, Мики бе седнал на мекото кресло.
    Тежките меки завеси в празната бяла стая леко се поклатиха.
    Той стана учуден, че през гъстата тишина чуваше гласът на майка си някъде отвън. Викаше го.
    Спусна се по стъпалата в мрака. Мина през кухнята и почти без да спира грабна купата с леда и бутилката.
    -  Мики, миличък, колко години станаха, от както имаш това прекрасно куче.
    -  Татко ми го подари преди четири пет години. – Той се наведи, за да може да го види под масата – Хей, Бък, колко станаха, а приятелю?
    За да подчертае необикновеният момент, Бък тихо изджавка пет пъти. Измъкна се изпод масата, завъртя се около краката на Мики, близна го по глезена и се запиля в градината. В далечината се разнесоха пет ясни излайвания.
    -   Прекрасен е нали?
    -   Не знаех, че ти е подарил куче.
    -   Изненадана ли си?
    -   Той не се грижеше много за вас.
    Мики я погледна. Колко странно как  времето не бе в състояние да й въздейства – ни външно, ни вътрешно. Красивото й лице, тялото й си бяха непокътнати. Светът остаряваше, но тя не. В момента, в който я погледна забрави мислите си, унесен от това лице. 
    -  Случило ли се е нещо – сепна се той – какво има? Този път не си тук, само защото отново е събота. Нещо се е случило.
     Тя мълчеше. Беше си изпила сока. Сипа си уиски, от бутилката поставена на масата и му добави лед.
    -  Сиси му се е обаждала...
   Бе вдигнала чашата; поклащаше напитката си я без да отпива, загледана напред – не мигаше, никаква промяна в изражението.
    -  Какво е направила?... Къде е – подкани я той.
    -  Вчера му се е обадила... бременна е... и е избягала...
    -  Казала ли е къде се намира?
    -  В някакъв санаториум... Защо не ми се обади на мен? Кажи ми какво й сторих? Ти винаги всичко разбираш.
    -  Сиси… – Мики се спря за миг – тя просто не харесва никого и нищо. Никой не е виновен. Тя... – опитваше да намери думите – вечно ще търси нещо, което не съществува. Може би и за това така постъпва. Мисля, че тя е наясно...
    -  Защо не ми се обади?
    Той се приплъзна до майка си и я прегърна през раменете.
    -  И какво иска от татко?
    -  Да му съобщяла само.
    -  Само!?! Това той ли ти го каза?
    -  Не говорихме повече. Нали го знаеш... не ме понася...
    -  Защо тогава ти се е обадил?
    -  Той смята, че трябва да знам... въпреки че тя и дума не е споменала за мен... и защо ли!
    Мики сипа уиски и на двамата, но не успя да сложи лед на майка си. Тя импулсивно бе гаврътнала питието на екс; топлината му изгори гърлото й, една сълза се спусна надолу от притворените в наслада очи (Мики я наблюдаваше сякаш е на кино), ръката й нехайно заличи мократа следа по  топлата буза… и тогава тя спокойно постави чашата на масата. Погледът и все така се рееше някъде.
    -  Искаш ли да я видиш? – Въпросът му, не я изтръгна от вцепенението. – Ще дойда с теб. Знаеш ли къде е този санаториум... Татко знае ли?
    Тя му се усмихна и го погали по бузата. Този път сама си сипа уиски. Сложи му лед и пи на големи глътки. Въздухът ставаше все по-горещ. Прохладата на беседката бе истинско спасение.
    -  Имаш ли сода?
    -  Сега ще донеса.
    -  Не се бави!... – И добави: – В онази глупава… Всъщност – гласът й го застигна при самата къща, но той я чу – прави каквото искаш… Ще потърся кучето.
    Последното изрече сякаш на себе си.
    Преди да влезе в стаята си Мики я чу как го вика по име. То излая. А тя се смееше.
    Текстът на монитора го зовеше и той седна пред него.
    Нарисувах очите ти по стените на стаята си. Навсякъде около мен. И едно на тавана. Голямото Око на тавана. Излежавах се с  часове на леглото загледан  в него. То също се взираше в мен надвесено отгоре ми.
    Следваха всяко мое движение. Всички те от стените. И когато заспях пазеха нощите ми от кошмари. Всички заедно… от стените.
    Сутрин ме будеха с нежен взор, ласкаво извиквайки ме от обятията на съня…
    Понякога изпълняваха желанията ми – защото са очите на дъщерята на горската фея...
    Телефонът иззвъня. Мики стана и се приближи към него. Не го вдигна веднага. Звъненето бе продължително. Изчака достатъчно и се присегна към слушалката.
    -  Ало?
    -  Здравей...
    -  Здравей, татко... майка е тук...
    -  Досещам се... Тя как е? Ти как си?
    -  Пием уиски... а тя си играе с кучето в момента... Как я караш?  
    - Спрял съм пред къщата ти. Обаждам се от мобилния си телефон. Може ли да вляза... имам пред вид майка ти... Как ще реагира тя?
    -  Не бери грижа. Това е моя работа. Сега ще ти отворя.
    Постави слушалката на трупката и се загледа към градината. Извърна поглед към монитора, нещо в очите му проблесна (колелото се завъртя) – остана така, като хипнотизиран.
    Виждам очите ти.
    
    На автомобилната алея отпред бяха паркирани два Мерцедеса – червен и зелен. Мъж над петдесетте седеше на капака на зеления. Беше облечен като за ветроходна регата. Блуза Ла кост и преметнат пуловер на раменете. Въпреки възрастта изглеждаше доста спортно и причината не бе само в дрехите. Стойката на стегнатото му тяло, лекия маниер в движенията; всичко това подсказваше колко приятен и изискан е този човек. Свободата бе за него като естествен жест, леко намигане.
    Резето изръмжа с тежък звук. Вратата се отвори и младеж, доста небрежно полуоблечен излезе на алеята. Мъжът се приближи до него и след силна прегръдка се разцелуваха по бузите.
    -  Пораснал си.
    -  Ти също.
    Шегата им се стори доста забавна и те дълго се смяха. Минаха през портата. Резето хлопна. Смехът продължи, докато не го погълна къщата.
    Там в мракът на коридорите й, те си разменяха кратки любезности, без да пресилват нещата. Държаха се естествено. Минаха през кухнята от където момчето взе няколко чаши и напълни каната с оранжада.
    Седнаха в беседката. От градината се носеше весел лай на куче и слънчев женски смях.
    -  Това майка ти ли е – подозрително попита мъжът.
    Момчето кимна, видимо развеселено.
    -  Добре си прекарвате двамата.
    -  Идва всяка събота и ако е много разстроена остава да спи тука. Опитвам се да я задържам... но не като я разстройвам, разбира се.
    -  Каза ли ти за Сиси... И че и се обадих.
    Мики кимна докато наливаше уиски по чашите.
    -  Виждам, че добре си я успокоил.
    -  Наздраве – младежът вдигна напитката си и намигна – това винаги действа успокоително.
    -  Можеше да станеш лекар. Да се грижиш за хората. Бива те.
    Мики помълча малко преди да попита:
    -  Знаеш ли къде се намира Сиси? Можем ли да отидем при нея... всички заедно.
    Баща му клатеше глава в някакъв унес.
    -  Ако не си ти, сме загубени...
    Жената влезе ненадейно в беседката, без дори да ги предупреди с игривия си смях, с който огласяше градината допреди малко. Спря. Закова се на място с разперени ръце – щеше да разказва нещо, но сега… Всички мълчаха.
    Момчето първо наруши тишината:
    -  Изненада ме на вратата. Обади се, когато вече бе спрял пред къщата. Нямах време да ти съобщя. Доста се зарадвах... че вие двамата ще се видите... ние тримата заедно.
    Мъжът се изправи, подаде ръка и покани жената да седне до него. Само той от тримата бе способен да овладее положението и се зае.
    Жената прие първо ръката, после поканата, видимо поласкана и същевременно притеснена, но с голяма доза неприкрита кокетност, подходяща точно за такива случаи. Момчето ги следеше внимателно, без да ги изпуска от поглед – мъжът галантно наля уиски на жената, после оранжада. Извади пакет цигари и покани дамата да запали, след което самият той запуши. Момчето с бърз жест отказа още преди самото предложение. Баща му се усмихна. Всички се усмихваха. Кучето излая в далечният край на двора.
    - Е, разказвай как си – мъжът отново бе пръв; думите бяха отправени към бившата му съпруга. – По телефона почти не проведохме нормален разговор... Колко глупаво от моя страна да го споменавам, извинявайте!
    -  Добре съм, благодаря!
    Тя не излъга, това бе самата истина. Водеше безметежен живот именно благодарение на парите, които той й бе оставил  след развода. Посещаваше редовно синът си в "идиотската" му извънградската къща и бръщолевеше с приятелки в останалото време. Проявяваше голяма резистентност към алкохола и с удоволствие го поемаше в големи количества.
    -  А ти как си? Около мен не се случва нищо, ама наистина нищо интересно. Как вървят делата в кантората ти?
    Тя добре знаеше. Славата му не бе от вчера и с всеки ден се множеше. В нейните приятелски кръгове, клюките, на които залагаха като основна тема за разговор, я бяха осведомили прекрасно. А и градът не бе кой знае колко голям, че да има скрито покрито.
    - Работа, само работа. Въпреки увеличаващият се брой помощници, работата все повече ми тежи. Да не говорим, колко отдавна ме е отегчила... но бизнес, сама разбираш.
    Направи пауза, но и момчето, и жената разбраха, че той ще продължи разговора.
    -  Все по-често си мисля за вас. Казвам самата истина. Не знам дали няма да прекъсна нещо лично между вас двамата, но дали е възможно и аз да се присъединявам от време на време към компанията ви в съботите...
    -  Разбира се – побърза да каже момчето – мисля, че началото е поставено.
    -  Ще се радвам! Ти нали нямаш нищо против?
    Жената го погали по ръката в знак на съгласие. Това беше интимен момент. Първият от много години насам. Това достави удоволствие и на тримата. Мъжът прие ръката й в своята и я притисна нежно с другата. Извърна се към градината и каза:
    -  Чудесна е. Това, е което учеше, нали? Градинарство. Великолепна е, ей Богу!
    Момчето благодари. Градината бе неговата страст. Поизместена от известно време от увлечението му по писането. Но  в делничните дни той й отдаваше заслуженото. Бе прихванал много диви видове - предимно цветя - от гората и майсторски ги бе комбинирал с дълго селектирани екземпляри.
    Говориха дълго време увлечени от стари случки. Сетне момчето стана и остави майка си и баща си сами в беседката.
    
 
    И тогава, в един прекрасен ден, ти ме намери.
    Втренчено в мен, Окото на тавана ме събуди. В огромната му зеница гореше ярък пламък. Можех да прочета мислите ти. Чувах шепота ти. Искаше ме. Сега трябваше да те потърся и аз.
    Станах от леглото и се облякох. Излязох и поех по улицата. Посоката беше ясна. Право към теб. Север, Юг, Запад, Изток, горе и долу: това бяха само понятия.  Заобикалящият ме реален свят трептеше като мираж. Окото беше всичко, което ясно виждах. Всичко, за което мислех и  чувах. То бе моя фенер, чиято светлина трябваше да ме преведе през мрака на реалността. 
    И сега след като ме откри ти ме зовеше. Най-после ме повика. Колко чаках, колко дълго само...
    Но сега това бе без значение.
 
    -  Красиво е. Тук ли прекарваш времето си? Майка ти ми каза, че намерението ти да станеш писател е сериозно. Подкрепям те – мъжът се приближи и сложи ръка на рамото му.
    -  Да, знам. Благодаря все пак!
    Стоеше неподвижно в една от тесните алеи на малкият си парник. Тук бе неговата лаборатория.
    (Колко ли време съм прекарал така?
    -  Къде се беше отнесъл? Добре ли си? С майка ти се зачудихме къде си.
    -  Как върви помежду ви?
    - Спокойна е… и е естествена. Имам чувство че флиртува с мен. Бях забравил колко е добра. Бедата е, че след това...
    -  Остави я да прави каквото е решила и толкоз…
    - Завиждам на интуицията ти. Никога не съм се притеснявал за теб. Лошото е, че и за Сиси никога не се притесних, а винаги е имало повод.
    -  Татко, това е минало. По-важното е да го направиш сега. Още повече, след като те е потърсила. Сега можем заедно да и помогнем, или поне да се опитаме. Ако тя разбира се е съгласна.
    Двамата излязоха от парника. Постройката наподобяваща викториански стил, изработена от дърво и стъкло, се кичеше с два великолепни кипариса отпред. Ситният чакъл скърцаше под обувките на мъжа. Босо, момчето направи крачка встрани и стъпи на меката трева. Огромният блъдхаунд се дотътри мързеливо и се присъедини към компанията им. Тромаво и първоначално клатейки само уши, той разтръска цялото си тяло, почти без да забавя ход.
    Разговаряха. Момчето водеше мъжа към края на градината. Когато стигнаха до високия зид то му показа едно от любимите си места за съзерцание напоследък – огромен мравуняк в подножието на високия бор – единственият от тази страна на дувара. Момчето клекна, мъжът го последва, а кучето седна настрани от тях. Мълчаха. Мравките – големи и кафяви – полазиха босите крака на Мики. Той размърда пръсти. Спомни си една книга – "Танцът на мравките" –  в която се разказваше за любов, бягство, преследване и джунгли.
    Мъжът се приведе и постави разперена длан върху мравуняка. Тя веднага покафевеня. Подържа я няколко секунди, вдигна я, отръска я от мравките и я поднесе пред лицето си свита в шепа. Дълбоко вдиша от мравчената киселина по нея и очите му се насълзиха. Беше щастлив. От много отдавна не бе го изпитвал, истински, просто. (Колко ли години съм се лутал изгубен? Може би цяла вечност…)
    Кучето втренчено гледаше в предните си лапи. Земята се движеше. То не мърдаше. Не смееше. Ноздрите му нервно потръпваха. Душеше, не можеше да смогне. Търсеше във въздуха обяснение за усещането, за гъдела, за киселия аромат.
    Кафявото множество ги помете - мъжът, момчето и кучето. Една друга вселена.
    Виждам очите... те ме водят.
 
