Валеше тихо и кротко от сутринта. Никакви признаци за нещо по-сериозно. Въпреки всичко обаче, хората бързаха да се приберат по домовете си, вдигнали високо яките на якетата си, да хлопнат входната врата зад гърба си и да потънат в домашния си уют – къде привиден, къде реално съществуващ. Всеки си знае своето. Всеки втори се оплакваше – от мъжа си, от жена си, от децата, но всеки бързаше да се върне в къщи и… и да живее живота си, какъвто си го беше избрал.

   Като че ли обаче идваше есента. Тя полека танцуваше върху падащите листа и оставяше на дъжда да мокри дългите ѝ коси. Флиртуваше с финес. Все още беше склонна щедро да предостави някой и друг ден на лятото, но само защото знаеше, че идва нейното време. Трайно.

   Нищо обаче не можеше да заблуди Мария, която от години живееше на улицата. Времето се разваляше и този дъжд като нищо можеше да прерасне в порой. Лятото просто си отиваше. Тихо и кротко се беше предало, без да се съпротивлява. От край време сезоните се бяха разбрали помежду си да се сменят, без излишни драми. Драмите са за хората. Те бяха абонирани за тях.

   Мария буташе счупената си количка и се ядосваше, че не беше намерила време да я поправи. Не, че имаше какво да върши по цял ден, но точно, когато нищо не правиш и едно счупено колело ти се струва чиста загуба на време. Пет минути щеше да ѝ отнеме да го стегне с малко ръждива тел, но и това ѝ се струваше много. Ох, самото време си беше чиста загуба на време. Едно безкрайно бреме, което с годините ставаше все по- непосилно. Тази жена нямаше възраст. Тя беше скрита под пластовете разнородни парцали, които трябваше да наподобяват дрехи, а посивялата ѝ коса я правеше да изглежда с поне тридесет години по-възрастна, отколкото в действителност беше. На кого му пука. Мария само бързаше да стигне под моста, близо до големия супермаркет, от където тя беше пазарувала преди…колко?! Сякаш беше изминал век. Където и да обикаляше, в крайна сметка тя все се въртеше в района, който ѝ беше познат до болка. Постоянно  хвърляше вината за това върху счупената си количка, която с годините беше приела някаква форма на душа за тази скитница. От сутрин до вечер си говореше с нея. Количката знаеше цялата ѝ история, всичката ѝ болка и мълчаливо и безропотно я придружаваше навсякъде. На Мария много не ѝ се ходеше под моста, тъй като там имаше един свадлив старец, който си мислеше, че тя ходи там, за да му краде консервите с изтекъл срок, които супермаркета редовно изхвърляше. Умряла беше тя за тая воня. Тя, количката я водеше там. Отдавна беше спряла да се пита полудява ли, полудяла ли е, все ѝ беше тая. Все ѝ беше тая дали е жива или умряла. Да се свършва по-скоро.

   Старецът седеше точно там, където го беше оставила миналата седмица. Беше си направил под моста някакво подобие на палатка, беше запалил малък огън и чоплеше с един ръждив нож ноктите си. Със същия нож отваряше консервите си и режеше хляба си, когато имаше такъв. Когато си дълго време на улицата, такива неща спират да те впечатляват и гнусят. На кого му пука. Той погледна вяло Мария и ѝ кимна с глава:

  -Ела при огъня, става студено вече. Кокалите ми се обаждат от вчера. Дали ще изкарам и тая зима?! – разтегли се беззъбата му уста в някакво подобие на усмивка. – Що стоиш там като истукана, ела, де, ела…

  - Няма да ти изям консервите! – рече сърдито Мария.

  - Знам, знам, аз само така си говоря…ти много викаш на сън, аз затова таковата…така де…ела!

   Мария приседна до огъня и придърпа до себе си количката. Извади от една торба орехи и започна да ги чупи с един камък като подаваше и на стареца. Беше в състояние да забрави всичко. И това, че този старец я хокаше и я гонеше от тук, сякаш мястото под моста беше неговият дом, и това, че веднъж дори я беше замерял с камъни, но тях ги обединяваше една съдба, а тя сега ги беше събрала заедно тук и двамата. Съдбата на бездомника. Но докато старецът беше заклет комарджия и беше проиграл на карти целия си живот, Мария се беше отказала от него. По собствена воля.

