Паничка леща

Той беше готвач. Изкусен готвач. Можеше да направи най-изискано блюдо, можеше да изпълни най-сложна рецепта. Правеше кулинарни шедьоври, за които се говореше после месеци наред, дори години. Той разбираше храната. И я превръщаше в изкуство.

Той беше самотен. Ужасно самотен. Нощем вперваше очи в бялата мазилка на тавана, точно над леглото му, и мечтаеше. Може би тя щеше да прилича на Катрин Зита Джоунс. А може би да прилича на Пенелопе Круз. Може би ще готви като тях, си мечтаеше. Глупости – казваше здравият му разум – та това са просто роли!

Една нощ той взе решение – ще я покани у дома и ще ù сготви.

Но коя? Коя е тя?  

-

За първата приготви изискана вечеря в китайски стил с петнадесет блюда накрая. С изискани оризови топчета със стафиди, сладко-кисела захаросана риба, пилешко с ананас, пържени фъстъци и печени круши с плънка от орехи, джинджифил и мед. Трапезата беше богата, пищна, имаше от всичко в елегантни малки купички.

Тя беше делова жена, закъсня. Когато най-после пристигна, се извини набързо, докато му подаваше палтото си, огледа навъсено масата и каза: „Хм, проблем с менюто, а? Е, какво пък, китайските ресторанти са точно за това, нали?!” Снизходителната ù усмивка се заби в самото му сърце – щастливото и то престана вече да бъде щастливо. Едва изтърпя края на вечерта, за да я изпрати, ведно с усмивчицата ù, докато тя се интересуваше за адреса на този „признавам, наистина много добър ресторант”. Така и не я покани втори път.

-

Втората беше истинска принцеса, ефирно създание, слязло от кориците на списанията. Месеци му трябваха, за да събере кураж да я покани. Единствено френската кухня беше достойна за нейната прелест. Приготви ù прочутата парижка лучена супа, разбира се – аспержи в манто от сос „Бешамел”, поръсени с настъргано сирене и леко запечени, превъзходни крехки котлети от сърна, изискано филе от бяла риба в карамелен сос, плато с отбрани сирена, отбрани вина и задължителната торта „Шарлота” с току-що набрани ягоди и прясна сметана. Вечерята обаче за малко да завърши с фатален край – ефирното видение се оказа с алергия към почти всичко – като се започне с рибата, мине се през лактозата и се стигне чак до ягодите. Осъмна с нея в болницата и стоя само колкото да ù каже „сбогом”.

-

От страх пред алергичен шок, за третата избра скромната английска кухня, която по негово експертно мнение определено е по-добра от репутацията си.  Традиционния ростбиф гарнира с  още по-традиционния йоркширски пудинг, добави знаменития ментов сос, за който Талейран казва: „В тази страна има поне трийсет секти, но всичко на всичко само един сос.”, гарнира със стръкчета лук от герба на Кроноул и приготви истински шоколадов пудинг за десерт. Тя намери вечерята за скучна и... ”извини ме, мислех, че си готвач, доста е скромно за истински готвач! Да не си обикновен гей?” Остави го със зяпнали уста и си замина - за щастие.

-

Четвъртата покани на руска кухня с блини, борш и кулебяка от Киев с три реда плънки,  както и пиле по грузински с прочутия сос „Сациви”, каквото приготвяла разблудната Тамара на любовниците си, а след пира ги изхвърляла в Терек от върха на самотната си кула. Момичето изобщо не разбра нито легендата, нито ястията. Със същия успех можеше да ù поднесе вчера отворена консерва кучешка храна. Тя така или иначе наблегна предимно на напитките. Остави я все пак да пренощува, от страх да не умре от алкохолно натравяне на улицата пред дома му.

-

С петата реши да бъде по ориенталски романтичен, предимно заради факта, че арабската кухня се консумира единствено с бистра вода.  Дори дома си превърна в палат на халиф. Поднесе пилаф с овнешко и стафиди, писия, приготвена по египетски с бадеми и пикантен доматен сос, богата мункачина с портокали, маслини и лук, задължителните баклави, шербет и гюзлеме. През цялата вечер, докато поглъщаше с наслада сиропираните сладкиши, тя му споделяше вижданията си относно арабския фундаментализъм и особено противното подтисничество, упражнявано от мъжете над жените в арабския свят. Повече не ù се обади.

-

И последваха равиоли, дето уж са италиански, а всъщност Марко Поло ги донесъл от Китай, с минестра и „Ньочи ала романа” и сирене „Горгондзола” за някаква Гарагабела.

След туй германски специалитети - "прочувствени, нерешителни дребни сладки, прилежни бухти, непорочни кюфтета, душевна супа с ечемик” по Хайнрих Хайне, които тя изобщо не оцени, защото била на диета.

После суши, японска лятна супа и темпура, обаче тя не хапвала сурова риба.

Да не говорим за провала по скандинавски с изключителните кюфтенца „Кьотбулар”, „Биф Линдстрьом” и „Йолебрьод” – тя така се заливаше в смях, опитвайки се да произнесе изпъстрените с гласни, засукани имена на ястията, че нямаше сили да опита от тях и... просто си тръгна, разкикотена до безобразие.

И после...

А след това...

Подир туй...

-

Накрая готвачът не искаше нищо. Вървеше унил и самотен дваж повече от преди, когато лежеше по цели нощи, изпълнен с надежди и зяпаше бялата мазилка на тавана над леглото си. И мечтаеше да сготви за любимата най-вкусните и най-изисканите гозби. Сега за себе си дори не искаше да сготви.

Насреща му се зададе момичето от съседната къща, усмихна се, махна:

- Какво има, изглеждаш нещастен. Това подлежи на поправка. Ела ми на гости, малко е тясно и нищичко нямам за хапване. Обаче ще сготвим.

„Не, само да готвиш недей!” – помисли отчаян от собствения си опит, но беше и гладен, пък и да си признае – любопитството му страшно го зачегърта – за първи път някой ще готви за него. Последва я, малко притеснен, объркан и някак по-малко нещастен.

- Нямам опит в готварството, признавам, нито пък имам продукти отбрани. Май избързах с поканата... но ще хапнем, каквото намерим – паничка леща и мъничко чесън, и два-три картофа, седем ябълки и три портокала, а после ще поиграем на нещо, каквото поискаш – даже и табла. Не искам да бъдеш самотен!