    ...Очите, които следвам.
    Строгите градски черти на къщата контрастираха с цялостният й провинциален дух. Тя много напомняше на вилите от крайбрежието. Притежаваше тяхното умение да внушават целогодишно жизнено очарование, макар и рядко обитавани.
    Разположена на висок хълм, къщата оставаше скрита сред боровата гора. Като призрачен замък, но със своите скромни два етажа, тази перла от дъното на небето вещаеше спокойствие, което в крайна сметка даряваше на своя стопанин.
    В мрака на нейната утроба, коридорите, осеяни с безброй скрити ниши, свързваха малки полу-етажни тераси и фоайета в един (не сложен) лабиринт.
    На вторият етаж, в голямата празна бяла стая, тежките завеси незабележимо се поклащаха, докато стените й хищно поглъщаха светлината нахлула през  прозореца.
    От фоайето на малката тераса пред стаята, едва доловимо, долиташе леко почукване. Жената седеше отпусната в креслото върху малката площадка – притихнала, прикрита в полумрака. Поставила крак връз крак, тя леко поклащаше единият. Върхът на обувката й ритмично докосваше масичката пред нея; бе се унесла в този ритъм, навярно защото за първи път къщата й допадаше. До този момент тя я свързваше с позорното бягство на сина си – както бе склонна да определя преместването му "в този пущинак". Сега всичко това я привличаше. За миг, много кратък наистина, тя се запита дали да не препише настроението си на уискито, но познавайки се отхвърли тази смешка. Алкохолът нямаше чак такава власт над нея. В отношенията помежду им тя бе водещата, по-силната в тази приятелска връзка; партньори в добро и лошо, или за добро, или лошо – някога се опитваше да направи разлика, но бързо се бе отказала.
    Когато синът й заедно с баща си – бившият й съпруг – се бяха запилели един след друг в парника, а уискито свърши, тя се отправи към къщата. Откри уискито в кухнята, напълни чашата си и вместо да се върна в градината, тя навлезе навътре в тъмните коридори, водена от непознато желание. Не се ядоса както сутринта на мрака, каращ я да се чувства безпомощна и неориентирана (макар да озлобяваше се срещу всичко което й напомняше, че понякога е точно такава), не влезе и в съседната на кухнята стая – тази на сина й – а застана в подножието на дървеното стълбище към втория етаж. Сетне спокойно постави крак върху първото стъпало. Започна де се качва бавно, правейки почти незабележима пауза между всяка следваща стъпка – и така стъпало по стъпало. Запита се, в коя ли част на къщата, изключвайки неговата стая,  прекарва времето си синът й . Прииска й се да усети мястото, да го притисне – да го накара да се издаде само; да накара пиленцето да пропее… Подсмихна се на мислите си.
    Минаваше от стая в стая, после отново, така докато не отвори мъничка врата, зад която стъпалата водеха на долу. Следвай ме!
    Не бе в способностите й да прецени, че в цялостното разположение на къщата, бе невъзможно тази стълба да води на долу, но сега интуицията й казваше, че нещо не е както трябва.
    -  Колко странно! Мъничка стълба – голяма тайна!
    Когато ме намериш ще бъда само твоя... а ти единствен мой – единствено мой.
    Тя затвори. Виеше й се свят. Подпря се на перилата на балкона. Стискаше се здраво о тях, като ги използваше за подпора, докато се добере до фотьойла. Отпусна се на него и отпи голяма глътка от уискито. Без съмнение щеше да помогне.                                           
     -  Безотказно е – гласът й прозвуча като екот в бездна.
    Постави чашата на масата й преметна крак връз крак. Отпусна се.
    Намери ме! Вземи ме със себе си!
    Присегна се и наново отпи.
    -  Безотказно е.
    Извърна глава на ляво към голямата празна стая. Вратата бе отворена докрай. Видя през прозореца борове в далечината – някъде там зад високия дувар. Видя как завесите се поклащат, макар прозорецът да бе затворен, но нямаше как да види белите стени… Нито Окото на тавана.
    Аз ще те намеря. После ти.
 
    -  Какво правиш тук?
    -  Безотказно е – постави чашата на масата.
    -  Удобно ли е?
    -  Много. Защо друг път не си ми показвал вторият етаж? Толкова е жив, макар и празен.
    Той се усмихна. Знаеше, че не е пияна. Как да си обясни противоречието в поведението й.
    -  Защото не го харесваш… Както цялата къща. – Бе напълно убеден, че майка му тайно се качва на вторият етаж. Разбира се, бе по-скоро догадка, но факта, че не можеше да я прогони от  мислите си даваше живот на съмненията му. А майка му не се предаваше. Идваше всяка събота ( и почти винаги, оставайки за пред нощта) и въпреки че бе готов да я посреща (правеше го с удоволствие), бе убеден, че зад привидната и загриженост тя търси нещо. Не можеше да се отърве от усещането, че майка му контролира събитията в по-голяма степен, от колкото на него му бе възможно да го прави. За това стоеше на страна, пасивен, в позицията, от която пръв ще улови и най-малката грешка от нейна страна. Копнежът да го стори бе на прага да го издаде. Разговорите им ставаха все по трудни за него. А тя бе желязна – маскирана като понапита кокона. Желязна бе и сега. Непрекъснато го сюрпризираше с невинни подмятания.
    -  Знаеш ли, че тя е жива – изненада го тя.
    Ето, че го прави пак. Не му остана нищо друго освен… усмивка. Една мила усмивка в стил "мила моя мамо".
    -  Е, добре, довечера ще ти приготвя някоя от тези стаи.
    Чуха се бързи стъпки и от стълбището се появи мъжът. Кучето чакаше в подножието им.
    - Какво правите тук горе? С Бък ви чакахме в беседката, но той е толкова скучен – те не обърнаха внимание на шегата му, затова подхвърли – може ли да разгледам?
    -  Заповядай!
    Мъжът влезе в голямата стая.
    -  Отвън не изглежда толкова просторна. Къщата имам предвид – долетя гласът му.
    -  Разбрах те.
    Баща му продължи с другите стаи, отваряйки врата след врата.
    -  Почти няма мебели...
    -  За какво са ми.
    - Само легла... – отново долетя гласът му, после във фоайето се появи и самият той, и се загледа в сина си. – Изглежда посрещаш много гости?
    -  Ти си вторият, от както купих къщата.
    -  Сериозно – бе тръгнал да разглежда наново, но сега се спря и се обърна към Мики; гледаше го сериозно и с укор. – Значи майка ти все пак е права. Загазил си го.
    -  Не съм казвала загазил – намеси се тя – но в общи линии е това. Права съм. Но са нужди години и ти да го разбереш.
    Той не обърна особено внимание на думите й, отново зает с къщата, но все пак й отговори:
    -  Разбрах го отдавна, но не го проумявам... Ха, зад тази врата е имало стълба някога, но е зазидана. Виж тук има само едно стъпало на долу...
    Скрий ме! Не им позволявай...
    -  Хайде да ядем – изненадващо предложи Мики – мамо, да ти помогна?
    Той й подаде ръка. Баща му стоеше пред малката отворена врата и не мърдаше. 
    -  Хайде ела – подкани го той и бутна вратата въпреки съпротивата на ръката му – това е някаква стара приумица.
    Тримата заслизаха на долу. Най-отпред жената, следвана от мъжа и момчето. Кучето ги гледаше от подножието на стълбището. Те го подминаха, тогава то направи крачка напред и стъпвайки само с предни лапи на първото стъпало приведе глава между тях.
 
    Колата пресече пътя ми. Отмина ме. Ти стоеше там – на отсрещният тротоар. Най-красивото момиче, въобще. Вперилa поглед в мен – очи, които хипнотизират (привличат).
    -  Очи, които хипнотизират – привличат. – Прошепнах аз, взрян в теб.
    -  Ти ме намери –почувствах те да казваш.
    -  Ти първа – прошепнах все така стоящ на другия  тротоар.
    Върволица от кафяви мравки пълзеше на горе и на долу по колоната на беседката в няколко отделни трафика.
    Мравешка Вавилонска кула – мислеше си мъжът.
    -  Умислен си – намеси се жената – разкажи.
    -  Гледам мравките. Сетих се за  онази библейска история, за хората и техният стремеж...
    -  Доста банални мисли, за адвокат с преуспяваща кантора – присмя му се тя – доста лесно може да се превърнем  в богове за мравките – усмивката изглеждаше неизтриваема от лицето й; съсредоточено и на точни интервали отпиваше от чашата си.
    Мъжът доста се двоуми, но го каза:
    -  Така и не можах през всички тези години, да разбера от къде идва цинизмът ти – дали от злоба или пък безпомощност.
    -  Ще ти кажа: И двете. Макар това да не е истината. И понеже за всичките тия години, ти най-сетне питаш, ще ти кажа истинската причина: Беззащитност, скъпи! Защита и разбиране, които търсех от и при теб… когато бях до теб. Но това е минало. Не го забравяй. Поне за мен е. – И за да приключи темата подхвърли – не си пиеш уискито.
    -  Малко преядох. Къде е Мики?         
    -  Малкият писател пише.
    -  Той показва ли ти какво пише?                     
    - Спомена. Но се страхувам, че може да сметне евентуален интерес от моя страна, като примирение към това му увлечение. А аз съм против, а и наистина не ме интересува.
    -  За това пък аз съм доволен.
    - Не е хубаво човек да среща недоволни адвокати. – Той подмина и това, а тя продължи: – Харесва ли ти къщата?
    -  Очарователна е. И градината е превъзходна. Мики разбира от тези неща. Щастлив е тук. – Измери я с поглед. – Защо питаш? О, предполагам и тя не ти допада!
    -  Не забравяй, че съм тук всяка божа събота. – Приведе се и си наля. Подчерта усмивката си като за снимка и го погледна в очите заядливо. – Чудиш се как издържам на толкова пиене. С годините, скъпи, се придобива резистентност. Нали не ми се налагаше да работя.
    -  Да, да – не му се слушаха глупости – това вече сме го говорили стотици пъти. Защо попита за къщата – настоя той.
    -  Какво искаш да кажеш? Беше само ей така, от учтивост... – Но реши да си признае: – За да сменя темата. Какво си се хванал за тая къща? Все пак е красива. Ето не го крия, така е. Какво ме притискаш... – тя го погледна изпитателно в очите. – Я чакай… Вие двамата сте се наговорили. Там отвън – махна с ръка към градината – докато аз бях вътре – сега ръката й описа дъга и посочи към къщата зад гърба си.
    Той я гледаше не толкова снизходително, колкото със съжаление.
    -  Нищо подобно. Знаеш ли...
    -  Копелета – ядно просъска тя преди да изпразни чашата си  – копелета.
    - Стига! – Мъжът направи кратка пауза за да смекчи строгостта в гласа си. Едва тогава продължи. – Ти беше горе... имам предвид на вторият етаж. – Търсеше думите, притесняваше се как да й го каже. – Не забеляза ли нещо странно?... Стаите, вратите.
    Жената не го изпускаше от очи, но последните му думи я накараха да се приведе напред; завъртя лице, така че го фиксира с едното око почти от упор.
    -  Какво искаш да кажеш, миличък? Какво им има на стаите и вратите?
    -  Тази къща е... не знам как да го кажа. Когато се срещнеш с някого, ох, как да го кажа – човек, живо същество –  не се замисляш над това... Знаеш, че е жив, защото той си е жив, нали, няма как да не е. – Мъжът направи драматична пауза. – Но когато, както сега, това е... къща по дяволите!... Само една къща... Тогава се стряскаш, когато усетиш, както това се случи с мен. Дори не съм сигурен стори ли ми се или беше реално… и аз не знам... Добре де…Ето, ще го кажа: Имам усещането, че тя е жива. Да, жива. Къщата е жива!
    Жената го погледна с другото око.
    -  Или ти си откачил или аз съм пияна. Залагам на първото.
    - Знаех си, че не трябва да ти казвам. Но нямаше на кого. Изпитвам нещо... Имам непреодолимо усещане... На Мики пък най-малко можех да кажа...
    -  Защо? Нали къщата е негова.
    -  Нищо ли не усети там горе? - Той посочи по посока на вторият етаж.
    -  Ами – забави се, не й се искаше да си признава (толкова характерно) – хареса ми. Усетих се безгрижна...
    -  Нима? – Закачката му се изплъзна, извини й се и побърза да продължи: – Никога не съм изпитвал нещо подобно. Ти май не схващаш? Склонна си да ми се подиграваш. Сега ти е паднало и не ще изпуснеш.
    -  Да сега ми е паднало. Виж, миличък, живея без теб вече толкова години и не страдам. Но нека не говорим за нас. Разказвай, слушам те. Ще ти се подигравам друг път – тя се изсмя доволна и отпи със задоволство.
    Мъжът прие шегата и поднесе чашата си към дамата. Чукнаха се приятелски. Тогава тя го изненада:
    -  Видя ли завесите в голямата стая? – Мъжът се стъписа. Бе успяла да го заблуди напълно.Тя продължи: – Те се движат. Стените всъщност не са бели. Тоест бели са, но това под тях не е бяло. То не е точно определен цвят – рисувано е.
    -  Какво искаш да кажеш?
    -  Мики е този, който стои зад всичко. Той живее в пълен мрак. Често съм го засичала да се застоява в бялата стая. Стои на прозореца взрян в нищото – като хипнотизиран. Много се безпокоя за него, но няма с кой да го споделя. А искам да действам. Но пак няма с кого. Единственото, което мога да направя е да идвам всяка събота и неделя. Всичко това има връзка с писането му.
    -   Как така?
    -  Пише за едно момиче; за очите й, които го привличат. Зоват го или нещо такова. – Мъжът не изпускаше нито дума. – Правя се, че не се интересувам, но често се ровя в компютъра му, доколкото ми стигат познанията. Между другото, не е много сложно, дори за пияна лелка като мен.
    Смехът ги погълна; но имаше и още нещо... тревогата умело се криеше иззад всеки техен жест, но сега желанието им щеше да преобърне посоката в – може би нов копнеж, за нова воля, за едно възродено съпричастие…
    Беседката не се противопоставяше, дори доброволно бе позволила на мравките да използват една от колоните й за своя мравешки Вавилон.
    Мъжът, по име Траян и жената – Ивана – вече знаеха повече заедно, отколкото всеки поотделно. И  все пак имаше и още нещо – къщата, сега унесена в следобедна дрямка, галена от топлото приспивно слънце. 
   