   Докато седяха около огъня и дъвчеха мълчаливо орехите, до тях спря една кола. От нея слезе една млада, ентусиазирана жена, приближи на разстояние, в което се четеше и малко страх, и малко отвращение, и малко съжаление и изрецитира заученото:

    -Здравейте! – усмивката ѝ не трогна нито Мария, нито старецът. Хората като тях и животът, който водеха, ги бяха научили само да присвиват скептично очи и устни и да мълчат. – Ние сме от сдружението на миряните към църквата Света Петка и предлагаме безплатен обяд всяка сряда и неделя. Заповядайте, моля! – чуруликаше бързо младата жена, сякаш нямаше търпение да се махне от тук. – Ето ви една брошурка, можете ли да четете?!

   И старецът и Мария като по сигнал едновременно забиха погледите си в младата жена и неочаквано прихнаха:

     -Момеее…! – рече старецът, но не продължи.

  Мария само я гледаше втренчено и се питаше трябва ли човек да мине през абсолютно всичко в рамките на един живот, за да стане той по-разбиращ, по-човечен, по-простителен и съзнанието му да се простре извън рамките на собствения му ум?! Знаеше ли това момиче за съдбата на тези хора? Не! Та те самите не се интересуваха един от друг. Какво значение имаше, че този старец беше навремето един многообещаващ хирург, а Мария имаше две висши образования и беше един перфектен адвокат? Никакво! А тази жена ги питаше дали могат да четат? Ха!…Тези хора от улицата ги обединяваше едно, а имено изпитанието на живота и законите на тази улица, дали ще оцелеят и как, дали ще получат отговорите на въпросите, които имат, дали ще простят на когото трябва и най-вече на себе си…Какво значение имаше и за кого, че Мария беше отраснала в едно прекрасно семейство, с чудесни родители, които много я обичаха? Какво значение имаше и за кого, че тя беше отличен ученик, че беше получавала стипендии за отличен успех, че имаше две висши, че беше красива и мила жена, че се беше омъжила за голямата си любов, че беше създала едно семейство, за което повечето хора мечтаеха? Какво значение имаше и за кого, че в това семейство се беше родило едно малко ангелче, което беше безмилостно пометено от един пиян шофьор, когато беше на три годинки и срина за секунди целия перфектен свят на Мария? Какво значение имаше и за кого, че тази Мария никога нямаше да изтрие от очите и съзнанието си картината на окървавената руса косица, розовата рокличка и количката, която винаги теглеше със себе си от тогава и до сега, за да ѝ напомня? Не, че щеше някога да забрави… Няма значение, животът продължава и без Мария и малкото ѝ момиченце. Без Мария, която полудя и изостави лъскавия си живот и съпруга си, за да се скита по улиците в този отблъскващ вид и да търси отговори. Без Мария, която мина през всички възможни фази и състояния на този живот, започвайки от проклятията към онзи Бог, който беше ням за нейните въпроси. Към онзи Бог, който призовава за смирение, но беше създал различни правила за всеки един човек поотделно. Защо? Как да се смириш тогава? Защо всички се раждаме с различен старт в живота? Как да не завидиш някому за нещо в даден момент от живота си, ако не и през целия живот? Как да приемеш, че някой живее по-добре от теб и не страда, както ти страдаш? Как да приемеш нечия загуба и да се смириш? Как да продължиш да водиш смислен живот, когато онова, за което живееш, вече го няма?  Как да простиш някому? Как да простиш и на себе си, че не си в състояние да промениш някои неща и се налага да живееш живот, който не искаш? Как, Боже, а, как?! Дали лична Голгота или лична вендета и не са ли това две различни имена за едно и също нещо? И ако животът е едно СЪтворение, то къде е нашето участие? И ако даваме някому живот, защо никой не ни пита, когато му го отнема и за какво по-точно от живота имаме думата? И не сме ли само едни донори на човешки съдби, които се управляват от някой друг, едни пионки, чиито конци биват теглени от Този някой? Как да не полудееш от толкова въпроси, чиито отговори никога не идват...

   Мария все пак реши да отиде на този обяд. Не беше яла нищо топло от много дни, а времето изстиваше. Отиде в двора на онази църква, за да получи купа с топла супа и хляб, колкото можеше да изяде. В началото отказваше и да се храни, беше ѝ все тая, но гладът беше много по-силен от всичко. Ако искаше да умре по този начин, щеше да стане много бавно и мъчително, а тя искаше да си отиде от раз.

