‚Абе ти къде се загуби? Не помня откога не сме се виждали. Май вече няколко месеца...И защо не сме се виждали, какво се случи, не помня...Питах, търсих те. Никакъв те няма.‘

‚Ох, не знам, не знам...‘ – каза неопределено Виктор. ‚Какво беше, що беше...Но винаги съм мислил за тебе. Винаги...‘

‚Помня, че последният път изпушихме една кутия цигари Dunhill. И пихме уискито, което ти открадна от барчето на баща ти. '

'Да, помня. Беше Jameson - черен етикет. Пихме го в оная беседка в Южния парк. И после ходихме у вас. Майка ти я нямаше, беше на работа.'

'Да, как да не я помня тази беседка. Същата беседка.' - каза замислено Вера. 'Около нея има кестени... Там се запознахме...Седях си на пейката един ден там под ония кестени...и ти мина уж случайно и си изтърва чантата върху крака ми. Пак уж случайно... И после ония глуповати обяснения... Ама това, ама онова. Дай да ти видя крачето, дали му има нещо... Дай да отидем в близкото кафе. Ще те почерпя, дължа ти го... За изкупление на вината... Колкото и да бях наивна, усетих, че е инсценировка.  Но аз нарочно се оставих да попадна в капана ти. Защото и аз те харесвах. И то много...‘ – каза унесено Вера.

‚Така ли? Значи си ме усетила?‘ – каза изненадано Виктор. ‚ А аз, глупакът, си мислех, че трикът е проработил безупречно. И даже се гордеех със себе си. Ама трябваше да измисля нещо... някакъв повод за запознанство. Всъщност не го измислих. Тоя номер го заимствах от един френски филм.‘

‚Хитрец си ти, хитрец...‘ – гледаше го гальовно Вера. ‚А когато ми открадна мобилния? За да проследиш с кого съм говорила. Защото ме ревнуваше от Асен... Оня от 11-и ‚б‘ клас. И после ми го донесе. Каза, че си го намерил случайно  на стълбището пред апартамента... Уж съм го била изпуснала.‘

‚Това, което и досега не знаеш, е че от твоя телефон изпратих SMS на Асен. Не помня точно какво, но беше нещо в смисъл на ‚Не ме закачай, безполезно е. Нямаш никакъв шанс. Аз си имам сериозно гадже. Виктор от 11-и ‚а‘ . ‘‘

‚Аха, ясно... Той явно затова в един момент спря да ми досажда. Даже това малко ме раздразни. Не че нещо съм си падала по него... Просто от чиста женска суета. Обичам да ме харесват…Но хайде, стига толкова за миналото...‘

Вера гледаше Виктор с упование.

‚Знаеш, че имаме много неща за наваксване...‘

И започна да говори бързо и задъхано.

‚Първо - да гледаме Формула 1. На Силвърстоун, нали се разбрахме. Второ – наклонената кула в Пиза. С фотосесия. И после на площадчето с калдаръма – Сан Пиетро. Кафе Еспресо Макиато в ‚Ла Оргольо де Пиза‘. Сервирано в онези чашки с инкрустираните четирилистни детелинки. Както го гледахме в оня италианския филм...‘

‚Ехее, как ги помниш тия подробности...‘ – засмя се Виктор.

‚Ами когато човек силно мечтае за нещо, то си стои запечатано ето тук.  Осъществената мечта също остава следа у нас. Незаличима... Ама това не е всичко, нали знаеш? И полет с балон над Андите си ми обещал. Оная екскурзия на ‚Profi Tours’. До Перу и Еквадор. Не се прави, че си забравил.‘

‚Не, не съм. Но дай да започнем по-кротко. Какво ще кажеш за две седмици на нашето Черноморие. Знаеш, че нашите имат едно чудно апартаментче в Царево. Луксозно, с всички удобства... И със страхотен изглед към морето.‘

Вера го гледаше гальовно-закачливо и продължаваше да чурулика:

‚Супер! Време е за действие... Не бива да отлагаме. Времето си тече. Няма повече да чакаме. Животът може да премине в чакане. Нали помниш онова стихотворение... Аз го започнах, ти го допълни.‘

‚А, да. ‚Галфона на балкона‘‘ – ухили се Виктор.