    Някой в тъмата сбъркал е играта.
    Добре дошъл!, учтиво му шепти.
    А настрани към себе си мълви:
    Това сърце, горкото,
                            ще е жертва на окото.
 
 
    На лунната морава - танци самодивски.
    Момчето и неговата фея ги наблюдават отстрани сплетени в нежна прегръдка.
    Огромна клада пръска огнени отблясъци из феерията на нощта.
    Изплашен мрачен демон в гората се почесва по рогата.
 
    Мила моя!
    Мили мой!
    Нежно гали я той.
    Но облаци скриват луната.
    в тоз час пламъкът секва играта.
    Гората своето изчадие разкрива.
    И на тъмната морава
      танцът самодивски  се мигом разпилява.
 
    О, мили мой!
    Но вече скочил  е той
             и  в демоновото лице изревава:
    Стой! Или умри, изчадие!
    О, мили мой!
 
    Кошмарен писък изтръгна Мики от съня. Той скочи в завивките и зачака. Нищо. Наостри слух пряко сили. Нищо... и тогава чу леко хлопване на врата. Скочи от леглото. Очите му играеха в тъмното. Виждаше в мрака като котка. Тишина... Но не! Леки, прикрити стъпки достигнаха до ушите му. Черепът му кънтеше в резонанса им. Издайнически на горния етаж изскърца дъска. Той плавно пристъпи към вратата и тихо я отвори. Изчака. Отново тишина. Премина в коридора. Долавяше собственото си дишане, но нищо повече. Приближи до стълбището. Внимателно сложи крак върху първото стъпало; намести го и с бързи движения изкачи няколко стъпала; те замълчаха, не го издадоха. Отново някъде горе изскърца дъска. Като с един скок той се озова на горната площадка. Погледна през отворената врата на голямата бяла стая. Окото на тавана. Приближи се към съседната стая, тази, в която бе настанил майка си. Доближи глава до врата.
    От другата й страна Ивана се ослушваше седнала в леглото. Писъкът я бе изкопчил от сладкия, дълбок сън, плод на количеството алкохол, което бе погълнала през деня. Не бе уплашена. Тази не бе първата и нощ в къщата; където шумовете вече не й правеха впечатление. Тя търсеше друго. Чакаше го отдавна. И тази нощ то се бе появило. Долавяше движенията отвъд вратата на стаята си. Можеха да са от всеки и от всичко. Тихи и тайнствени. По, дяволите, тази къща!... Но въпреки този порив, връхлетял я с яростна решителност, тя не стана от леглото. По, дяволите, тази къща!
    Само вратата, като единствена, колкото реална, толкова и нереална преграда, стоеше между тях двамата. Но Мики я виждаше седнала в леглото. Мощта на Окото го изпълваше. Ела, мили мой! 
    Мики се отдръпна от спалнята на майка си. Плъзгаше босите си крака по дъсчения под; той му се подчиняваше – без звук, без ропот. Щеше да издаде всеки друг… И ето, че отново го направи. Изскърца. Идваше от другият край – там където Мики бе настанил баща си. Мръдна глава на една страна без да движи тялото си и видя силуета. Вратата го скри зад себе си. Мълчание.
    Ела, мили мой! 
    Той се приближи до малката врата. Отвори я и влезе.
    О, мили мой!
    Фееричен отблясък заигра по лицето му. Задържа се там унесен в танца си и се спря в очите му.
 
   
                                                                                * * *
 
 
Утрото на новият ден, донесено – както винаги – на крилете на митичен блъдхаунд, влетя в стаята.
    Бък се повъртя около господаря си, лежащ по корем на пода. Спеше свил единият си крак в страни до тялото, а другият изпружен като жица. Беше събрал ръце под главата си. Тениската се беше набрала, чак до гърдите, така че коремът му се опираше гол о паркета. Кучето го близна по босия крак. Сетне легна пред главата му и зачака.
    -  Добро утро, Бък, Вестителю на зората!
    Мики се завъртя мързеливо по гръб. Бък се изправи и застана над главата му.
    -  Какъв приятен ден ще е днес, нали, Бък? – Разтърка очи. Кучето дръпна глава назад, тъй като ушите му пречеха на господаря и с джафкане даде утвърдителен отговор. – Кога ще се научиш да правиш кафе? А, Бък, кога?
    Песът избяга от срам в градината. Мики го последва до отворената врата и застана на прага. Протегна се. Слънцето грееше някъде зад къщата. Върховете на боровете отсреща се къпеха в лъчите му.
     Отиде до кухнята и си сложи вода в джезвето. Вареното кафе му допадаше. Сетне включи кафе машината да загрява за майка му. Бък лаеше по нещо в градината. Секунди по късно Мики го видя седнал извън сянката на къщата, къпещ се в слънчевите лъчи. Целият блестеше във великолепно кафяво. Приличаше на древно езически божество.
    - Няма съмнение, че е – си каза тихо и включи осветлението в кухнята за да се заеме със закуската.
 
    -  Мирише вкусно. Добро утро, скъпи!
    Беше минал само час и ето, че майка му беше на линия. Перфектен биологичен часовник – помисли си той.
    -  Добро утро! Татко спи ли?
    -  Вече не. Минах покрай стаята му и почуках. Увери ме, че ще бъде тук след малко.
    От горният етаж се дочу шум – бавни, мързеливи сутрешни движения.
    -  Адвокатите сутрин не са така щастливи, като нас.
    Той и се усмихна. Видя я как се повъртва. Искаше й се да започне направо с уискито. Най-накрая стигна до машината и си пусна кафе. И двамата се настаниха на масата.
    -  Добре, че ти купих тази машина... че какъвто си дивак...
    -  Така по ми харесва...
     -  На палачинки ли ухае – беше баща му  – Добро утро!
    Отговориха му в един глас.
    -  Кафето... как го предпочиташ? Еспресо, турско или нес?
    -  Еспресото е божествено. Само за адвокати. – Беше свикнала сама да се смее на шегите си.
    -  Да, еспресо, ако обичаш. С мляко, моля.
    -  Още не разсънен, а така учтив!
    -  За това пък ти си кукуряк.
    -  Е, не колкото изглежда отстрани.
    Мики поднесе кафето. Засуети се.
    -  Няма ли да е по-добре да закусим в беседката.
    -  Да, наистина. Чудно ще е.
    Всички се заеха да изнасят кафета, палачинки, сладка. Последен в беседката пристигна Мики с купа бухти.
    -  Жестоко! Удовлетворението да си майка на такъв син е наистина неописуемо.
    -  Знаех си, че има и още нещо освен палачинките. Долавях аромата, но сутрин винаги ми е трудно.
   
    Бък се примъкна към беседката. Седна на алеята. Гледаше ги, слушаше ги. Не мръдна от мястото си докато закусваха. Разбра, че както вечерта се бяха уговорили ще ходят на посещение при Сиси, която той не познаваше, освен по име. Стана му ясно че тя е сестра  на господаря му, по-голяма, както успя да долови. Също и човек, за който всички се тревожеха. Думата секта му бе непозната, но схвана, че е лоша. Свързваха я със Сиси. Вече знаеше, че няма да го вземат със себе си, защото на мястото където е Сиси не допускат кучета. И тримата бяха много мили и внимателни един към друг. Беше виждал Мики да се държи така с майка си, но другият човек бе нов за него, макар предния ден, докато двамата си играеха, да му бе обяснил, че го е подарил на Мики, когато Бък е бил "ей, такова, малко пале"…
    Никой от тях не спомена нищо за нощта прекарана в къщата, дори не мислеха за нея, защото той можеше и би го надушил. Знаеше какво се бе случило, защото беше там. Бил е там и в други нощи, стаен в мрака. Много, много от тях бе прекарал буден, чакайки господарят му да се завърне отново в къщата. Те двамата толкова я обичат. В нея и той – Бък – е господар. Тя също е техен господар. Господарското братство бе чувал не веднъж Мики да казва през смях.
    -  Това куче е невероятно! Стои така вече сигурно час. Не е помръднало. – Мъжът затягаше цигарата си. С жената бяха минали към тази част от закуската.
    -  Трябва да пооправя някои неща и себе си и можем да тръгваме. – Ивана загаси фаса в пепелника. – Давам си максимум час и половина.
    -  О кей.
    Тя стана и напусна беседката по посока на къщата. Кучето се помести малко и пак седна.
    -  След малко и ти ще ядеш, Бък.
    Мъжът и момчето станаха и се разходиха из градината. Минаха покрай мравуняка. Кучето изчака настрана, после продължи да ги следва.
    Слънцето приключваше със сянката на къщата. Отдавна я бе преполовило. Смолата по боровете блестеше огряна от лъчите му. Преди да влезе вътре, Мики спря и го погледна без да предпазва очите си. Усмихна му се. Сетне се скри в къщата.
 
    Два часа по-късно всички се събраха на пиацата пред къщата. Мики изкара стария си черен Сааб. Бяха се разбрали всеки да пътува с колата си до града и после с неговата до санаториума на Сиси. Майка му разбира се, не се съгласи лесно, но накрая бе принудена да приеме. 
    - Сигурно си мислите, че сте ме убедили, но грешите, защото не е така – заключи тя. – Хич и не си го въобразявайте.
    Качи се в червения си Мерцедес и отпраши. Синът и бащата я последваха, качвайки се в колите си. Бък излая зад оградата. Слънцето току приключваше със сянката на къщата. Погледна изплъзващите се автомобили. Мрачни облаци се задаваха от север и бързо го закриха. Къщата потъна в приглушената светлина.
    Бък се завтече вътре – Мики бе оставил открехната външната врата на кухнята – и бързо се озова в подножието на стълбището. Стъпи с предните си лапи на първото стъпало и сви глава между тях. 
    Голямата бяла стая шумеше с тежките си завеси.
ЧЕРВЕН ДЪЖД НАД МАЛКАТА ПЛАНИНА

“Кога ще духнеш, ветре западен,
                                                               та да запръска ситен дъжд?”
 
 
 
    
   -  Дъжд...
 
