Глава седма

По това време, точно когато се чувстваше като ветропоказател на кръстопът и не знаеше в каква посока да поеме, срещна Анета. Беше чул от майка си, че се е върнала - в махалата всичко се знаеше, но не я беше виждал. А и къде да я види, като циркулираше с колата само между дома си и хотела, и освен по заведения понякога с момичетата или с поредната си любовница, никъде другаде не ходеше. А сега я срещна в центъра на града, на самата главна улица. Беше ходил да се разправя в МВР-то заради паспорта на Нина и затова се прибираше много по-късно от обикновено. Реши да си купи вестник, в този миг я видя и спря като закован насред улицата. Хората го заобикаляха, а той стърчеше там оглупял и загубил ума и дума. Не беше я виждал от деня на раздялата им, преди повече от десет години. Мислеше, че вече я е забравил, а сърцето му тупкаше бясно като баскетболна топка. Беше все така красива, вече почти 30-годишна зряла жена, но това и отиваше. И тя го забеляза и спря пред него. Дълго стояха и се гледаха безмълвно, най-после Анета промълви:

- Здравей!

- Здравей! - устните му едва се отлепиха, бяха пресъхнали. - Как си? - Боже, това ли беше най-умното, което можа да измисли?

- Чудесно, а ти?

- Добре съм. Кога се върна?

- Преди няколко месеца. Започнах като репортерка в един местен вестник, сега отивам на работа.

- Виж, Анета, - набра смелост - какво ще кажеш да пием по едно кафе?

- Съжалявам - погледна часовника си. - И без това вече закъснявам. Може би някой друг път.

Не искаше да я изпусне толкова лесно. Вече беше чул от майка си, че се е развела. Новините се разнасяха бързо, дори в двестахиляден град като Бургас, особено пък в техния квартал.

- А какво ще кажеш за довечера?

- Няма да мога, заета съм.

- Да направим така: аз ще бъда в хотел "Родина". Когато и да приключиш, ще те чакам. Почти цяла нощ съм там, в Лоби бара. Ако решиш, обади ми се.

- Не зная дали ще имам време, но все пак благодаря! Довиждане, Мони! - и отмина, а той все още виждаше зелените очи и усещаше аромата на парфюма и.

Вечерта тя дойде. Наистина изненадващо, не очакваше да я види вече. В очите и имаше сълзи, изглеждаше разстроена.

- Извини ме, може би не трябваше да идвам, но просто не исках да се върна в къщи в това настроение.

- Не се безпокой, радвам се, че дойде. Какво всъщност се е случило?

- Тази вечер приключих с една връзка, която всъщност никога не трябваше да започвам. Но не ми се говори за това. Знаеш ли, че Катя и Марин са се оженили?

- Разбира се, бях им кум на сватбата, но не се виждаме много често. Той постигна мечтите си, сега има частичката "инж." пред името си, има собствена строителна фирма, но е изцяло под чехъл. Примерен съпруг, който се връща навреме у дома, дава на жена си всички спечелени пари и не се запива след работа с приятели като мен. И понеже Катя смята, че му оказвам лошо влияние... Както и да е... Кажи ми ти какво прави толкова години? Кога премина лудостта?

- Наистина беше лудост. Държа ме само три години, а него дори още по-малко. Но разбрах това едва когато го хванах с колежка у дома, в собственото ни легло.

- И после?

- Изнесох се от къщи, по-точно от дома на родителите му, разведох се, но все пак не исках да отдалечавам детето от баща му. Живях години наред под наем, докато ми писна. София е прекалено голям и прекалено шумен град за мен. През всичките тези години Бургас ми липсваше. Липсваха ми приятелите, роднините, морето, дори гларусите, които цвъкат по главата ти, докато се разхождаш. Правилно казват, че да си бургазлия, не е въпрос на географско положение, а си е чиста диагноза. Най-после се реших, напуснах работа, събрах багажа... и ето ме тук. Ти също си се оженил...

- И това си е диагноза - засмя се Симеон. - А сега какво ще правиш?

- Работя, гледам си детето - синът ми е на девет години, засега това ми е достатъчно. Най-важното е, че и на него му харесва в Бургас. А ти всъщност, с какво се занимаваш? Вече цял час говорим само за мен.