Вера напевно задекламира:

‚Отначало преследваше

голямото щастие...

В нещо велико

да вземе участие...

Да се влюби безумно.

И в замяна

гореща любов да получи...

Но после си каза:

‘Не, няма как точно

на мен да се случи!‘

 Виктор я гледаше с любопитство и лека изненада.

‚Още го помниш... Удивително! Чакай да видим аз дали ще си спомня...Моето допълнение беше нещо такова...‘

След което задекламира и той. Отначало малко неуверено, но после все по-убедително:

‚И шансът когато

на вратата почукваше,

той не отваряше.

‘Тук има грешка...

Не е за мене’ –

все си повтаряше.

И така постепенно

привикна да чака

само малки,

но възможни неща.

В дъждовен ден чака

дъждът да престане.

В жарък ден чака

по-хладно да стане.

Вечер чака ракия, салата,

Всеки месец – мизерна заплата.

Сутрин чака кафето.

Нощем чака звездите

да обсипят небето...‘

 Накрая гласовете им се сляха:

 ‚И така, ден след ден,

на живота браздите

му покриха лицето.

Някой казва: Това е

един спокоен живот.

Друг ще каже:

Това е

живот похабен...

Все си мисля за него...

Не прилича ли малко

и на теб, и на мен?‘

 ‚Няма да заприличваме на него, нали?‘

‚Е, не, не бива...‘ – подкрепи я Виктор. ‚ А за полета с балон над Андите не съм забравил...Всъщност идеята беше моя. Видях едно клипче в YouTube. Оттам се запалих...‘

‚Вярно! Така беше. После ми го показа и на мене. И аз се запалих.‘ – чуруликаше Вера. ‚Толкова си ми добричък! И хубав... Нечовешки съвършен...До такава степен!‘

‚Нечовешки съвършен?? Май виното ти дойде в повече, дарлинг. По-скоро по човешки несъвършен.‘

Появи се сервитьорът.

‚Как беше виното, г-жо, г-не? Надявам се да ви е харесало?‘

‚Да, супер беше!‘ – възторжено каза Вера. ‚Може ли още една бутилка от същото? Днес празнувам 20-ия си рожден ден, имам повод.‘

***

След около час Вера, видимо съкрушена, залитайки се свлече на стола.

‚Не изглеждаш добре... Какво става?‘ – попита Виктор разтревожен.

‚Погледнах се на огледалото... в тоалетната... Амии, нямаш представа какво видях. Боже мой! Затворих очи, наплисках си лицето. После пак се погледнах. Няма разлика.Същото...Боже, полудявам ли?‘ – Вера заподсмърча. В очите и се появиха сълзи.

‚Не полудяваш.Ти си си луда поначало. Такава те харесвам още повече...‘ – закачливо каза Виктор. Но в погледа му се четеше безпокойство.

‚Май се напих...‘

‚Ами това е май най-вероятното. И то си личи...‘

‚Хайде да си ходим. Викай такси.‘  Вера сложи глава на масата и бързо се унесе в дрямка.

***

Лили ровеше в Spotify*, отпивайки на бавни глътки от сутрешното си кафе.

‚Писна ми от досадни реклами.‘ – мислеше си тя. ‚Никъде не можеш да се отървеш от тях. Хапчета за уголемена простата, кремове за вагинална сухота... И безкрайни онлайн залагания … Отврат! И Spotify не помога дори за миг да забравиш в какъв свят живеем...‘

Най-после намери една песен, която и се стори подходяща.

‚Супер! Това й е една от любимите. Рок от 60-те години на миналия век. И много подходяща за случая. Всъщност и аз обичам много тази песен.‘

Разбира се, както обикновено, се появи поредната досадна реклама. Сякаш някаква необяснима вътрешна сила възпря Лили да кликне веднага на бутона ‚Пропусни рекламата‘. Неволно се зачете...