    -  Хайде, миличка, време е да влезеш вътре.
    Сиси погледна сестрата някак вяло, присви устни съжалително, сетне бавно и неохотно се изправи. Жената я подхвана за ръката, но само докато се изправя. Постояха така миг два – Сиси не откъсваше очи от хоризонта.
    -  Хайде, мила, да вървим. Вече ни чакат.
    Двете тръгнаха по алеята – тътрейки се, безволево – към санаториума долу в подножието. Все още не го виждаха – ще трябва първо да изкачат леката височинка и чак тогава на спускането ще съзрат покрива му. Сиси обичаше тази гледка, като от птичи поглед. Като дете, тя летеше във всяка своя фантазия. В началото беше летящо момиченце, но после се превърна в птичка. Птичката със сините очи. Мимолетна усмивка мина по лицето й. От пристигането си в санаториума преди два месеца, голямата височина бе любимото й място. Не и отне много време да го открие, то просто изпъкна пред очите й – стръмното възвишение, Малката планина (както по-късно започна да го нарича), набраздено от виещата се алея с малките беседки накацали по него като изплетени от бръшлян  гнезда. Но първоначално обиколи целия парк на санаториума – бавно и методично – колкото да си докаже, че не ще намери по-добро място. Имаше още две три хълмчета, но те не успяха да я привлекат, камо ли да спечелят сърцето й, както това стори Малката планина. Не предлагаха, така допадащия й птичият поглед, нейното вътрешна око.
    Превалиха билото – видя се сивият, кован покрив на санаториума – и на спускането Сиси започна да изостава. Тежестта на корема й (бременна в шестият месец) пречеше повече на слизане, от колкото на изкачване. Болките в коленете чувствително се засилваха, ходилата й се набиваха под натиска на наедрялото й тяло. Тя спря да почине до една от беседките, подпирайки се с ръка на нея. Миг преди да я подкани сестрата – винаги много внимателна и търпелива с нея – Сиси наново пое на долу по алеята. Двете се заклатиха бавно и повече не спряха, преди да стигнат до сградата.
    Гледката на китния парк, със сновящите насам-натам хора – повечето от които, на групи или поединично, движещи се по посока на главната сграда – вече се бе запечатала в съзнанието й като видео картичка от онези, които многократно бе гледала преди да последва комуната на острова. Същата измамна идилия, но когато погледнеш отблизо лицата на тези мъже и жени, белязани от празните им погледи, разбираш (ако все още можеш), че животът ти е обречен, а понякога дори отминал.
    Минавайки покрай тях на влизане в сградата, те се смесиха около нея като кръговрат – лица носещи друга идентичност, мъже и жени, които днес реагираха единствено и само на името си. Съзнания, в които не можеше да се ориентира дори малкото дете, което някога стъпка по стъпка е проправяло пътя в жестоката джунгла на човешки взаимоотношения.
    -  Настояще – тихо промърмори тя.
    Влизаха като богомолци в преддверието на храм. Някои се ориентираха сами, други с помощта на придружители; всички се отправяха към стаите си – светли бели пространства, където и призраци биха се изплашили от способността им да заличават гласове, звуци, че дори и тиктакането на часовника. Пространство, което се храни с времето – търбухът на забравата. 
    Сестрата, която я извика от Малката планина, се отдели от нея и влезе в рецепцията. Сиси продължи сама по коридора, водещ към сектора, където бе стаята й. За щастие, тя бе разположена с изглед към Малката планина. През прозореца се виждаха дори накацалите по нея беседки, където Сиси, въображаемо прекарваше часовете затворена в стаята.
    Вътре, освен леглото с малкото шкафче и масичката с цветята – много грижливо освежавани от нечия невидима ръка всеки ден – нямаше нищо друго; само малкото столче без облегалка и картината на стената. В началото тя изобразяваше новозаветна библейска сцена, но бързо я замениха, съобразявайки се с душевното й състояние, макар че на нея въобще не й пукаше. Замяната бе станала в нейно отсъствие – факт, който я развесели. Новата снимка бе на слънчев океански остров. Нещо като “лагуната на мечтите ви”. Клетите глупаци не знаеха, колко този остров приличаше на оня, на който я бе отвела комуната.
    Сиси влезе в стаята, спря за миг и промълви:
    -  Настояще.
    После придърпа столчето към прозореца и се загледа навън. Трябваше да им поиска стол с облегалка, защото в сегашното й положение това бе истинско мъчение за нея. Отбеляза си да не забрави да го направи и се остави на въображението си.
    Слънцето залязваше над Малката планина. За пореден път каза сбогом на света преди да го предаде на мрака. Бе само една целувка, едничка, може би последна, защото се бе научила и знаеше, че никога няма гаранция, че ще го види отново. Бе сбогом като добро утро – преплетени думи, семпли, невидими жестове… нищо като усещане, малко въздух стоплен от устните й…
    Малко по малко нощта настъпи. В коридорите стана тихо.
    Похитена от тихите облаците, луната се появи след повече от час закъснение. Но за това пък цяла. Малката планина нарисува сенките по склона си. Под лунните лъчи беседките показаха това, което бяха крили в мрака и тогава Сиси съзря мъжка фигура сгушена в една от тях. Не можеше да е сигурна, но все пак…
    Да, сега вече бе сигурна. Изненадващо мъжът бе обърнал лице към нея.
    Не успя да реагира и да се отдръпне. Бе твърде късно за това. Таейки надежда, че не я видял, опита да се успокои, мислено убеждавайки се, че той най-вероятно не е погледал към нея. И тогава, сякаш направлявана от чужда сила тя се изправи до прозореца. Вдигна ръце и ги прилепи към стъклото.
    Но мъжът вече бе извърнал глава. Стоеше все така превит, прегърнал коленете си свити към гърдите. Белите му дрехи блестяха на лунната светлина.
    Сиси продължаваше да стои залепена о стъклото. Усещаше корема си опрян в перваза на прозореца. Сведе глава и нежно го погали: Малката планина. Бе доста наедряла. Това я накара да се усмихне.
    Когато отново с поглед потърси мъжа, той бе изчезнал от беседката. Не се виждаше никъде по Малката планина. Погледна и пред сградата, до колкото й позволяваше периферната видимост на прозореца, но не го откри. Беше изчезнал. Появи се от лунната светлина и изчезна само с едно мигане на очите й.
    Каква нощ само – помисли си. Отиде до леглото и се мушна под завивката.
    -  Настояще – каза почти шепнешком. . .  
 
    Утринната светлина нежно я приласка и изтръгна от лепкавите лапи на съня. Не спа добре – цяла нощ се въртя, сънувайки глупости. Последното, преди са се събуди, беше беседката – самотна и пръскаща светлина, сякаш бе фенер.
    Стана и се доближи до прозореца. Столчето си стоеше там. Седна. Слънцето се криеше. Видя лъчите му разпръснати в далечината, намерили пролука в купестите облаци – като в картина от ренесансовата епоха.
    Отиде до банята и се зае със сутрешният си тоалет. Скоро щяха да я извикат за закуска. Имаше ли начин да разпознае мъжа от беседката. Едва ли. За пръв път бе видяла живо същество сред заобикалящите я бездушни, объркани физиономии. Значи не е сама. Спомни си комуната и Емил, който я бе приобщил. Островът, лагуната, градината в която отглеждаха зеленчуци. Семейството рибари – техни “братя” – които бяха дошли с децата си. . .
    Селекторът в стаята изписка и нечий глас учтиво напомни, че е време за закуската. Тя не се нуждаеше от придружител. Не бяха много такива като нея. Облече си блуза и излезе от стаята. Косата й бе все още влажна и приятно я гъделичкаше по врата. Коремът все повече я затрудняваше.
    Ще се справя. Не съм сигурна... защо ми е...
    По коридора се тътреха призраци и придружители. Сякаш ги водеха на заколение.
    Докторът пак ще каже, че не мога да изхвърля комуната от мислите си. Как го наричаше – пост-еди-какъв-си ефект. Че ментално съм била здрава, но проблемът бил в психическата ми идентификация, която все още се лутала в травмираната ми душа. Май използва его, не съм сигурна. Глупости на търкалета. Мислят си, че са ме спасили, изтръгвайки ме от лапите на смъртта, но не знаят нищо. Защото не могат да го разберат. И никога не биха могли.
    -  Настояще – тихо прошепна тя.
    Слезе по стъпалата и влезе в просторната, и светла столова – огромно  помещение с френски прозорци и палми пред тях, които растяха като стражи от огромните си  дървени сандъци.
    Все още бе почти празно, защото останалите не се бяха дотътрили. Масите очакваха сервирани и Сиси зае мястото си в редицата до прозорците. Тя не приемаше медикаменти всяка сутрин, не и преди срещата си с доктор Лу – младият префърцунен французин.
    Разчупи една кифла от панера и я поднесе към носа си. Ябълков мармалад. Хареса й. Отпи от млякото с какао. Беше приятно топло и с малко канела. Е, поне закуската си я бива. Тогава се сети за мъжът от беседката и заоглежда помещението. Уви!
    Столовата се пълнеше. Не можа да открие дори някой с бегла прилика... Може би е облечен по друг начин – мина й през ума – колкото и малко вероятно да бе това. Върна се към закуската си. Ароматът на канела я изпълваше всеки път, когато отпиваше от млякото. Изяде кифлата, облиза устни и напусна столовата.
 
    -  Колко бяло е бялото?
    -  Под повърхността… може би много.
    -  Жълто. Кажи ми за жълтото. Какви усещания и представи извиква то у теб?
    -  Ами... Например – цвете... Нежно е, гали... Приютява ме. Отпуска ме...
    -  Добре. А червеното? Червено…
    -  Да-а-а… Червеното... Виждал ли сте бик? Затворен на тясно и около него мирише на кръв – прясна, вкиснала, всякаква кръв...
    Мълчание.
    -  ...Страх и ярост... Поглеждал ли сте в окото на такова животно?...
    Мълчание.
    -  ...Там има много червено – най-червеното червено.
    -  Значи червеното е страх, така ли?
    -  Не, не страх, а краят му... Тогава когато той си отива... Когато вече го няма и си сам... И можеш да се докоснеш… И когато го сториш – да се усетиш, да почувстваш допира със себе си... Тогава идва успокоението – твоето място в твоя свят и си казваш: Ето аз вече съществувам – екзистенс... червено... вътрешният свят, топлината да си жив, а не да оцеляваш.
    Мълчание.
    -  Може би не бях ясна...
    - Не, напротив. Беше напълно ясна. Беше интересно и… – Докторът замълча за кратко, след което добави, някак си вяло, колкото да избяга от темата – чудесно!
    Тишина.
    -  Идва ред на... синьото. Синьо.
    Тишина. Мълчание.
    - Морето и небето... Необятното... Пустота... Знаете колко дълго съм се взирала в тях през тази една година прекарана там... В комуната. Колко дълго... с надеждата... Но те не ми я донесоха...
    - Имаш предвид морето и небето. Те – натърти думата доктор Лу. – Те не са я донесли!?
    -  Да. Далечни и надменни.
    -  И тогава ти скочи в морето?
    Мълчание.
    -  Да.
    - Защо скочи, Сиси? За да потърсиш спасение или забрава? Може би нещо друго?
    Мълчание.
    -  Плаши ли те този въпрос, Сиси?
    -  Не разбира се. Само че не знам... Вие си мислите така. Аз никога – тя за първи път от началото на сеанса го погледна в очите – никога не съм приемала нещата по този начин… То просто ме предизвика... с противното си безразличие. Морето де, то просто ме предизвика…
    -  Сега ядосана ли си, Сиси? Това, че говорим за него ядосва ли те?
    -  Не разбира се. Вижте опитвам се да ви обясня разликата между безизходицата и това да решиш, че трябва да направиш едно нещо… Това което сторих не беше защото бях отчаяна…
    -  Предизвикателство ли беше това, Сиси?
    -  И да, защото... По дяволите!… И не, защото... все пак бях бясна.
    - Това, което казваш не е ли едно и също? Това проклятие не е ли израз на отчаянието ти?
    -  Не. Наистина бях малко отчаяна, но само от тяхното отношение...
    - Извинявай, че те прекъсвам! Отношението на морето и небето ли имаш пред вид?
    -  Да. Животът в комуната не можеше да ме сломи. Аз го бях отхвърлила...
    -  Как, Сиси, как го беше отхвърлила? Останалите членове не се ли бореха за теб. Не се ли опитаха да те приобщят наново? Имаше ли и нещо друго от тяхна страна?
    -  Не. Всички те бяха вече тотално изперкали. В буквалният смисъл. Дори децата вече не бяха деца. Но те не са важни – останалите имам пред вид. Нали? Аз оцелях. Аз съм  тази, която оцеля. Запазих себе си в тази душевна пустош на фона на "острова на мечтите". Аз – Сиси преглътна с усилие, сякаш буца бе заседнала в гърлото й и продължи с облекчение – просто исках да си тръгна и го направих. Сега морето е мъртво. Можеше това да съм аз. Някой от двама ни трябваше да стане жертва на това противопоставяне и тази жертва не бях аз.
    -  Значи морето е мъртво. Интересна метафора. 
    -  Не е метафора. Намериха ме полужива, вкопчена в битка с него – в схватка на живот и смърт...
    -  Значи ти победи. Победа на живота.
    -  Не забравяйте, че бяхме двама. А и все още сме.
    Доктора се усмихна мимолетно и отново прие предишния си сериозен вид.
    -  Не избяга ли от там за да спасиш живота на детето. Макар и по такъв абсурден начин – потърси погледа й за да я провокира, но удари на камък и опитвайки се да вложи повече сила в думите си продължи: – но в условия на липса на алтернатива, това все пак е бил единственият начин. Не го ли направи заради него.
    Той замълча, този път свел поглед към ръцете си. Вдигна ги и ги завъртя с разперени пръсти пред лицето си.
    -  Кой точно искаше да спасиш, Сиси – каза го изненадващо, показвайки лицето си напред към нея, сякаш до сега скрито под маската на собствените му ръце.
    - Просто морето си го заслужи, доктор Лу. – Каза го без да трепва, дори за миг; мислеше го, бе изпълнила заканата си. – Може ли да приключим... Изморих се. Или имате още цветове на разположение.
    Тя се усмихна. Той също.
    - Добре. Шегата е най-добрият начин да приключим за днес. Въпреки, че наистина се намират още цветове на разположение.
    Наблегна на думата.
    Отново му се усмихна. Той също.  
 