Каза и честно и откровено - никога не беше я лъгал. Не личеше да е изненадана, само каза:

- Все още искаш да бъдеш различен от другите, нали?

- Сега повече отвсякога.

- Извинявай, но не се ли чувстваш понякога като черната овца на стадото?

- О, да разбира се! Баща ми почти не ми говори, майка ми ме смята за престъпник, децата ми ме виждат в къщи само когато спя, с жена си живея по задължение, а старите приятели ме изоставиха. Но аз съм си такъв и не бих могъл да се променя. На трийсет години съм, може би вече е късно.

После тихо попита:

- Помниш ли това?

"...На теб ще подаря сега

един подарък, светъл като радост,

най-скъпия подарък на света -

това е мойта обич, мойта младост."

- Разбира се, нали аз съм го писала - засмя се Анета. - Боже, колко млади и глупави сме били! Учудвам се, че ти все още го помниш.

- Как бих могъл да забравя? - беше удивен. - Кажи ми честно, не съжаляваш ли понякога затова, че ме изостави?

- Да съжалявам е силно казано, но често си мислех какво би станало, ако... ако не бях те напуснала, ако не бях срещнала Венци, ако бях ти простила тогава... Десетки "ако"... Може би сега щяхме да сме женени, да имаме деца и куче, ти щеше да си счетоводител или таксиметров шофьор, аз щях да те пера и да ти готвя и щяхме да си живеем простичко и щастливо. Само дето никак не се виждам като домакиня, а и вече е много късно за съжаление.

- Защо да е късно? Ами ако сега ти предложа да си вземем стая в хотела и да се любим така, че да си наваксаме за всички тези пропуснати години?

- Не ме изкушавай! Чувствам се толкова тъжна и самотна тази вечер, че има голяма вероятност да приема, а това е опасно.

- Но защо? - едва не извика.

- Как защо? Дори само заради това, че си женен.

- Това, уверявам те, няма абсолютно никакво значение.

- За мен обаче има.

Глава осма

Въпреки това, Анета беше на косъм да приеме, толкова самотна и уязвима се чувстваше. Току-що беше приключила с последната си връзка. Той беше колега от известен столичен ежедневник, твърдеше, че много я обича, но внезапното и решение да замине бе поставило на изпитание чувствата му. След като по различни причини всеки уикенд отлагаше идването си в морския град, тази вечер най-после бе дошъл съвсем внезапно. Не за да я види и защото му е липсвала, а за да и каже, че се разделят.

- Ти си виновна! Ако си беше стояла в София, нямаше да стане така.

- Та нали в София не се виждахме по цяла седмица. И двамата сме прекалено заети с работата си.

- Отказвам да кръстосвам всяка седмица по пътищата на България. Служебните пътувания ми стигат. Върни се в София и ще продължим оттам, докъдето бяхме стигнали.

- Ти не разбираш. Не мога да издържам в София, там се задушавам. Моето място е тук.

- Задушаваш се в милионен град? Това да не ти е някакво забутано село с пет къщи на кръст?

- Там е работата. В София ще съм никоя, каквото и да направя. В Бургас мога да си извоювам име, макар и в по-малък мащаб. Хората, местата, които обичам, спомените, всичко е събрано в този малък двеста хиляден град. В крайна сметка, аз съм си провинциалистка, признавам си това. И синът ми се чувства добре тук, край баба си и дядо си, вече има нови приятели, а там се налагаше да го оставям на грижите на приятелки и съседки. Но ако искаш, можеш ти да се преместиш тук.

- Да не си полудяла?!

И това беше краят. Мъжете, разбира се, винаги смятаха, че само жените трябва да правят жертви заради тях. Все пак Анета не съжаляваше, даваше си сметка, че той дори не я обичаше кой знае колко, както и тя него. Двама души, които се използваха взаимно в името на приятното прекарване на времето. Тя него, за да заглуши поне за малко самотата, която я преследваше вече години наред след развода. Той нея, за да се покаже с красива жена, да го видят и да му завиждат. Чувстваше се нещастна, затова и прие поканата на Симеон, но да спи с него? Изобщо не и беше идвала на ум подобна възможност. Той беше за нея мил спомен , но в секса нещата между тях никога не се получаваха. Мислеха, че е от неопитност, но когато срещна Венци, Анета все още не беше получавала оргазъм, въпреки че отдавна не беше девствена. Той я научи на всичко в секса и сигурно затова се втурна така презглава да се омъжва за него. Въпреки всичките си недостатъци, Венци беше много надарен, както се казва, расов мъж. А Симеон... мил и беше, обичаше го, но като приятел, чувстваше, че всичко може да сподели с него, нямаше нужда да се преструва и да се представя за нещо, което не е.