На фона на светловиолетово небе с пухкави облачета се появи яркочервен текст: ‚Имате прекрасен спомен от минали времена? Изпитвате носталгия по прекрасно изживяни мигове? Липсва ви много любим човек от миналото? Мечтаете всичко това да се повтори? Ние ще сбъднем мечатата ви. Обадете се на  0876554322731. Безплатна консултация при пълна дискретност.‘

‚Носталгия...Любим човек...‘ Тези думи заостриха вниманието й. Някъде в дълбините на съзнанието й  се появи внезапен интерес към рекламата. И направлявана от някакъв вътрешен порив, Лили набра номера на телефона си.

‚Здравейте!

Може ли да ми обясните по-подробно каква е точно услугата, която предлагате?‘

Любезният глас отсреща я обсипа с порой от грижливо подготвени пояснения. Лили слушаше...отначало с досада, но постепенно в погледа и се появи любопитство и заинтересованост.

‚Аха, да, чувала съм, естествено. Но не знаех, че се използват и за такива цели. Разбирам, вие сте първата фирма, която предлага такава услуга у нас. Звучи много интересно. А как точно ще постигнете пълно сходство с оригинала?‘

Отсреща последва нов порой от обяснения.

‚Аха, да. Естествено. То няма как да е по друг начин. Трябва да има някаква солидна информация, разбира се. Ами мисля, че разполагам с достатъчно такава. Много снимки, видеоклипчета, направени на телефона. Всичко – външност, глас, маниери, характерни особености...‘

***

Масата в бар ‚Витошко лале‘ ги чакаше, както винаги по това време. Времето за редовната им среща в събота, 17:00 часа. Идеално почистена, с ваза с лалета по средата и надпис ‚Добре дошли Лили, Ирина и Дора‘. Вазата с лалета и надписът бяха специален жест от Жени – собственичка на бара и тяхна близка приятелка.

Вече бяха настанени, всяка с традиционното си питие. Три млади дами, елегантно облечени, всяка със своите житейски радости и тревоги, всяка със своите лични и професионални успехи и неуспехи. От тях се излъчваше видимо самочувствие и удовлетвореност от живота. Но най-важното, което ги  обединяваше беше дългогодишното искрено приятелство. Ежеседмичната среща в бара беше едновременно време и за развлечение, и за разтуха. Всяка събота в пет следобед, бар ‚Витошко лале‘ – за тях това беше време и мястото за релакс, за презареждане и за споделяне. Споделяне на много лични неща, които човек споделя само с най-близки хора.

‚Разбрахме за много специалния подарък... Много интересно звучи. Хайде, разказвай!‘ Ирина и Дора гледаха Лили с любопитство.

‚Защо такъв подарък ли? Ами това е дълга история. Най-общо казано – защото много обичам баба и страшно много й дължа в моя живот. Тя ме е отледала от малка. Всъщност от 4-годишна възраст. След като баща ми и майка ми загинаха в автомобилна катастрофа.

Баба ми Вера е имала труден живот. Отначало семейството живее в София под наем. Баща й обаче ги изоставя. Майка й не може да си позволи да плаща наема и се принуждава да напусне София. Взема баба ми (тогава на 18 години ) и  се връща да живее в родната си къща в Никопол.  Така  съдбата  разделя баба ми от нейната голяма ученическа любов ( за него ще ви говоря по-късно ). На 22 години се омъжва се за местен младеж, който дълго я ухажва. Младежът е счетоводител по професия и има добри доходи. Което е много важно за младата Вера, тъй като още учи задочно, а майка едва успява да я издържа. Много пъти ми е споделяла, че бракът й е бил повече по сметка, а не по любов. От този брак се ражда майка ми. Но дядо ми ( счетоводителят ) умира рано от рак.  Така баба ми остава вдовица и сама отглежда майка ми. До момента, в който майка ми се омъжва и след година аз се появявам на бял свят. Но нещастията във фамилията не свършват дотам. Майка ми и баща ми загиват при автомобилна катастрофа. Така аз остават сираче само на 4 години. Единственият ми близък човек се оказва баба ми. Както и за баба ми аз оставам единственият близък човек. Бедите и неволите ни сплотиха още повече.Аз се превърнах в смисъла на нейния живот. И тя се превърна в смисъла на моя живот.