    -  Жалък глупак – промърмори Сиси на себе си, минавайки на излизане през приемната.
    Сестрата-координатор вдигна очи от книжата си и я проследи с поглед докато излезе.
    Тръгна по коридора водещ към рецепцията и напусна сградата в посока Малката планина.
    Когато мина покрай беседката, в която снощи бе съзряла мъжа тя забави ход, сетне поспря и реши да почине. Седна внимателно и с изненада установи, че е леко развълнувана. Поглади се по корема, сетне наклони тялото си назад, като се подпря стабилно с едната ръка, а с другата си помогна да качи крак връз пейката. Прихвана единия, след него другия и ги намести. Изпъна ги – в тази поза й бе най-удобно. Колко различни изглеждат – тя и мъжът – сравнени в позите, които заемат – той с присвити до гърдите колене, тя с изпънати напред крака. И всичко останало. Сега слънцето бе заменило луната... Как различно бе всичко – тя жена, той мъж. Удиви се на мислите си. До този момент той бе странник, който бе уловила да се промъква из любимите й кътчета, а сега вече мислеше за него като за мъж. Когато преди малко реши да седне в беседката усети лекият трепет, вълнението, което я обзе. Сега вече знаеше и причината...
    Шумът от нечии стъпки я откъсна от мислите й. Някой се изкачваше по алеята. Сиси не можа да овладее обзелата я паника. Сърцето й щеше да се пръсне. Притеснена, понечи бързо да свали крака от пейката, но действията й бяха некоординирани, панически. Все пак успя. Но краката й стъпили на земята мигновено изтръпнаха от върховете на пръстите до коленете...
    По алеята се зададе момиче – русо, слабо, с бяло лице. Ръцете му висяха безучастно до тялото. Момичето вървеше с отмерено темпо (лицето му бе застинало в безизразна физиономия) – истинско, натурално зомби. Обвивка без душа. Празен поглед от безжизнени очи вперени в нищото. А то е навсякъде – помисли си Сиси.
    Отърси се с раздразнение от обзелата я паника: Тъпа гъска! Каква тъпа гъска съм само! Краката й възстановяваха чувствителността си. Острите иглички се превръщаха в лек гъдел. Раздвижи ги и се изправи. Още си бе бясна, но когато излезе на алеята вече нямаше и следа от раздразнението. В крайна сметка, толкова отдавна не бе мислила за мъж – сексуалността й бе потънала в летаргичен сън. Смешно. Адски смешно. Островът, лагуната... Комуната все пак бе изтрила голяма част от човешкото в нея, от жената. Но ето, че бе успяла да запазила своята идентичност и новите-стари чувства. Тази вълна от вълнения, които я разтърсват, го доказваха. Развеселяваше се. Вълнуваше се като ученичка.
    Момичето бе поело по една от страничните алеи и сега Сиси можеше да продължи необезпокоявана нагоре към билото. Обърна се назад да погледне парка в ниското; бе пълно с хора – терапиите бяха приключили.
    Тръгна нагоре – бавно, умислена. Припомни си сутрешният телефонен разговор с баща си. Обади му се преди закуската. Не искаше да го тревожи, но й стана приятно, когато усети смесицата от вълнение и притеснение в гласа му (усещането бе двойствено – бе същевременно и щастлива, и малко гузна). Беше прекарала в неизвестност повече от година и половина. Отдавна бе прекъснала нормалната (според нормите) връзка с родителите си. С майка й нещата никога не се получиха и то не само поради факта, че те с баща й се бяха развели. След развода Сиси заживя при него, а той както винаги бе погълнат от работата си. Това бе добре дошло за нея, защото така родителски контрол фактически нямаше. Всичко остана в нейните ръце, което напълно я удовлетворяваше. Казваше на баща си това, което той искаше да чуе и с това приключваха разискването относно нейните житейски нужди и стремежи.
    С ужас си представяше живота на малкото си братче, което остана под опеката на майка им. Тя вечно се месеше, натякваше, уверяваше – истинска напаст. Но Сиси не можеше да не признае пред себе си, че имаше и обективна причина тя да се превърне в онази “студена кучка”.
    Спомените нахлуха в главата й. Тогава те живееха заедно – тя, брат й и родителите им.
    Малкият Мики, както винаги, по цял ден се пилееше из градината – разделена на две терасовидни нива през нея тихо течеше поток, който се спускаше в малък  водопад между тях. Брат й се опитваше да копае пещера под водоскока – навярно живеещ в някой филм за Тарзан, както си мислеше тя. Ставаше “на прасе”. Миеха го и го преобличаха под съпровода на викове и шамари, но малкият Тарзан – явно наясно с истинската стойност на изживяванията си – приемаше всичко без ропот; понякога се разплакваше, но според нея, това бе само за да не стигне майка им до истеричен припадък. Не получаваше наказания по-строги от заключване в неговата стая. На другият ден всичко се повтаряше. Никой освен нея не знаеше (а останалите не успяваха да открият), къде малкият Мики се каляше така. Не играеше с други деца. Винаги сам – някъде из градината. Макар че започнаха да му забраняват да ходи там, той не престана. Думите не оказваха въздействие върху му. Нищо не бе в състояние за го спре, освен да го вържат с верига.
    Никога не бе влизала в пещерата му. Нямаше неговото влечение към приключения в градината. А и на нейната възраст, момчетата и забавите бяха тези около, които се въртяха мислите й.
    Но един ден майка им вдигна голяма олелия; бе изчезнала особено ценна статуетка на Аполон – скъпа и фина изработка от слонова кост. Обстановката се нажежи. Майка й вилнееше – раздаваше команди, наставления, заръки, поръчения. Ти тук, ти там – се разнасяха крясъците й. Месеше се в работата на полицейските служители, който се отзоваха на сигнала за грабеж. Не липсваше нищо друго. И дума не можеше да става за обир, както го доказа и огледът на служебните лица. Но майка й не си намери място цяла седмица.
    Обичаше малкия Мики – да го наблюдаваш бе наистина забавно. Покрай случката с изчезналият Аполон брат й се бе укротил. Каляше се по-малко от обичайното и (както неволно го засече веднъж) се изнизваше тихомълком навън със старите вече изкаляни дрехи, които явно криеше някъде. После тайно се промъкваше обратно вътре, скриваше дрехите и се къпеше – видя го само веднъж, но и стигаше, за да знае, че го прави всеки ден.
    Така измина една тревожна седмица, през която майка й, така и не намери покой. Дебнеше и слухтеше – покрай нея, двамата с баща й бяха заприличали на чупливи предмети; Мики се спотайваше. Наистина кризисна обстановка. Баща й, обичайно зает със служебните си дела, се видя принуден по-често да се завръща в къщи, разтревожен от придобилото болестен характер състояние на майка й.
    В крайна сметка нещата се обърнаха срещу Мики – неукротимият демон обсебил майка й победи и детето бе разкрито. Шокът обаче, от това разкритие потресе всички възрастни членове на фамилията – баби, дядовци, че дори и братовчедите. Наистина сплотено семейство.
    Мики бил проследен и открит в собственоръчно изкопаното си убежище лично от майка им. Това което, открила вътре – освен собственият си син – е именно онова, което я е хвърлило право в отворените обятия на алкохола и то без право на обжалване.
    Сиси отдавна бе забелязала изчезването (една по една, ден след ден) на старите си кукли. И понеже бе минало времето, когато те я вълнуваха (то бе за съвсем кратко; като мъничка ги мислеше за свои сестрички), така и не спомена на никой за тях. Те обаче си бяха намерили нов почитател – откриха ги  грижливо погребани в пещерата на малкия Мики, положени в краката на изчезналия, изваяният от слонова кост Феб Аполон.
    Колко се смя – тайно разбира се, но истински.
    За съжаление обаче, не такава бе съдбата на малкото й братче, вече не безизвестният жрец Мики Сибилата – както шеговито го наричаше тя пред себе си, тайно от родителите им.
    Помъкнаха горкото дете по психолози. За известно време го спряха от училище (надали му е липсвало – особено съучениците).
    Започна строг контрол. Разпитваха го, ровеха се в главата му, търсеха отговори в големите му кафяви очи.
   
     Колко дена го питали?
     Ни дума, ни вопъл, ни стон…
     Но устата сгрешила…
     сама промълвила …Аполон
 
     Не дете, а бедствие
     просъскал детският специалист.
     Тихо Мики му казал…
     Не, чичко! Пещерняк-антихрист.
 
    Бе следила събитията с жив интерес; в началото й бе мъчно за него, но после осъзна, че не той е този, на когото трябва да съчувства. Майка й и баща й вече наистина боледуваха – смятаха, че ги е сполетяла голяма родителска трагедия... Но времето наистина лекува... и мъката, и спомените, и безсънието...
    Мики кротна. Разбира се, че градината си остана неговото място. Бе се отдал на нова страст – цветята. И въпреки тревогите на родителите, детето не ги постави повече в "шах".
    Феб Аполон заживя нов живот след една разпродажба, последвала веднага, след като майка им се поотърси от стреса. Тя също заживя нов живот - напусна работа и остана в къщи, за по сигурно. Така започна да запълва времето си все повече и повече с новата си страст – алкохолът.
   
    Ощастливена от веселите спомени Сиси продължи нагоре по ставащата все по-стръмна алея. Връщането назад към миналото я изтръгна от настоящето и й помогна да погледне смело напред.
    -  Настояще – каза тя.
    Сега тази дума бе променила и смисълът, и значението си. А с тях, и посланието, което носеше, и което толкова я измъчваше. Като че ли бе успяла да улови нова посока на вятъра. Миналото (но не онова, където доктор Лу се опитва да прозре проблеми – отделими, разрешими... нека си фантазира франсето) можеше да се окаже пътеката, която извървяна поне веднъж и в двете посоки, да и върне усмивката...
    И Сиси много тихо, почти шепнешком промълви:
    -  Настояще.
    И невидимо се усмихна.
 
    Облаци покриха небосклона далеч на юг. Вятърът се позасили. Стана прохладно. Замириса на море. Колко странно? Това я изтръгна от мислите й. Беше време да слиза. И то за втори път, след като вече го бе правила за обяд. Всеки ден едно и също. Питаше се защо, но дори не се опитваше да си отговоря. Имаше ли смисъл? Време, само време е необходимо.
    Стъмваше се. Бавно се изправи и пое на долу. Изпитваше неудържим глад – факт, който едва сега осъзна. Мислите й я бяха отвели на далеч.
    Наедряваше с всеки изминал ден. Баща й се зарадва на новината, че е бременна. Това също осъзна едва сега.
    -  Настояще.
    Чувстваше се уморена. Нямаше търпение да се мушне под душа и после да се сгуши под завивките. Но първо вечерята. Да се нахранят. Усмихна се на израза. Те двамата.
    Синя птичка прилетя близо до нея и тя протегна ръка, сякаш можеше да я хване.
    Вятърът довя облаците над Малката планина. Сиси разпери ръка нагоре, подържа я така и после я помириса. Дъжд.
    - Така имам нужда от дъжд.
    Вятърът се закроти за миг – само за миг. Завъртя се около нея (облаците въздъхнаха, за миг облекчени). Направи още едно кръгче около момичето и отново ги подгони.
    Птичката пак прелетя – този път в друга посока. Изписка и се изгуби.
    Чуваше само тежките си стъпки на долу към санаториумът.
 
