Панерът

Едно от любимите ми неща в детството бе панерът на баба. Стоеше под леглото, на което спяхме двете с нея и много обичах вечер тя да ми разказва неговата история, а ако бе празничен ден, да го измъкваме, разглеждаме и подреждаме.

Този панер бе направен от млади маслинови клонки, обработени по специален начин, а дъното бе от овална плочка маслиново тъмно дърво. Панерът бил поръчан като част от чеиза на майка ѝ при прочутия майстор Коста, а после, когато избягали през 1913 година в България, плетеният панер бил връчен на невръстната тогава Мария със заръка от прабаба ми:

-Требва да стигнеш с него в България, в него е сичкото скъпо, дето го имаме.

Марето тогава била седемгодишна, но осъзнала каква отговорност има и стигнала до българско село със скъпата семейна реликва. По пътя изгубила майка си, ала панерът бил цял и сякаш носела с него цялата къща на чуждото място.

Животът на баба ми бил тежък като дете и момиче, а по-късно и като жена. Целият ѝ живот се побирал в този плетен панер, а богатствата в него - малко на брой, бяха особено скъпи за нея – позлатена икона от Божи гроб, донесена като сватбен подарък от чичо ѝ, брачната халка на майка ѝ и сватбеното було на баба ѝ.

Панерът не беше голям – в него баба Маре бе сгънала като за изложба три ката бельо – лично ушито от нея, две рокли за лятото, две рокли за зимата, елек и жилетка – изплетени от истинска вълна, изпредена от моята баба. Имаше и официален кат дрехи – за църква. Тях баба обличаше всяка неделя, с тях отиваше на църква като на сватба и след литургията ни донасяше захарни вкусни петлета.

Парите на баба също бяха в панера – завити в бродирана кърпичка, с красиви цветя и дантела, които сама бе избродирала и изплела.

Целият ѝ живот, но и здравият ѝ български дух бяха в този чуден панер. Аз, признавам си, бях щуро дете. И досега имам грях към моята баба Маре. Християнка до последната прашинка в себе си, тя постеше всички пости, а освен това в сряда и петък ядеше само по една ябълка. Слагаше я вътре в панера, а аз тайно я вземах и я изяждах. Много по-късно разбрах какво означаваха думите на моята баба, която в поредната сряда или петък преравяше панера и виждайки, че ябълката я няма, въздъхваше примирено:

-Блага водичка ке пиям, на Господу ке угодам.

Наливаше чаша гореща вода, слагаше в нея мъничко захар и това беше нейното ядене за целия ден. Затова години наред, след като нея я няма, аз всяка сряда и петък давам на някого ябълка – дано моята баба си хапва от тях в Рая и се усмихва доволно щастлива.

Пенсията на баба беше двадесет лева. А леля ми строеше къща и парите не стигаха. Понякога в края на месеца тя идваше у дома и плачеше, че няма пари за храна.

Баба изваждаше панера изпод леглото, който ми се струваше наистина вълшебен, докато бях дете, отваряше пакета „за умирачка“, както го наричаше тя – там бяха дрехите, с които трябваше да я облекат, щом умре; кърпите, с които трябваше да даруват гробарите; и парите, с които да платят погребението ѝ, а после да направят помена, както е редно.

-Давам ти ги от чисто сърце – казваше тя на леля, - ама требва да ми ги върнеш. Нели видиш одека ги вземам.

-Виждам, виждам – радостно прибираше парите леля и добавяше: – Няма да мреш, докато не ти върна парите.

Баба доста почака, живя почти до деветдесет и пет, но леля така и не ѝ върна парите. Милата ми баба никога повече нищо не ѝ каза, но виждах, че всяка стотинка пести.

Един ден, бях ученичка в гимназията, ми даде избродираната от нея кърпа с черни цветя. Знаех какво е – бе събрала отново парите „за умирачка“.

-Нека ги пазиш ти – каза ми тихо тя. – Не сакам да лажам леля ти.

Скрих парите и не казах на никого мястото. Баба все още беше добре, макар че отслабваше с всяка година все повече. Трудно отивахме на църква в неделя. Трудно подреждаше сама своя панер. Но продължаваше да разказва историята на иконата от Божи гроб и на всяка ценност в маслиновия кош.

-Гледай колко е убава – казваше баба ми. – Ако с ръка на сърцето ми кажеш, че нема да фърлиш тоя панер и сичкото ценно у него, на теб ке я дадам, кога се зажениш.

Иконата грееше като слънце, с чудните фигури по нея и чуждоземски надписи. Привличаше ме като магнит и лесно обещах. Нямах представа колко трудно ще бъде да спазя това обещание през годините – да опазя панера на баба и безценните съкровища в него.

Омъжих се и се местехме в нов апартамент. Баба отдавна бе станала ангел, но нейният панер стоеше на видно място сред гардероба ми заедно с всички нейни съкровища. От време на време ги подреждах, изпирах, изглаждах и пак ги прибирах – те бяха моята връзка с баба, с нейната майка, с рода ми. Започнах да се замислям дали да не почна и аз да слагам тайно пари в кърпата с черни цветя – „за умирачка“.

-Айде разкарай тоя боклук най-после някъде – един ден се тросна мъжът ми. – Остава и в новия апартамент да го сложиш пак в гардероба.

Не знам с какъв поглед го бях погледнала, но мъжът ми смекчи тона.

-Баба ти вече я няма, панерът не си знае годините, ако искаш, продай го по интернет на някой смахнат колекционер. Може да паднат някакви пари от иконата – ще ни дойдат добре за новото жилище.

-Панерът няма да бъде изхвърлен, нито продаден – отговорих тихо, но твърдо.

-Тогава избирай – повиши тон мъжът ми, – или аз, или този глупав панер.

Минаха години. Преживях раздялата с моя съпруг благодарение на силата, която намирах в панера на баба. Там сложих и моите безценни съкровища. Там слагам и ябълките, с които постя в сряда и петък. И се надявам един ден моята внучка да взема сила от него така, направих и аз. Баба със сигурност е доволна и се усмихва от Рая.

*Разказът е отличен с Втора награда в Международния литературен конкурс „Олтарите на българския дух“ – 2025г.