На 75 години получи тежка деменция. Не познаваше никого и не помнеше никого. Оставих я в дом за стари хора с ментални увреждания. Възможно най-луксозният.Мога да си го позволя. Условията бяха супер. Много се грижеха за нея. При всяка възможност ходех да я видя. Тежка ситуация. Единственият светъл лъч в замъгления й мозък е споменът за Виктор. Голямата й ученическа любов. С фотографическа точност помни всяка дума, всяка стъпка, всяка случка от времето, през което са били заедно. Когато ходих при нея последния път, трябваше й дълго време, за да ме познае. След като най-после ме позна, извади албум, пълен със снимки от младостта й. Снимки, на които е заедно с Виктор. Разказваше ми надълго и широко за всяка снимка. Кога се е случило това, къде са били, какво са си говорили...

Звучеше толкова истинско, автентично, трогателно. Звучеше толкова възторжено,емоционално и убедително, че нито за миг не си помислих, че си фантазира... 

Когато наближи рожденият й ден, дълго мислих как да направя така, че да се почувства щастлива, при положение, че вече не помни нищо и не познава никого Давах си ясна сметка, че това може да е последният й рожден ден. И най-вероятно последният. Защото малко преди това й откриха тумор в мозъка. Лекарите и даваха още 1-2 месеца живот...Тогава случайно намерих тази странна реклама. Отначало не й обърнах внимание въобще. Но после се сетих за Виктор. Споменът за него е единственият светъл лъч в нещастния й живот, единственото нещо, което помни,осъзнава и което я радва. И си казах – защо не? Имам толкова много снимки, словесни описания, видеоклипове. Всички предпоставки за създаване на перфектен двойник на Виктор. Виктор ще дойде на рождения й ден! Какъв по-голям подарък от това за нея?‘

‚Знам много добре за андроидите... Да, такъв е вече светът около нас. Всякакви технологии, то какво ли вече няма... В 2080 година живеем. Ама честно казано, не бях чувала точно за такъв вид услуга.‘ – каза Ирина.

‚И аз отначало бях скептична. Но после разрових в интернет, споделих и с Петър...Той е много информиран по високите технологии. И се оказа, че наистина технологично могат да постигнат абсолютно съвършенство. Четох за невероятни неща. Главозамайващо. И това ме окуражи да действам.‘ – каза Лили.

‚Много интересно...Струва ми се абсолютна фантастика...‘ – намеси се и Дора. ‚Не са ми много ясни тия технологии. Я, моля те, ми го обясни по-простичко.‘

 ‚Ами, накратко е нещо такова. Фирмата твърди, че може да създаде за клиента двойник на любим човек от миналото, който много искаш да видиш отново, но него вече го няма. Двойникът е андроид, който перфектно симулира външността, говора, маниерите и душевността на човека, който ви липсва. До най-незначителната подробност. Програмирането на андроида се извършва на база предоставени данни за оригинала – снимки, видеозаписи и т.н. Разбира се, точността на имитация все пак зависи от количеството и качеството на данните за оригинала.‘

‚Супер идея за подарък на човек в положението на баба ти.‘ – каза замислено Дора. ‚И все пак...Такава имитация... То си е вид фалш, илюзия.’

‚Не мисля така. Ако на мястото на андроида имаше актьор, който играе ролята на Виктор? Щеше ли да има някаква разлика за нея? Тя пак щеше да обича своя Виктор, макар че не вижда истинския образ, а неговата проекция в своя свят. Красотата и силата на емоцията е същата. А това носи щастие.  За любовта няма правила, няма ограничения.‘ – говореше разпалено Лили.

‚Хм,интересно... Да, любовта е ирационална. Тя не класифицира обектите си, не ги подрежда в категории. И никога не отсъжда – това обект е подходящ за любов,  а онзи – не е. Любовта просто се случва. Напук на всякакви правила.‘ – включи се Ирина. ‚Аз самата съм пример в това отношение. Обичам много котката си. Но никога не съм срещала мъж, когото да обичам така.‘

‚Ами да, по-добре да обичаш робот с душевност на човек, отколкото човек с душевност на робот.‘ – замислено каза Лили.