    Дъжд не заваля и тази вечер, въпреки облачното небе.
    След вечерята и близо час прекаран под душа, сънят не идваше, въпреки умората.
    Навън бавно се смрачи и нощта се спусна. Малката планина бе притъмняла. Сиси стоеше срещу прозореца, седнала на малкото столче. Стаята бе тъмна.
    Луната проби облаците и докосна Малката планина там където беше беседката – тази, в която предната вечер се бе появил мъжът. Сиси отпусна клепачи.
    Не можеше да заспи. На няколко пъти преди това бе лягала подлъгана от тази тежест в очите, но сънят не идваше. Задържа ги затворени. Прииска й се да поговори с някого. И с т и н с к и. И с т и н а т а.
    Когато отново отвори очи, Малката планина светеше цяла на лунната светлина.
    -  Истина... -та...
    Не можа да продължи, защото мъжът се появи в беседката. Приближил я като призрак, тя го видя как се плъзна изпод сянката на дърветата. Белите му дрехи блеснаха под лунните лъчи. Приседна тихо (поне така й се стори), събирайки крака пред гърди преди да ги обвие с ръце. Носеше нещо, което тя не можа да види.
    Изправи се пред прозореца, долепила длани о стъклото. Искаше той да я погледне, да я извика при себе си. Тръпнеше в очакването – ето, защо не бе могла да заспи.
    -  Извикай ме, призрако.
    Думите й покриха стените на стаята. Просмукаха се под боята и се скриха – тайно, така както бяха изречени. Сиси се прилепи още по-плътно до стъклото; луната се отрази в очите й. Думите се измушиха от скривалището си и наново изпълниха стаята.     
    -  Извикай ме, призрако.
    И пак се скриха.
    -  Извикай ме, призрако!!!
    Молба.
    Сиси мълчеше. Молеше.
    Малката планина мълчеше в лунно бяло. Мъжът се изправи, присегна се и взе въжето, което бе донесъл със себе си. Стъпи на пейката и го метна през горната греда. Завърза го. Клупът бе вече готов. Надяна го на шията си и скочи. Сълзите по лицето му пресъхнаха. Една тъмна фигура прикрита в мрака си тръгна.
    Тишина и нощ.
    Облаците отново скриха луната.
    Задуха пропи въздуха.
    
     Плачеше без глас. Тресеше се. Трепереше. С мъка успя да свали мъжът от въжето. Положи го на земята и легна по гръб до него. Така изкара няколко часа. Скована, останала сама.
    По-самотна никога не съм била.
    Вятърът я обвиваше плътно като погребален покров. Няколко мъртви часа, след които се изправи и метна въжето. Десетина минути – само колкото да завали – само толкова изчака.
    - Кога ще духнеш, ветре западен, та да запръска ситен дъжд?... Най-после дойде. Дочаках те.
    Тя скочи. Синята птичка кацна на отпуснатото й рамо.
    Тъмната фигура в мрака си тръгна за втори път тази нощ.
   
    На следващият ден, някъде следобед, по централната алея на санаториума се зададе автомобил. Поостарял черен Сааб.
ВАЛЕ КУПА

    -  Каре дами.
    Събра парите от масата. Изправи се и небрежно ги натъпка по джобовете на панталона си.
    -  Ще се видим отново.
    -  Ще е скоро – изсъскаха останалите около масата.
    Удостои ги със скептична усмивка, колкото да ги раздразни още повече и се мушна през завесата.
    
    Четири след обед: Маджестик бар.
    По сепаретата имаше полупияни жени на средна възраст; във въздуха глупости и цигарен дим. Сервитьорките винаги бяха свежа кръв.
    Изпод тъмната завеса в дъното на салона се измуши младеж. Държеше ръцете си в джобовете на панталона. Една от сервитьорките мина покрай него и закачливо прокара ръка по корема му.
    В отговор, скептичната усмивка пробяга отново по устните му. Нищо повече...
    Но в салона настъпи промяна. Разнесоха се въздишки. Момичетата разнесоха автоматично пиене по масите на дамите.
    Без да вади ръце от джобовете, младежът мина през салона и се намести на едно от кончетата на бара.
    -  Водка с тоник.
    Поднесоха му я.
    -  Бабките ще те изядат с поглед – дойде от другата страна на бара.
    Не обърна внимание. Извади банкнота и я плъзна към момичето.
    -  Тази е от мен – тя му се усмихна – всеки път, когато се появиш, цялото заведение поръчва пиене.
    Задържа поглед върху нея. Можеше да се въргалят някъде,  да я съблича, да я гали... Но това нямаше нищо общо с действителността. Съществувам ли – питаше се често. Кой съм? Мираж на който всички се любуваха без да докосват, страхувайки се от измамната му природа.
    Свали поглед от момичето на бара. Тя за малко не падна. Сякаш я бе придържал с очи и отмествайки ги я пусна.
    Боже, мили – казаха очите й, но той отново не видя.
    Изпи водката; на дъното на чашата останаха още не стопени кубчета лед. Изпита глад.
    Едно от момичетата се приближи до бара с поръчка. Двете с барманката скрито се спогледаха. Младежът се размърда. Стана от кончето. Погледна ги.
    И пак онази скептична усмивка.
    Излезе с ръце в джобовете. Навън нищо не се бе променило.  
 
 
                                                                                 * * *
 
 
    -  Каре дами.
    Събра парите от масата. Изправи се и небрежно ги натъпка по джобовете на панталона си.
    -  Можете да ми допиете водката, ако искате – не криеше сарказма си.
    Никой не пожела, заети да не прикриват злобата си.
    Вдигна коженото си сако от стола и го преметна през рамо.
    Дъвчеше кибритена клечка в края на устата си. Прехвърли я с език няколко пъти. Сетне я остави да падне демонстративно. Обърна им гръб и напусна помещението Завесата го скри от погледите им.
 
    Четири след обед: Маджестик бар.
    Завесата в дъното на салона го пусна в бара. Остана неподвижен, с ръце в джобове. Дъвчеше клечка. Превъртя я с език насам натам, пооправи си косата и тръгна към бара. Беше с бяла лятна риза пусната над панталона – един модерен Аполон, видение от древни времена.
    Хвърли сакото на едно конче и седна на съседното. Взе една салфетка, пусна клечката на нея и я смачка.
    -  Водка с тоник. С много лед, ако обичаш!
    - На мен едно голямо Джей’ен’би. Без лед. – Беше една от дамите на средна възраст. Гледаше право пред себе си със стиснати устни. Погледна я за миг и се върна към напитката си. Тя не мигна. Поднесоха й уискито. Гаврътна го на три пъти, без да се бави. Устните и се поотпуснаха и останаха полуотворени. Облиза ги бавно. Сетне го погледна, той отвърна на погледа.
    -  Още едно такова, но с лед – каза тя на момичето зад бара и леко залитна.
    Той и издърпа едно конче и дамата прие с усмивка.
    -  Много мило, мерси!
    -  Как сте?
    - Вече по-добре. Мерси, миличък! Много си мил – отпи голяма глътка от втората си напитка и вдигна чашата си към неговата. – Наздраве!
    -  Наздраве! Изглежда ви се отразява добре.
    -  Перфектно, миличък. Дори не можеш да си представиш, колко добре.
    Той се обърна небрежно към салона и огледа жените по сепаретата.
    -  Не всички са това, което изглеждат... – Обърна се към нея и тя продължи: - Но така им е по-лесно...
    -  Какво искате да кажете?
    -  Нищо... Просто ти подсказах.
    -  Подсказахте какво?... Виждал съм и вас там – той посочи с глава.
    Тя отвърна на усмивката му.
    -  Я виж ти! Значи ти ни виждаш? Не е за вярване!
    - Какво искате да кажете?... Вече за втори път ме карате да задавам този въпрос. Не мислите ли, че е странно?
    - Ти си богът на тези пияни и ненужни жени. Момичетата от персонала, поне могат да говорят с теб.
    - Какви ги говорите? – Той се обърна към салона. Видя лицата им в приглушената светлина на Маджестик – топли, матови, обожаващи. Очите им – малко мътни, но блестящи като диаманти – бисерните им зъби, тайните закътани, някъде в дълбоките деколтета... За първи път погледаше в тази бездна. Видя цялото това съкровище струпано на дъното й само за него. Очакващо да протегне шепи и да го посипе по себе си.
    -  Как ти се струва, миличък – попита го дамата.
    Остана загледан без да реагира на въпроса й. Когато се обърна тя го чакаше с чаша в ръка.
    - Наздраве, миличък. Притежаваш несметно богатство, истинско съкровище – богати тела, принадлежащи на бедни души. Напълно опустошени – тя се усмихна. – Всичко това е твое. И на твое разположение.
    -  Защо ми казвате всичко това?
    -  Може би трябва да го знаеш. Това място ти принадлежи...
    Скептичната усмивка се върна на лицето му; и този път както винаги – мимолетна.
    -  Скептичната усмивка – каза го така, сякаш то бе естественото продължение на предните й думи – никога не я губи, миличък!
    -  Моля!
    Дамата се оглеждаше в огледалните витрини зад бара и комично се опитваше да докара същата усмивка.
    - Ето, виждаш ли, аз не мога. – Усмихна му се. Момичето зад бара стоеше настрана. Жената я извика. – Още едно, ако обичаш, миличка!
    -  Нещо ви се е случило – поколеба се дали да продължи. – Виждал съм Ви… там – посочи с ръка без да се обръща – в салона.
    Гледаше го, а от очите й струеше радост. Изглеждаше напълно естествена. И той отново се поколеба, но продължи:
    -  Виждал съм Ви – потърси думата – винаги радостна – зачуди се дали да го каже: – леко цинична… и толкова жизнена… Това място принадлежи на Вас... Вие сте неговата Царицата. . .
    Дамата се разсмя. Беше искрена. Погледна се още веднъж във витрината – задържа поглед и усмивката й бавно изгасна. Отпи от напитката си и бавно облиза устни.
    -  Водка с тоник, ако обичаш! – Все още гледаше в нея, когато момичето му я поднесе. – Защо изчезна смехът ви? Нещо нередно ли казах? Повярвайте ми, било е неволно!
    -  Дъщеря ми почина.
    -  Много съжалявам!... Наистина не исках да Ви причиня това...
    Тя го погледна изненадана.
    -  Нима си виновен за това?!
    -  Извинете ме за объркването... Ако знаех, никога нямаше да...
    - Нищо, миличък, алкохолът наистина помага. Както и компанията ти – усмихна се. – Ето, виждаш ли.
    Той отпи мощно от водката и си поръча нова. Изпразни чашата с поднасянето на новото питие. Тоникът горчеше в устата, но оставяше сладък вкус върху устните; лепнеха и той ги облиза.
    -  Самоубила се е – продължи ненадейно жената.
    -  Много съжалявам наистина... Ужасно съм непохватен...
    -  Била е бременна в шестият месец – тя отпи от уискито си. – Не бях я виждала от три години. С баща й сме разведени отдавна и тя остана при него...
    -  Съжалявам...
    -  По-добре не съжалявай, миличък, защото аз не съжалявам... за съпруга си говоря…
    Посегна към чантата си и извади кутия цигари. Запали и продължи:
    - Обесила се е. Намерили са я заедно с някакъв мъж, който е увиснал на въжето преди нея... Поне така казаха от санаториума... На някаква проклета беседка. Обадила се е същият ден на баща си, че е в проклетия санаториум, през нощта си е метнала примката. Пристигнахме на другия ден, без да знаем нищо... Просто бяхме тръгнали да я видим. Не знаехме къде е от две години... Докторът й ни наговори един куп празни приказки... Тъп фрески пръдльо...
    Пресуши и тази чаша, и си поръча следващата само с махване. Изкарваше димът от цигарата на тънки струи през стиснатите си устни. Той я наблюдаваше.
    - Как се казваш, миличък? – Въпросът го изненада. Беше естествено да се запознаят, само че всичко така се бе разбъркало: разговорът, нещата които му наговори. Бе заседнал някъде насред изненадата и любопитството, които тя породи у него. Гледаше право в нея, през очите й. Видя я как отпива голяма глътка от уискито (чакаща, провокативна…), съзиращ подтик… мотив. Името му? (Мили, боже…) Реши и той да пие водката така – със сила, на големи глътки, с упование. Изпразни чашата си на един дъх.
     -  Данаил. А ти? – Изведнъж мина на "ти". Изведнъж стана истински, реален – не само видим, а и осезателен. В очите му се появи една искрица и тя нямаше да остане единствена. Обърна се към салона и я разпръсна. Множество... ято от светулки – като малки звезди, падащи от най-дълбоките кътчета на вселената, прелетя над салона и всяка една намери своя земен пристан. Дамите ги поеха с разширени зеници; с отворени усти – неми от омая. Пазвите им затуптяха. Напитките им се разклатиха... Сервитьорките се разтичаха.
    Обърна се към дамата. Очите – неговите, нейните...
    -  Видя ли магията – попита го тя, вместо да отговори на въпроса му; задържаше името си на върха на езика – леко, игриво, галещ долната й устна.
    -  Ти видя ли я? Искам да чуя името ти? – Всъщност не го каза. Остави го на върха на езика; леко, игриво...   
    - Ти си истински съвършено божествен… – Усмихна му се и тогава го пусна: Ивана, миличък!
    - Наздраве, Ивана! – Чашите звъннаха; не само техните – целия салон ги последва, момичетата се разтичаха.
 
