Улиците на Париж, юни 1943-та година, под нацистка окупация...
 

Мадлен почистваше поредната маса на кафенето. Едно петно от разляно кафе беше по-упорито от очакваното. Докато чистеше, по улицата до нея минаваха камиони, пълни с немски войници. Едно младо момче с руса коса и сини очи й прати въздушна целувка и й намигна. Тя веднага сведе глава и продължи с работата си, донякъде засрамена, донякъде с неприязън. Трябваше да изглежда усмихната, да си върши работата – все пак искаше най-доброто за децата си. Макар и да беше там  едва седмица, вече свикваше да работи в кафенето. Все още ненавиждаше отношението на много от войниците, които я виждаха като парче месо, но се страеше да не го показва.

***
 

Две години по-рано...

Мадлен работеше в текстилната фабрика до реката. Тя беше сред най-добрите там в изработването на знамена и униформи. В началото на войната изработваше материали за френската армия, но от началото на окупацията беше поставена на по-висока позиция от нейните колежки и отговаряше директно на новия директор на фабриката – полковник Грюбер. Той въведе доктрина за немска военна дисциплина във фабриката и бързо беше видян като строг и суров тиранин от работниците. Все пак трябваше да обагрят целия град с флага на национал-социалистическата партия – при това възможно най-бързо. Градът трябваше да изглежда безупречно под немско управление за пстигането на фюрера.

Три дни преди шествието, Грюбер беше подкарал текстилната фабрика не просто в пълни обороти, а направо изцеждаше и последния живец от работиниците и машините. Още в първите минути няколко от временните нови работници бяха с нарязани ръце и счупени пръсти – ненужни и безполезни насокоми за Грюбер. Тях ги очакваше екзекуция или концентрационен лагер.  Трудно е да се каже кое от двете беше за предпочитане – смърт или живот в ада. Мадлен ръководеше изработването на най-огромните знамена – дълги поне осем метра и широки поне три, отблизо бяха наистина плашещ символ на нацистката бруталност и нечовечност. В огромните черни свастики не можеше да има и един конец извън място.

Жените, които Мадлен ръководеше, я гледаха с омраза и страхопочитание. Коя е тя, че да е в позиция над тях? Повечето от тях бяха там от години преди нея. Сигурно беше спала с Грюбер. Не, с цялата му рота даже – курвата, продала се на немците за малко власт. По време на кратката им следобедна почивка, жените, работещи по единия огромен флаг, се разбраха да го саботират и да обвинят Мадлен. Нека и тя да види какво им е на тях...

Точно в 16:00 би звънец и работата спря. Цялата фабрика замлъкна. Чу се гласът на Грюбер:

- Мадлен Ламартен, веднага докладвайте в офиса ми.

Беше малка стая, с площадка около нея, наблюдаваща по-голямата част от фабриката отвисоко.  Грюбер беше в пълна униформа, с пистолет на бедрото си и с изпепеляващ поглед. С последните стъпки по стълбището, сърцето на Мадлен вече подскачаше, но при влизането в офиса, тя замръзна. На бюрото му лежехе парче плат с огромна черна свастика на него, но – което я притесни най-много – единият от клоните на свастиката беше обърнат наобратно.

- Това някаква шега с фюрера ли е? – изръмжа директор Грюбер, вдигайки парчето плат на сантриметри от лицето й.

- Н-н-на коя машина е направено, директор Грюбер? – едва успя да промълви Мадлен през почти избилите й сълзи.

- Искате да кажете, че сте оставили работници без надзор? – гласът му беше учудващо спокоен, но това я изплаши повече.

- Н-не мога сама да наблюдавам десет машини наведнъж, директор Грюбер. Съжаля...

- О, не, сега наистина ще съжаляваш. Долна френска курва! – той насочи пистолета си към нея и започна да си разкопчава панталоните.

Тялото й отказваше да се бори. Болката беше нищо пред мисълта децата й да я изгубят. Смъртта не беше избор. Стискаше зъби и пръстите й се впиваха в д;аните с цялата й сила. Мисълта й се изпълни със сцени от най-добрите й дни – първият й разговор с Пиер, безгрижните юношески дни с него, сватбата им, раждането на първото им дете – Жаклин. Дългите разходки покрай реката с младия и вечно усмихнат Пиер бяха всичко, което виждаше в момента.

От очите й се стичаха сълзи, кожата на лицето й беше придобила червеникаво-син нюанс. Не беше вцепенена от болката, а от страха. Тя беше парче месо, играчка в ръцете на един тиранин, по-безсилна и от животно в капан. За момент помисли дали може да вземе пистолета му и да го... Но хватката му беше желязна! Едно дори загатнато посягане към оръжието му и щеше да е до там. „Не, избий това от главата си! Мисли за Пиер, мисли за децата, за Бога!” Болката беше временна, унижението не – но от него нямаше как да избяга. Вече част от нея щеше да вярва, когато някой й викне „Нацистка курва!”. Част от нея щеше завинаги да е заключена в малката стая с чудовището Грюбер.

Отне й някакво време, за да осъзнае, че всичко приключи. Тя се събираше от пода, а той й говорешен нещо. Чуваше го, но не слушаше; единствено знаеше, че вече не работи там. Беше жива. Беже жива и физически здрава и се махаше от ужасяващото място. Може би щеше да забрави...

******

Улиците на Париж, юни 1943-та година...

Слънцето грееше, небето беше ясно, ни следа от облак. Мадлен беше далеч по-весела от обикновено; беше първият учебен ден на дъщеря й Жаклин и й беше уредено място в едно от по-добрите училища. Дори бърсането на петната от масите й носеше почти неестествено удоволствие и спокойствие. Нито в жестовете й, нито в усмивката й имаше и следа от ужасът във фабриката.

