Да речем, че си у вас. Вкъщи, на хотел, при баба ти, 'се тая. Сгъвал си се преди да е изгряло слънцето и не си бил сигурен дали е имало такова, когато си се връщал. Може би не знаеш дали е имало слънце, защото не си стъпвал навън изобщо.

Чинията седи пред теб, остатъците от вчера -- изблизани. Поради някаква причина още не си заспал на масата или на стълбището.

Телевизорът е включен, за звук. Прозорецът е отворен, но въздухът отказва да влезе. Прозорците са чисти, но външният свят е само жълтите квадратни точки отсреща. Няма прах; няма ги следите, които да ти напомнят кое къде е било.

Но не грачи грозно гарванът от поемите, не вие вълкът в далечината от епосите, нито се чува метрото над твоя таван. Никой няма да се самоубива още - твърде уморен си дори за драмата. Зяпаш, усещаш се по едно време. Ставаш, протягаш се и тръгваш към леглото - дълъг път от две крачки.

Подът е неравен, за малко да те пребие. Не че вината не е донякъде и в краката ти, де. Леглото ти е направено на ръка. От дърво. Възглавницата ти вероятно е по-твърда. Събличаш се, лягаш по гръб. Завивката е по-скоро плацебо-ефект. Затваряш за миг очи - не можеш да заспиш. Сънят означава утре. Утре означава работа. По-лошо, утре означава още един такъв ден. Още едно такова "днес", същото като вчера, като предния ден и предния ден...

Поглеждаш телефона си. Заслужава ли си всичкото това?

Поглеждаш си телефона, днешните обаждания - тридесет. Нито едно по твой избор. Входящи - секретарката, секретарката, шефът, клиент, другият шеф, същият клиент и пак секретарката.  И защо? За да не можеш да заспиш от страх от следващото утро?

Вибрация - съобщение: "Благодаря", точка. Усмихваш се. Да.

И заспиваш.