 
                                                                              
 
 
                                                                                       * * *
 
 
    -  Каре дами.
    Свали картите на масата.
    -  Не може да бъде!
    Скептичната усмивка пробяга по устните му. Гледаше петата карта останала в ръката му. Вале купа.
    Събра парите от масата.
    Без да го забележат прибра валето в джоба на ризата си.
    Завесата го скри като нощен покров.
    В салона на Маджестик бе доста притъмнено. Видя Ивана на бара и се усмихна. Присви очи и тя се обърна – махна му и той отново се усмихна.
    Прекоси салона и се облегна на бара. Наведе се и я целуна; тя задържа устните му върху своите.
    Колко много въздишки, скрити в топлите погледи...
    Ивана го подхвана под ръка и те напуснаха Маджестик.
    Навън нищо не се беше променило.
КЛАДАТА

    Плъзналата, по мекият килим от борови иглички, орда мравки, създаваше илюзията за движение на земна повърхност. При дълго и съсредоточено вглеждане, тя се разклащаше така, сякаш под повърхността й живее огромно митично чудовище, току-що пробудено от дълбок сън.
    -  Усещаш ли как земята пълзи под краката ни?
    -  А ти усещаш ли полъха на вятъра?
    Двамата мъже клечаха под боровете до високия зид. Прекарваха в тази поза вече повече от час – смълчани и загледани в ширналата се поляна на отсрещния баир. Младият мъж отново пръв наруши мълчанието:
    -  Сиси обичаше да наблюдава от високо...
    Импулсивно устните на възрастния мъж се свиха.
    -  Толкова малко я познавах. – Думите му прозвучаха като извинение.
    Мислите му се пръскаха на парчета при всеки опит да се докоснат до него. Беше съсипан. Чувстваше се стар и абсолютно съсипан. В живота си – съвсем до скоро – бе взимал, толкова много фалш за чиста монета, че в мига, в който го бе осъзнал се почувства изпразнен. Усещането за един безкраен полет в пропастта, тегнеше в мислите му, а жаждата – най-после да падане – бе започнало да го изяжда от вътре. Не можеше да се отърси от това състояние,  то го премяташе като риба на сухо.       
    Мравките бяха полазили по глезените и на двама – земята се опитваше да ги погълне, но те не усещаха, отдадени на тягостното съзерцание. 
    -  Нещо липсва – бе отново по-младият – нещо не е както трябва...
    -  Къде е Бък?
    Кучето се появи на мига. Шмугна се в краката им и аха-а да ги събори назад.
    Мравките отстъпиха пометени от мощните му ноздри… И земята отложи исконното си дело пред напора на митичния блъдхаунд.
     - Бък!.. Бък... Спокойно, момчето ми! – Бък въртеше опашка, застанал на разстояние от мъжете, конвулсивно кихайки срещу земята.
   
    Мики погледна към баща си, който бе приближил ръба на скалата. Възрастният мъж направи още една последна крачка и погледна на долу.
    Кучето, видяло изражението на господаря си, обърна глава по посока на тревожния му поглед.
    (Три застинали фигури край ръба на живота, всяка на своята крачка от него – а те толкова различни, сковани и объркани... но всички на разстояние от едно желание!)
    -  Да се прибираме в къщата, какво ще кажеш?
    -  Реката... – поде възрастният мъж; гледаше право на долу – тиха като смъртта... Виж как само се извива.
    -  Винаги е такава – буйна, но безшумна.
    - Да се прибираме. – Мъжът се отдели от ръба с отривисто завъртане. Мики го последва. Бък постоя, раздвоен между желанието да погледне в пропастта и мъждукащият страх. Накрая мъдро кихна върху мравешкото множество и последва стопанина си.
    (Три движещи се фигури на фона на високият зид.)
 
 
                                                                                       * * *  
 
 
    Тъмната вътрешност,  нямото присъствие… стаеното затишие отвъд стените…
    Един кратък миг – частица – в който тежките завеси на вторият етаж, трепнаха... и притихнаха.
    Сама съм, мили! Толкова сама!
    Женски силует прекоси  фоайето и се притаи в мекото кресло. Сумракът на етажа сподави мимолетния звън на лед в кристалната чаша. И отново само една частица – кратък миг, в който стените изстенаха. Тягостно присъствие замени  нямото затишие. Креслото изпъшка като за последно и тогава тишината погълна вътрешността на къщата… (завинаги?)
 
    Отвън слънцето изпепеляваше варосаните й стени...
    През масивната порта три фигури влязоха в двора – възрастният мъж, младият и митичният блъдхаунд.
    Усмихнати и с ръце в джобовете мъжете прекосиха мрачната вътрешност на къщата, за да излязат в градината.
    Седнаха в беседката.
    Кучето бе останало вътре – в подножието на стълбището, стъпило с предни лапи на първото стъпало и чинно сведена глава помежду им. Тишината доближи влажният му нос...
    Горният етаж бе притихнал… (завинаги?)
   
    Женският силует се размърда в креслото, а тишината пропусна тънкия звън на лед о стените на кристалната й чаша да обиколи етажа, обвит в пашкул. Кучето трепна с уши заслушано в нежната му мелодия.
    Жената бавно се изправи и влезе в стаята. През цялото време, прекарано в унес в креслото, тя наблюдаваше как завесите – тихо нашепващи – флиртуват с мелодичния звън на чашата й. Бавно – като в ритуален танц – тя прекоси стаята и заставайки в сянката на завесите, се загледа през прозореца.
    Окото на тавана... Тя без смущение извърна глава нагоре и погледна в него – студено, без милост.
    После излезе от прикритието си и застанала в рамката на прозореца се загледа в дебрите на външния свят; видя момчето – младия мъж – което излезе от беседката и се отправи към къщата. Носеше сандали на босо. То вдигна глава към прозореца, задържа поглед без дори да забави ход… без да сведе очи...
    Бе готова да се върне в креслото си, когато видя, че и възрастният мъж го последва в къщата. Постоя още миг и се извърна. Тънкият, мелодичен звън от чашата й отброяваше всяка нейна стъпка…
   
    Кучето в подножието на стълбището въздъхна. Разтвори притворените си очи, за да блеснат като искри в мрака – те припламнаха, оживя в тях огънче и остана да свети, както Зората в тъмно утро…
    Въздъхна отново, този път, защото чу зовящият го глас долетял от кухнята. Търсеха го. Вдигна глава и малко сковано се извърна на там. Лапите му бяха изтръпнали и още с първите несигурни стъпки ги разтръска конвулсивно, мъчейки се да изтърси поболите по тях иглички.
    -  Бък!... Бък, къде си, момчето ми?
    Бутна с муцуна незатворената врата и се промуши в стаята на господаря си. Мина под завесата и излезе в градината.
    Гласовете, вече станали два, продължаваха да го викат. Излая весело и влезе в кухнята, следвайки ги. Мина под масата, лавирайки между краката на столовете. Отново с лай ги настигна в коридора, тъкмо когато се канеха да се качат на вторият етаж и игриво се метна върху им.
    -  Къде се губиш, бе пакостник – радостно го попита момчето.
    Бък седна в ъгъла и ентусиазирано заудря опашка в стената. Възрастният мъж се наведе и го погали под муцуната. Поглади масивният му мускулест врат и се обърна към Мики.
    -  Хайде, готови сме – и добави – вече може да тръгваме.
    -  Вие вървете – отвърна момчето – аз идвам.
    -  Няма да те чакаме дълго, нали така Бък – шеговито потърси съгласието на песа той.
    Бък излая и хукна навън, следвайки обратния път през кухнята.
    -  Ще го последвам, защото няма да се ориентирам в тъмните коридори.
    Мики се усмихна. Откакто Бък се появи в коридора беше застинал на едно място – точно върху първото стъпало. Изчака баща си да излезе от помещението, и чак тогава изкачи стълбището.
    Вторият етаж пустееше. Минавайки през фоайето погледна към креслото и изтръпна. Видя празната чаша и остана като замръзнал. Извърна очи към бялата стая – всъщност на там се бе запътил. Вратата й зееше отворена, както винаги; от мястото си можеше да види съвсем малък отрязък от помещението. Заслуша се, но не долови нищо. Въпреки объркването си, изкушението да погледне през прозореца притаен зад завесите, все още гореше в него. Колебаеше се... Но не за дълго... Направи крачка напред, извърна се към стаята и ги видя... Високите борове в далечината оттатък зида.
    Не дръзна да направи каквото и да е повече. Изтича надолу към мрака на тъмните коридори, където се ориентираше като прилеп. Достигна до вратата на гаража и се скри там.
 
 
                                                                                       * * *  
 
 
    Мъжът и кучето чакаха на пиацата пред къщата. Траян правеше нещо в колата си, паркирана под сянката на стар дъб. Бък се шляеше, заигравайки се ту с едно, ту с друго, губейки бързо интерес към всяка игра, появеше ли се нов обект достоен да възбуди внимание му.
    Нагазил до гърди в тревата, той се сепна и вдигна глава по посока на гаража. Остана на място заслушан. Не трепваше, макар че под кожата напрежението го изгаряше. Предната му лапа, почти незабележимо заигра в нервен тик. С поглед бе фиксирал вратата на гаража и още преди тя да се разтвори светкавично се хвърли на там.
    Траян продължаваше да рови нещо в колата си, седнал на шофьорското място и не обръщаше никакво внимание на песа. Но когато чу звука откъм гаража излезе от колата, захлопвайки вратата й. Алармата изпюука зад гърба му (бе натиснал бутончето) – нищо и никакъв факт, който обаче с нова сила грабна интереса на Бък, и песа се затича към мигащите ръбове на Мерцедеса…
    -  Не съм се бавил много, нали – попита Мики разтваряйки двете крила на вратата до край. Радостният лай на кучето огласяше околността.
-  Спокойно – отвърна баща му – бях си намерил занимание. Бък също.
-  Ей сега изкарвам Сааба и потегляме!
    -  Бък – извика Траян, обръщайки гръб на сина си – ела тук, момче! Бързо, Бък! Тук, Бък!
   Бък застана покорно до него. Така – един до друг – наблюдаваха как черният Сааб малко се поозори преди да запали, но все пак... Двигателят замърка точната мелодия.
    Един истински Синатра на почтена възраст, помисли си Траян.
    Автомобилът излезе от гаража и спря на няколко метра от него. Мики слезе от колата без да гаси двигателя и затвори вратата – първо едното, след него и другото крило.
-     Е, качвайте се! Специална покана ли чакате?
    Траян отвори задната врата на Бък, след което зае мястото си отпред. Слънцето, макар и все още високо, печеше в очите му. Премрежи ги. Имаше слънчеви очила, но предпочете да не ги слага. В този момент Мики се присегна и свали, и двата сенника. Баща му го изгледа с премрежени очи без да казва нищо.
    -  Потегляме.
   
    Пътят се виеше между хълмовете. Бе се спуснал от билото в ниското, следвайки извивките на терена. На места – провирайки се сред обраслите навсякъде шубраци – се приближаваше до стръмното дере, в чиято паст пенеше води буйна река (същата, в чиито дълбини три фигури, застинали край ръба на пропастта се взираха часове преди това).
    Саабът преодоляваше завоите с лекота, въпреки годинките си. Пътят го водеше със себе си и той послушно го следваше. Някъде там пред тях бе главното шосе и те щяха да се разделят. 
    Реката вече бе напуснала тяхната компания, минавайки под каменен мост, където пътя правеше остър завой и започна отново да се изкачва към високото. Саабът  преодоля завоя и пое нагоре с пълна газ.
    Няколко черни птици пикираха над възвишението. Изчакаха автомобила да набере и се стрелнаха към него, прелитайки толкова ниско, че доближавайки го засенчиха слънцето с черните си пера. Сенките им минаха като изчадия по предното стъкло и отлетяха.
    Опрял муцуна в задното стъкло Бък проследи отлитащите гарвани с тихо скимтене.
    -  Къде каза, че ще ни чака майка ти?
    Мики не отговори. Гледаше съсредоточено в пътя пред себе си.
    Чашата. Тя не излизаше от мислите му. Улавяше аромата на уиски. Представите му започваха да се объркват. Сега в действителност усещаше аромата на уискито заседнал в ноздрите си. Пареше на глътката му… Очите му се насълзиха…
    -  Плачеш ли – баща му се наклони към лицето му – какво има Мики?
    -  Мъчно ми е за Сиси.
    -  Д-а-а-а… – бе прозвучало като стон.
    Бък провря глава между тях.
    -  Хей, Бък – възкликна Мики – ти, щастливо божество…
    Отрупваха го с ласки. Той се притисна в процепа между седалките, подтискайки инстинктите на радостта, които искаха от него да прескочи отпред при мъжете и да маха-да маха безкрайно с опашка. Краката му пропадаха завладени от напрежението на тръпнещото му тяло. Ту подскачаше и блъскаше муцуна в седалките, ту я провираше напред, проточил врат в опит да е по-достъпен за ласките на двамата мъже.
 
