18.03.2010 г., 11:17 ч.

Oвчарска торбичка 

  Проза » Разкази
925 0 1
5 мин за четене

Имаше около 45 минути до тръгването на автобуса. Тя се замота и купи вестник и двойно еспресо без захар. Както винаги се изнерви от несръчността и бъбривостта на кафеджийката. Не, тя не бъбреше с нея, а с позната, минала да се видят и да се оплаче от свекърва си.
Беше ли си взела четката за зъби? Бяха ù останали около 15 минути да си приготви багажа, а знаеше от две седмици, че днес ще пътува.
При него.  Сложи слушалките и отвори вестника. Не обичаше да чете глупости. Запрелиства го и прочете хороскопа си, който също беше огромна глупост... Четвъртък. Беше нещо като  “… ако… ще…”. Спомни си една мисъл на някой, който ù убягваше в момента - "Повечето ни изречения са във второ условно наклонение". "Ако бях… нямаше да…" или "Ако не бях… щеше да…" и други комбинации.
Притесни  се. Ами ако не той не дойде? Ами ако се откаже? Ами ако всичко е някава игра? Ами ако...? Обаче ако….? Реши да не мисли.
Седна в автобуса и опита да се забавлява с разговорите на хората в автобуса.
… ама не можеш да си представиш какъв простак…”
“Да, да, бил съм по тези места. Имам роднина там…”
“Мило, пътувам, ще ти се обадя като стигнем”
Догади ù се. Защо хората са все едни и същи и всичките им разговори се въртят около… аз, аз, аз…
Тя нямаше "мило", на което да се обади. Обади се на детегледачката да види дали детето е добре и да поговори с малката. Гласчето ù я разведри.
Сложи слушалките. Гледаше навън с нос, залепен за прозореца, и искаше да го избие и да диша нещо различно от миризмата на лук и спарено. Започна да я стяга стомахът И отчаяно ù се пушеше.
Пристигнаха след два часа. Слезе, запали и се огледа. Стомахът я свиваше от бясното притеснение на очакването. Беше ù по-лошо, отколкото очакваше. Обади му се.
“Тук съм, отивам към хотела”
“Добре, ще гледам да дойда до два часа”. Гласът му беше весел, дори щастлив. Малко ù олекна.
Качи се в такси и купи цигари по пътя. Хотелът се оказа на един километър.
Регистрира се и се качи. От балкона се виждаше огромна стена камъни. "Е, не съм дошла да гледам гледки".
Остави чантата и влезе в банята. Взе си врял душ. Беше студено, а навън слънцето препичаше гальовно и меко. Априлска нега. Легна на леглото, изпуши 5 цигари, зяпайки тавана, взе книгата и чантата си и слезе долу пред хотела. Поръча си кафе – двойно еспресо без захар и зачете. Не го чакаше още и беше спокойна. Беше красиво. Четеше книгата на Др. Сакс. “The man who mistook his wife for a hat”. Интересно нещо е съзнанието. Винаги заболява първо. Запали цигара. Облегна се на дървената седалка и пусна глава назад и нагласи козирката на шапката си да  се пази от слънцето. Не за друго. Мразеше срещите с директната слънчева светлина. Тя прави нещата весели, а не знаеше дали иска да е весела.
Усети ръцете му на очите си. Първото нещо, което усети в него, бяха дланите му. Топли, големи и… слънчеви. Сложи своите на неговите и бавно ги махна. Погледна с глава, наведена назад, и го видя - огромни, усмихнати очи и грееща усмивка.
Години след това тя се сещаше за тази малка отломка от времето като за пристан, на който да спре за малко. Дори когато него го нямаше отдавна, когато си отиде от нея, когато я погреба в съзнанието си, когато я предаде, тя му прощаваше заради тази подарена усмивка, заради този миг нирвана.
Качиха се на колата и закараха наоколо. Изкачиха  се високо, високо, откъдето се вижда целият град. Тя беше седнала на земята, той говореше неспирно и разказваше весели случки, а тя събираше овчарска торбичка, една шепа цветчета. Отвори длан и вятърът духна малките бели цветчета. Разлетяха се като секунди щастие. Нейните преброени секунди щастие. Щастието преди да знаеш истините, щастието, когато истините не те интересуват, щастието преди да се влюбиш, преди агонията на любовта. Онези малки овчарски торбички, които не можем да задържим в шепа, или ще увехнат, или ще се разлетят, а не бива да ги късаме, а не можеш да не ги скъсаш, ако искаш да ги имаш. Любовта е като откъснато цвете, вехне и стъбълцето загнива с времето.
Тръгна си след 21 часа щастие. В автобуса всичко помръкна. Двадестиедночасовото щастие отстъпи място на агонията. Агонията на любовта.
Тя тръгна след агонията на любовта и го последва буквално там, където светът свършва и започва вакуумираното безумие на един отдавна умрял или може би мъртво роден свят.
И влезе в агонията на неговото, изпепелено от други, сърце.
И остана в агонията на дългото чакане да я види, да я обикне, да я прегърне, заспивайки до нея.
Остана в агонията на раздялата и агонията на любовта отстъпи място на агонията на омразата.
Агонията на омразата преля в агония на безразличието, а това е най- страшната агония.
После се сети за овчарската торбичка и онази усмивка и се успокои. Бурята беше минала отдавна, бяха я залели други бури. И си каза “Той ми подари 5 месеца щастие, макар и лъжовно. И аз му благодаря за всеки миг, макар и лъжовен.”
Не бива да мразим хората, които си отиват от нас. По-добре е така, отколкото да изгнием в блатото на ежедневието и ходенето в тоалетна един след друг. Те бяха подходящи един за друг само за кратко, само докато той отскочи и преодолее себе си и след две години тя се почувства добре. Тя беше добър трамплин. Тя беше цветче от овчарска торбичка в живота му. А той искаше само да намери кауза, за която си струва да умре, а тя искаше да му даде кауза, за която си заслужава да живее.
Намери я.
След две години погледна снимката му. Беше толкова тъжен.
След две години погледна негова снимка отскоро.
Беше толкова… объркан, но спокоен и щастлив.
Зарадва се.
Да си идеш, когато не си желан. Да си идеш, когато не си обичан.
Поздрави се.
Направи си кафе – двойно еспресо без захар.
И запали цигара.
И заплака.
Защо ли?

© Гергана Дечева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Радвам се, че си back. Регистрирах се, само за да напиша това..Много силно както винаги и пак ме караш да си спомням, да чувствам и да искам.
    А кауза си трябва...и трамплин за много от нас също..иначе трудна работа, ако нямаш късмета да хванеш същата вълна с който трябва, иначе има да се гоните и разминавате в голямото море
    Дано си добре... там някъде
Предложения
: ??:??