Някога познавах двама братя – Иван и Петър. Иван беше по-малкия, и някак си по-мъдър. Винаги помагаше на роднини, близки... и най-вече на брат си. Петър беше по-голям, но това определено той не показваше. Родителите им бяха добри хора. Майка им почина, малко след като роди Иван. Баща им се промени след смъртта й, и обвиняваше Иван за случилото се. След години почина и баща им. Някои казваха, че Бог го наказал, а други, че се поболял от смъртта на съпругата му. Въпреки, че нямаха други роднини, момчетата бяха под покровителството на съседи и приятели, които не ги оставяха дори за миг и им помагаха с каквото могат. Момчетата, едва 17 и 14 годишни, трябваше да поемат работата по нивата, която беше останала на баща им от дядо им. Минаха две... три... четири години, а момчетата продължаваха работата по нивата, от която се изхранваха. Една година Петър се разболя. Местния лекар им каза, че трябва да отидат в едно далечно село, за да го лекуват. На Иван не му оставаше нищо друго, освен да продаде единственото, което им бе оставил баща им - нивата. След това заминаха за селото, където беше търсения от тях лекар. Лечението беше кратко, но... там Петър се запозна с девойка на име Мария, и не след дълго се ожени за нея. Иван искаше да ги остави да живеят сами, като едно истинско семейство, но Петър го убеди, че трябва да остане и да му помага за малката нива, която си купи, след като работи малко като чирак. Иван както винаги угоди на брат си и остана при него. Малкия брат работеше неуморно от сутрин до здрач, а Петър сега гледаше новородения си син и помагаше на съпругата си. След като детето порасна и Петър се захвана на работа, но едно лято Иван се разболя... Съдбата повтори своя удар в сърцата на сираците. И както винаги, големия брат постъпи глупаво... Той излъга брат си, че е говорил с лекаря в родното им село, и той му е казал, че трябва да отиде да се лекува при него...
     Спомням си, че когато Иван се върна в селото, всички се зарадвахме на пристигането му, но не знаехме повода... Когато разбрахме, отидохме при лекаря на селото, но той ни каза, че не е говорил нищо с Петър... Тогава всички се събрахме и му помогнахме. За съжаление доктора не успя да разбере какво му е и не след дълго Иван умря... На погребението дойде брат му. Ние го изгонихме и му казахме, че ако още веднъж стъпи в селото няма да бъдем мили с него. Той едва успя да запали свещта с разтрепераните си ръце. Тогава си помислих, че може би тази свещ е била молба за прошка, на един неудачник, оставил човека, който даваше живота си за него, не произвола на съдбата. Но свещта бързо изгасна... така, както изгасна и пламъка на живота на Иван...