‚Робот с душевност на човек? Не е ли силно казано? Андроидът е перфектен двойник като външност, но никой не знае какво чувства... ако въобще чувства нещо. Никой не знае какво става във ...ъъъ...  мозъка му.‘

‚И аз така си мислех. Все пак е робот, колкото и съвършен да е. Но нещата, които се случиха после, промениха изцяло мнението ми...Аз вече ви разказах за трогателната им среща в ресторанта. Специално бях подбрала ресторант с ретро-интериор. Всъщност в традиционен български фолклорен стил. За да не усети баба ми времевата разлика от 60 години. Ресторанти в такъв стил е имало и през 2020, има ги и сега, през 2080. Всичко вървеше по план, до момента, когато тя се видяла в огледалото. Отсреща я гледал нейният истински образ. Образът на една немощна, сбръчкана старица. Това естествено я разтресло и шокирало. Но андроидът се намесил деликатно и успял да я убеди, че това е някаква халюцинация, причинена от изпития алкохол... И така... след паметната нощ в ресторанта прибрах баба у дома и и наех болногледачка. Абонирах се и за услугата им ‚Ежедневна визита‘. Андроидът Виктор започна да посещава баба ми всеки ден.  Срещите с Виктор  я променяха изцяло и я превръщаха в съвсем друг човек. От жалко безпомощно същество с безмозъчно поведение по силата на някаква магическа трансформация тя се превръщаше в жизнерадостна и пълна с енергия 20-годишна девойка. Всеки ден за 1 час тя преминаваше в своята паралелна вселена. Това двойнствено съществуване продължи около 3 месеца. Най-интересното е, че през тези 3 месеца не се появиха въобще очакваните симптоми от тумора в мозъка. Напук на прогнозите на лекарите. Радвах се на резултатите от своето странно хрумване, радвах се на успеха на това чудновато лечение. Не планирах нищо в дългосрочен план, оставих се на течението.Услугата, както се сещате, беше много скъпа, но не ми пукаше. Бях готова да платя тази цена за неочакваното щастие на баба в залеза на живота й. Имах и пълната подпкрепа на Петър.

И тогава се случи нещо неочаквано. Получих писмо от фирмата. Писмото гласеше:

‚Уважаема г-жо Атанасова,

За съжаление, трябва временно да преустановим услугата. Нашият андроид не премина успешно ежегодния усъвършенстван тест на Тюринг**. Според нашия вътрешен правилник андроиди, които не преминават успешно този тест, се изваждат от употреба и подлежат на подробна проверка и съответна корекция. В конкретния случай с ‚Виктор‘ тестът е установил наднормено ниво на емоционалност. Наднорменото ниво на емоционалност е индикация за отклонение от рационалния модел на поведение на андроида. И докато от една страна проявата на емоционалност у нашите андроиди е знак за висока степен на достоверно копиране на човешко поведение, от друга страна повишеното ниво на емоционалност е индикация на софтуерни дефекти, които могат да доведат до неконтролируемо поведение на андроида. В резултат на това андроидът може да причини психически и/или физически увреждания на клиента.‘

Така Виктор престана да идва. След няколко дни симптомите на тумора се проявиха рязко и много остро. Сякаш бяха събирали сила през цялото време, през което моята ексцентрична психотерапия ги подтискаше. Баба ми се влоши много бързо и почина след седмица. Та да се върна на това, което казах преди - ‚робот с душевност на човек‘. Казах го неслучайно, на базата на личен опит. Свързан с това, което току-що ви разказах.

Ето какво се случи. През едно от последните посещения на Виктор чух баба да му казва: ‚Така, както си просълзен, сините ти очи изглеждат още по-красиви.‘ Погледнах към Виктор.

Вярвате ми или не, андроидът ( или това, което така наричаме ) наистина плачеше...‘

‚Някои може да не ти вярват, но аз ти вярвам. То си ми и личи...‘ Думите бяха на Жени. Не бяха забелязали кога беше дошла. Очите й бяха насълзени.

*Spotify - музикална интернет платформа

**Тест на Тюринг - тест, който цели да определи дали поведението на дадена интелигентна машина е неразличимо от човешкото поведение.