- Нека не разваляме това чудесно ново приятелство! - каза тя и Симеон разбра, че не им е писано да бъдат заедно. И двамата разбираха също, че различията в начина им на живот са прекалено големи. Той живееше ден за ден, харчеше с лека ръка лесно спечелени пари, а тя се грижеше сама за сина си и се бъхтеше неуморно, за да успее. И посред нощ да я вдигнеха, ставаше и отиваше да отрази събитието. Разбира се, в София наистина щеше да има по-големи възможности, но и беше опротивял този град. След развода всичко и опротивя, само че дълго време не можеше да събере сили и смелост, за да се махне и да започне на чисто. И сега у нея заговори журналистката.

- Мони, ще те питам нещо, по-точно ще те помоля за една услуга.

- Знаеш, че нищо не мога да ти откажа, въпреки че ме отблъскваш.

- Виж какво, ти работиш в област, която ме интересува професионално. Дали бих могла да идвам от време на време тук, при теб и да използвам някои неща от видяното за статия, или може би някога, в бъдеще, дори за книга?

- Ти чуваш ли се какво говориш? Знаеш ли колко опасно може да бъде?

- Моля те! Нужна ми е точно такава, взривоопасна тема!

- Не казвам, че ще се съглася, но ако се съглася, ще трябва да ти поставя някои условия. Първо, нищо няма да записваш тук. Не казвай, че си журналистка, или ако не можеш да скриеш, казвай, че работиш в спортната страница или малките обяви, където искаш, но никой не трябва да знае какво възнамеряваш да правиш. Второ, нито едно истинско име, ако искаш да живееш, защото може да разбереш неща, от които да ти настръхнат косите. Аз самият предпочитам да знам колкото може по-малко, а има хора, за които човешкият живот не струва кой знае колко, повярвай ми!

- Вярвам ти и съм съгласна с всичко.

- Разбираш ли колко опасно може да бъде?

- Наясно съм и приемам риска.

- И все пак, бих предпочел да не се занимаваш с това. По дяволите, толкова ли няма за какво друго да пишеш? Не може ли просто да си седим, да си пием питиетата и да си спомняме старите времена?

- Не ме карай да се отказвам, моля те! Писането е моят живот, моята работа, моята съдба.

- Упорита си. Какво стана с малкото плахо и срамежливо момиченце, което познавах навремето?

- Остана в миналото, стопи се като захарното момиче от приказката, животът я принуди да се промени. Е, какво решаваш?

- Какво да правя, като не мога да ти откажа нищо, каквото и да поискаш? За по-сигурно обаче, ще те представям за своята нова приятелка и без това сега съм свободен. Имаш ли нещо против?

- Не. И не се бой, пред никого няма да разкрия източника си на информация.

- Глупаче такова, за теб се боя, не за себе си.

Значи така, оставаха си само приятели с Анета. Жалко, но какво да се прави? Симеон си помисли, че той всъщност винаги беше поставял Анета на пиедестал над всички други жени и цял живот бе мечтал за нещо, което не му бе съдено да има. Години наред беше обичал един спомен, но все пак тя беше много специална жена и винаги щеше да му бъде много скъпа. А освен това той и се възхищаваше - за нейната упоритост, решителност и за смелостта и да си пробива път сама в живота. Сега вече не би се срамувал от нея както в миналото, напротив, би се гордял да има до себе си такава жена. Може би и животът му тогава би протекъл по съвсем друг начин. Сега си даваше сметка, че любовта му към Анета бе причината никога да не може да оцени жена си, винаги ги сравняваше мислено и от това Жана разбира се губеше. Както и да е, вече беше късно да промени каквото и да било.