    Главният път, уморено полегнал върху плещите на ширналите се баирите, подпиран на места от старите каменни мостове – обкрачили къде река, къде поток, къде сухо дере – тягостно се препичаше на слънцето. Асфалтовата му кожа се размекваше под жарките лъчи. Автомобилите оставяха своите временни отпечатъци по нея в нескончаемо надбягване със секундите. Нишката им се точеше без прекъсване като неизлечим белег.
    От едно от многобройните разклонения черен Сааб се включи в потока бясно препускащи автомобили.
 
 
                                                                                       * * *
 
 
    Къде си, мили мой? Къде…
    Звънкото докосване на леда о стените на чашата се носеше из целия етаж в неподражаема мелодия. Стъклата на прозорците в голямата бяла стая я поемаха, сетне трепваха добавяйки плътен мажорен екот, за да я разлеят претворена в концерт за звън и оркестър.
    От мрака в дъното на коридора – недостижим за светлината идваща от бялата стая – се разнесе тихо изскърцване. Веднъж… втори път…
    Ледът замлъкна в чашата.
    Завесите в бялата стая се разтвориха и обгърнаха носещата се между стените звънка мелодия…
    В дъното скърцането потрети… Малката врата до стълбището много бавно започна да се открехва… докато изведнъж… ненадейно спря. През малката пролука пропълзя слаба светлина и от пода се плъзна нагоре по стената към тавана, разделяйки коридора на две тъмни части. Вратата в дъното рязко се разтвори. Светлата ивица изведнъж се разля към отворената стая. Навлезе в нея обгръщайки стените. Спуснатите завеси затрепериха първо в долния си край, след което плавно започнаха вълнообразно да се извиват, докато като с магическа ръка не бяха дръпнати, разкривайки горящите прозорци. Дървената дограма обхваната от буйните пламъци падна като посечена на пода. Завесите, които до този момент се гърчеха в невидими пламъци, лумнаха като по даден знак.
    Рязко – както тази на стаята – малката врата до стълбището се отвори позволявайки на светлината искряща от утробата й да се разпростре на етажа…
    Стените на чашата изстенаха преди малките парченца кристал, в които тя се превърна, да полетят на всички страни.
    Пламъците пълзяха по стените на коридора…
    -  Искаш да ме изплашиш ли – изкрещя Ивана… но отговор не последва.
    - Искаш да ме изплашиш ли… хайде покажи се тогава… и ме изплаши – тя се смееше. Смехът и ставаше все по-силен и по-силен, докато не се превърна в подобие на крясък…
 
 
                                                                                       * * *
 
 
    -  Къде точно отиваме?
    -  В някакъв бар. Маджестик май се казваше…
    -  О-о-о…
    -  Какво… какво? Знаеш ли го… значи няма проблем… или има?
    -  Там ли ще бъде майка ти?
    -  Така каза… да я изчакаме, ако се наложи…
    -  О-о-о, не!
    -  Какво? Какво толкова има в тоя бар? Защо реагираш така?
    - Майка ти винаги е била по силните изпълнения. Не можа ли да измисли друго място. Подиграва ми се, да знаеш.
    -  Няма ли да ми кажеш какво толкова му има на тоя бар.
    - Това е място за шикозни застаряващи кучки. Където сладко си пият питиетата, чакайки наоколо да се завърти някое жиголо.
    -  Стига… Майтапиш се.
    -  Майтапя ли се? Кажи ми, че се майтапя.
    -  Не вярвам…
    -  Не, кажи ми, че се майтапя… Кажи го!
    -  Не ми се вярва… може да греша… за мястото…
    -  Не, кажи го! Кажи: татко ти се майтапиш…
    -  Виж…
    -  Кажи го!
    -  …
    -  Хайде, кажи го!
    -  Майтапиш се.
    -  Не, не се майтапя. Майка ти се майтапи. И то с мен. При това жестоко… Но не мога да не й призная, че е добра…
    -  Добре де… какво толкова? Отиваме там и да ни взимат за каквито искат. Пък и тя може да е там… А-а-а! Още нещо – няма да е сама…
    -  Какво? Какво… какво значи това?
    -  Че ще е с мъж…
    -  Мъж? Жиголо…
    -  Не, не… Престани! Казва се Даниел… Не, почакай… Абе, нещо токова беше…
    -  Завий наляво… Въобще знаеш ли накъде караш?
    -  Да… мисля, че да.
    -  Но не е същото като да знаеш. Ето го, там на площада срещу шадравана.
    -  Не виждам колата на мама.
    -  А аз не виждам защо това те учудва.
    -  Ами-и-и…
    -  Ето там има място да паркираш.
    -  О кей… Виж това момче… Виж как ни гледа…
    -  Жиголото…
    -  Татко! Не бъди груб, моля те!
    -  Не ми казвай какво да правя… моля те!
    -  О кей, можеш да слизаш вече.
    -  Той се приближава…
    -  Значи е той. Не бъди груб…
    -  И естествено е на твоите години…
    -  Не бъ-ди груб!... Как му беше името…
 
 
    -  Здравейте! Вие навярно сте Мики… а това е Траян. Много ми е приятно да се запознаем! Аз съм Данаил.
    -  Приятно ми е! Майка вътре ли ни чака?
    -  Ивана… Тя му е майка.
    -  Татко, моля те!
    -  Всъщност нея още я няма…
    -  О, да… Видях, че колата й я няма… Тогава… да влезем вътре.
    -  О не, за бога, Мики, н-е-е…
    -  Всъщност няма да се наложи.
    -  Какво имаш предвид, Данаил?
    -  Майка ти ми каза, че ако не дойде до един, да ти предам да се върнете в твоята къща.
    -  Хайде, Мики, да тръгваме. Благодаря ви младежо!
    -  В моята къща? Сигурен ли си?
    -  Да. И също каза да не се отделям от вас.
    -  Това пък какво трябва да означава… Мики, майка ти прекали…
    -  Качвайте се, тръгваме. Хайде, татко, не стой така…
    - Искам да знам къде е майка ти… Хей, момче, този въпрос е към теб… Ти би трябвало да си наясно.
    - Знам само, че след като не дойде, трябва да отидем в къщата на Мики. Наистина това е всичко, което знам. И да не се отделям от вас, също.
    -  Скачайте вътре… не стойте така…
 
 
                                                                                       * * *
 
 
    Пламъците пълзяха нагоре – нагоре до самото небе, невидимо през гъстия дим. Дървото трещеше под напора на огъня. Конструкцията се бе превърнала в добре наредена клада.
    Топлината, адската жар, която струеше от буйните пламъци караше боровете зад дувара да изгарят в самоубийствен копнеж по палещите ласки на огъня. Избила от всяка фибра на исполинските им стволове, смолата се стичаше като пот от тях. Мравките в подножието сновяха стреснати от падащите кехлибарени капки, които ги превръщаха в играчки за вечността. Из нагорещеният въздух се носеше наситен аромат на смола и мравчена киселина.
    Дълбоко под този ад реката диво преследваше посоката начертана от коритото й. Водата се пенеше буйно, преминавайки препятствията едно след друго с типичният яд на преследващият към тези които го възпират. Хлад струеше от пелената от пръски.
    Небето бе някъде високо…
 
    Черният Сааб летеше по пътя. Завоите услужливо се изправяха за да улеснят бесният му стремеж.
    -  Не разбирам за къде бързаш толкова? Къщата ти си стои на мястото си.
    -  Нещо ми подсказва, че няма да е така…
    -  Какво? Какви ги говориш… Какво може да й се случи?
    -  Имам лошо предчувствие…
    -  И аз… но за това е виновна майка ти.
    -  Именно.
    -  Мислиш, че тя е там и прави нещо… Това ли те тревожи?
    -  Не знам какво точно, но имам предчувствие.
    -  И какво е то? Няма ли да споделиш? Хайде кажи де…
    -  Много е дълго да обяснявам сега… Почакай да стигнем…
    -  Не майка ти те безпокои, а къщата, нали? Или нещо което е в нея… Усетих го онзи ден. Има нещо в къщата, Мики… И ти си наясно… За това бързаш нали?
    -  Моля те! Сега не ми е до това … Нека стигнем и всичко ще ти обясня.
    -  Сега не ми е до това? Ами? Говориш ми сякаш съм жиголото отзад!
    -  Татко!!!
    -  Няма нищо – спокойно се обади Данаил.
    Саабът летеше. Все повече напредваха. Изкачваха се нагоре между хълмовете. Пътят извиваше дълъг завой в подножието на висок хълм, на чието било високо към небето издигаха ръст три дървета. Подредени едно до друго те представляваха удивителна гледка – най голямото в средата бе разперило огромната си зелена корона, докато другите две бяха изсъхнали. Но на вид те съвсем не бяха мъртви. Клоните им скърцаха натежали от накацалите по тях черни птици. Тези два исполина сякаш бяха израснали с птиците вместо листа.
    Двете ята плеснаха крила и се понесоха към пята в подножието. Крясъците им разцепиха покоя и отекнаха в небето.
    -  Погледни… това…– Данаил наруши настъпилата за кратко тишина. – Вижте!
    -  Гарвани.
    -  Зловещо!
    Двата черни демона засенчили небосклона се сляха в едно огромно множество – като сянка излязла от дълбините на мрака – и изненадващо се спуснаха към автомобила на пътя.
 
    -  О, не!
    -  Този дим от къщата ли идва?
    -  Да… – Мики натисна педала на газта до край.
    Двигателя изрева.
    -  Спокойно, Мики, вече почти стигнахме…
    Димът се издигаше високо в небето. Гарваните съпровождащи Сааба, го изоставиха и се стрелнаха към извиващия се над билото тъмен облак.
    -  Какво по дяволите става, Мики… Кажи ми какво става? Къде е майка ти…
    Тогава пътят се изкачи на височината и те видяха червения й Мерцедес пред къщата в далечината. Бяла и непокътната, тя се възправяше под сгъстяващият се димен облак. Гарваните кръжаха в небето около му, изпълвайки ефира със силните си крясъци.
    Саабът спря на пиацата и всички се втурнаха през портата. Данаил следваше двамата мъже по петите. Не изневерявайки на навика си, вместо да заобиколи Мики мина през вътрешността на къщата и излезе в градината. Другите бяха изостанали вътре залутани в тъмните коридори…
    Застанал пред белият варосан силует на дома си той наблюдаваше догарящата беседка.
    До стената, върху постланото на тревата одеало, седеше майка му. Гледаше гарваните в небето.   
    -  Харесва ли ти?
    Той замълча. Другите двама се появиха от кухнята.
    -  А, ето ви и вас! Добре дошли на празника!
    -  Ти си откачена – сряза я Траян – ти ли направи това – той посочи беседката.
    Последната греда, която все още поддържаше конструкцията се срути – огънят пръсна искри, разхвърчали се на всички страни.
    -  Не ти ли харесва…
    - Ти си откачена… – Траян спря, останал без думи. Обърна се към сина си, но и на него не можа да каже нищо. Мики гледаше към пламъците и тихо каза:
    -  И без това приличаше на клада… Миналата нощ я сънувах как гори…
    -  Знаех си, че ще ме разбереш, миличък. – Изправи се и го прегърна.
    -  Вие сте откачени!
    Траян се обърна и влезе в кухнята да си потърси нещо за пиене.
    -  Как си ,съкровище – въпроса й бе към Данаил. Той се приближи и я целуна нежно по бузата:
    -  Забавлявам се!
    -  И аз, съкровище… И аз.
    Мушна се между двете момчета и ги прегърна през раменете.
    -  Жадна съм.
    -  Ще ти донеса чашата – спокойно каза Мики – мисля, че знам къде е.
    Преди да влезе в къщата майка му го спря.
    -  Избрала съм ти нова беседка. Сигурна съм, че ще ти хареса, миличък.
    -  Знам… Знам, че е така. Отивам за малко горе.
    -  Не се бави!
 
    В голямата бяла стая завесите бяха притихнали. През прозореца се виждаше само гъст черен дим…
    Мики стъпи във фоайето и под обувките му се разнесе звук от счупено стъкло. Сведе глава и видя малки парчета кристал разпръснати навсякъде по пода. Погледна тавана в бялата стаята и разбра, какво бе станало. Това беше…
    Тръгна към стъпалата. Миг преди да слезе на долу се спря. Поглади стената с ръка – там къде преди беше малката тясна врата. Заслуша се, но не долови нищо. Това беше краят.
    Слезе в стаята си. Компютърът си стоеше включен. Седна пред клавиатурата и написа:
    Отвъд стените  пламъци…
    Сбогом, мила
гр. София, 2004 година