   И пак оная усмихната и ентусиазирана жена на среща, която ѝ тикаше нова брошура в ръцете, сякаш нейната роля беше само да тика някакви глупави брошурки, в ръцете на отчаяните..

   -Елате, за да си говорим за онова, което ви вълнува! Правим го през вечер на този адрес. Елате, моля ви, всеки е добре дошъл!

   Отиде Мария, но не защото нещо я вълнуваше вече, а защото валеше и ѝ се искаше поне за малко да не мисли къде да търси подходящ покрив над главата си. Поне за малко да избяга от този дъжд и от тези падащи листа, които ѝ напомняха за собствения ѝ разпилян и хаотичен живот. Живот, който се управляваше от вятъра и от дъжда. Нека не си мисли Бог, че той я управлява.

   Отначало не искаше да влиза, гледаше събралите се хора през прозорците, как говорят разпалено и ръкомахат, други бършеха сълзите си, трети гледаха с празен поглед, а четвърти чоплеха нещо въображаемо по дрехите си. Дрехи, които сякаш някой нарочно беше ушил такива за Мария и за тези като нея, за да се отличават от другите хора. От хората, които имаха домове и бързаха да се приберат в тях, независимо от това, което се случваше там, но все пак беше дом.

   Един мъж от групата привлече погледа на Мария. Възрастта му обаче не можеш я отгатна. Сплъстената брада и коса скриваха всичко, освен очите му. Или блясъка в тях. Блясък, едновременно налудничав и отчаян. Този мъж се клатеше напред-назад и дъвчеше края на един кичур от омазнената си коса. Какво ли беше преживял, за да стигне до това състояние. За пръв път нещо беше интересно за Мария. Тя бавно и тихо отвори вратата, а в този момент сякаш невидима сила беше накарала този мъж да заговори:

   -Тя стоеше там с куклата си и ми се усмихваше. – изхриптя гласът му в стаята. Звукът беше сякаш отваряш тежка порта след стогодишен сън – ръждясал и стържещ, който привлече вниманието на останалите хора в групата и те замълчаха, все едно някой им беше дал сигнал. – Мъничка и изящна руса кукла. Розова рокличка и малки обувчици, направени като за кукла. – Мария се хвана за сърцето с едната ръка, а с другата стисна още по-силно количката. Кокалчетата ѝ изпъкнаха под тънката кожа още повече. – Стоеше там и ми се усмихваше, а, аз бях толкова пиян, но никога няма да забравя това дете, не го забравям вече двадесет години! Помня всичко, сякаш беше вчера. Един миг, един миг и всичко свърши за детето и за мен. Бях празноглав, глупав и разглезен. Или сякаш истинският живот започна след катастрофата за мен. Няма значение каква цена платих за всичко това, нищо не може да се сравни с невинния и крехък живот, който пречупих само за миг.  Понякога, ако човек знае какво го очаква, няма да поиска да се ражда. Проклинам мига, в който съм се родил!...

   Мария нямаше вече сълзи. Очите, в които някога се оглеждаше щастието, сега бяха празни и сухи като корито на пресъхнала река. Извади от детската количка онази розова рокличка, която се беше врязала в съзнанието на този мъж така, както ламарините на колата му се бяха врязали някога в малкото ѝ момиченце и се приближи до него, подавайки му я.

       -Аз съм ти простила отдавна! Прости си и ти!

   Мария не се усети как изрече тези думи с неподозирана лекота. Сякаш някой друг казваше  това, вместо нея. Колко пъти през окаяния си живот проклинаше този мъж и крещеше, че никога няма да му прости, но гледката на това отчаяно същество я промени. Имало и хора на тоя свят, които се разкайват. Имало и хора с угризения, които не са намерили покой и едва ли някога ще го намерят. Имало и хора, чийто живот свършва за миг и такива, които се влачат с години, проклинайки го. Имало и хора, които се научават с годините да прощават и такива, които намират сили да простят веднага.  

   А листата продължаваха да танцуват падайки. Дали танцът е одата на радостта или такава на отчаянието, всеки сам избира как да гледа на това. Зависи от гледната точка. Изборът на човек се свежда до това, как ще възприема нещата. Може да се смееш или да плачеш, или да се смееш плачейки…