Валеше тихо и кротко от сутринта. Никакви признаци за нещо по-сериозно. Въпреки всичко обаче, хората бързаха да се приберат по домовете си, вдигнали високо яките на якетата си, да хлопнат входната врата зад гърба си и да потънат в домашния си уют – къде привиден, къде реално съществуващ. Всеки си знае своето. Всеки втори се оплакваше – от мъжа си, от жена си, от децата, но всеки бързаше да се върне в къщи и… и да живее живота си, какъвто си го беше избрал.
Като че ли обаче идваше есента. Тя полека танцуваше върху падащите листа и оставяше на дъжда да мокри дългите ѝ коси. Флиртуваше с финес. Все още беше склонна щедро да предостави някой и друг ден на лятото, но само защото знаеше, че идва нейното време. Трайно.
Нищо обаче не можеше да заблуди Мария, която от години живееше на улицата. Времето се разваляше и този дъжд като нищо можеше да прерасне в порой. Лятото просто си отиваше. Тихо и кротко се беше предало, без да се съпротивлява. От край време сезоните се бяха разбрали помежду си ...