10.12.2009 г., 21:45 ч.

Падам 

  Проза » Други
866 0 1
1 мин за четене

Падам

 

 

   Облегнах се, но основата не беше стабилна и аз падам. Но падам нагоре, а светът е обърнат наопаки. Падам спокойно и плавно. Изведнъж усещам болка. Ръбът на един облак се е впил в гърба ми. Ръбът е остър и твърд, чувството е ужасно. Не мога да се освободя. Осъзнавам, че това е облакът на всичко, което не бих могла да бъда и което може би винаги съм била. Продължавам да падам. Облакът е гъст и тъмен и аз не виждам нищо. Объркана съм. Падам, а всичко е толкова еднообразно.

   Отварям очи и виждам, че съм все още на земята. Разочарована съм. Защо винаги съм парченцето пъзел, което не пасва никъде?! Опитвам се да нарисувам отговора в мислите си, но не мога. Отчаянието се храни с празнота…

   Продължавам да падам. Пусто е. Няма светлина, нито мрак, нито чувство. Безкраят е зловещ. Отпусната съм. Застивам неподвижно. Сред нищото съм. Гравитацията ме увлича и аз падам, но вече надолу, а светът е обърнат наопаки. Опитвам се отчаяно да наместя частицата в пъзела. Безсмислено е. Той вече е подреден, а тя излишна. Падам толкова бързо, че очаквам всеки момент сблъсъка си със земята. Мислите ми са сбор от всичко, което винаги ме е било страх да осъзная. Най-накрая съзирам смисъл в невзрачната, малка частица. Може би тя е един отделен, миниатюрен пъзел, много по-значим от големия. Сблъсквам се с земята, но не усещам болка - тя е мека като облак.

   Отварям очи и решавам да не се облягам, защото знам, че основата е нестабилна. Питам се дали този път ще успея избягам от празнотата на бездната.

© Златина Иванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??