Към кафенето се приближаваше група млади немски войници – всички без един бяха редовни посетители в кафенето; тя помнеше имената и ранга на всичките. Днес униформите им изглеждаха още по-стилни и красиви, сякаш бяха актьори на сцена на някаква опера – поне това беше в очите на Мадлен. Всички седнаха и си поръчваха питиета, а само непознатият за нея беше със сведена глава и държеше менюто, гледайки го сякаш не го вижда. Когато останалите приключиха с поръчките си, Мадлен се обърна към него на най-добрия си немски:

- Извинете, господине, избрахте ли си какво ще си поръчате?

- Един шнапс с лимон – погледът му срещна нейния за част от секундата, но тя успя да види в него едно младо и объркано момче, чиято невинност беше безвъзвратно унищожена от войната.

- Нещо друго ще желаете ли, господа? – думите й бяха обръщение към всички на масата, но погледът й беше фиксиран върху него. Нещо в него я привличаше, но и тя не можеше да разбере какво. Може би й напомняше за Пиер. А може би...

- По едно кафе за всички.  – почти изръмжа лейтенант Хайнрих, едър и суров мъж с гъст черен мустак.

Мадлен кимна и се запъти да изпълнява поръчките. Денят й беше станал още по-приятен.  Искаше поне да си поговори с младия войник, но знаеше, че с другарите му там, това нямаше как да стане – не и по начина, по който искаше. А начина, по който той я гледаше... Тя се обърна за момент към масата им и погледите им се срещнаха отново. Да, определено я следеше с поглед, изучаваше движенията й, любуваше се на тялото й. А дали не беше същото чудовище като Грюбер? Не, не, такива мисли нямаха място в главата й. Та той изглеждаше като невинно момче, сякаш бойното поне е последното място, на което принадлежи. Тялото му не беше слабо, даже напротив – беше добре построен, строен, висок, рус, със сино очи... Ах, тези очи. За момент тя изгуби бройката на кафетата и се обърна да преброи мъжете на масата. Този път погледът му вирееше другаде – май разглеждаше картините по стената, а може би се любуваше на интериора като цяло. Дали не избягваше погледа й?

- Заповядайте, господа. – Мадлен се обърна към момчето . – Извинете, от цялата маса само Вашето име не знам.

- Ей, Мадлен, откога си падаш по арийски момчета? – масата мигновено избухна в смях и също толкова бързо настана сериозно мълчание. – Само забава сред приятели, нали знаеш.

- Името ми е Ханс, мадмоазел. – френският му акцент беше ужасен, но имаше нещо наивно очарователно в опита му.

- Е, Ханс, харесва ли ти  Париж?

- Да, мадмоазел, по-красив град не съм виждал.

- Абе, редник, я се стенги! Красиво момиче те заговаря, а погледа ти блее в тавана! Да не обичаш мъже я? – масата отново избухна в смях и затихна.

- Дай му малко въздух да диша бе! Няма и две седмици, откатко брат му е умрял пред очите му!

- Да, и какво по-хубаво от едно красиво френско момиче да го разсея от войната?

- Е как какво, немско момиче!

- Ти къде видя немски момичета в Париж, бе идиот? Жената си е жена, откъдето и да е.

- Я го кажи това в на фюрера лицето! – този път само Ханс се засмя, а другите го изгледаха изпитващо. – Да не ти е смешен фюрера, момче?

- Как най-великият мъж на планетата ще ми е смешен?

- Отпусни се, бе, не си в казармата! – всички се разсмяха и мъжът до Ханс го потупа по рамото.

- Господа, може ли да ме извините, имам да върша малко работа. – Мадлен седеше вече две минути неловко до масата и наблюдаваше случващото се с интерес, но и нотка страх.

- Работата няма да ти избяга, я! Стой малко тука. Виж Ханс как те гледа – зачервил е бузите и не може да се сдържи.

- Това е от шнапса! – отсече Ханс виновно.

- Наистина съм поласкана, но ще трябва да ме извините.  – тя се запъти към другия край на кафенето да обслужи друга маса войници.

В нея се надигаше някакво усещане, което мислеше, че е забравила. Последно го чувстваше в гимназията. В съзнанието й изплува лицето на Пиер. Дали беше жив? Само едно писмо от фронта преди четири години, след това нищо. Дали беше мъртъв или пленник. А може би бе дезертирал? Не, патриот като него никога нямаше да го направи. Нито да се остави да го пленят.  „Не мисли за това, не мисли за това!”, повтаряше си тя наум. Тепърва усети нещо красиво, нещо свежо и успя веднага да се натъжи с миналото. Да, той беше баща на децата й. Да, тя го обичаше. Да, не бе била с друг след него. И какво? Не можеше да живее в миналото, не и в това минало, което притежаваше – то бе пълно с рани и белези. Настоящето я зовеше далеч по-силно, отколкото я дърпаше миналото. Но нима не предаваше себе си? Не, предаваше миналата себе си, а тя вече беше реликва в съзнанието й. Не беше същата. Нямаше как да бъде същата.

С  напредването на часовете, войниците се разотиваха. Ханс беше останал сам на масата и гледаше вглъбено в чашата си, докато прехвърляше една монета през пръстите си. Той дори не забеляза кога Мадлен седна срещу него.

- Ханс, нали?

- Да, мадмоазел. – той надигна главата си и я погледна. Беше още по-красива отблизо! Неловката му усмивка и зачервените му бузи го издаваха.

- Моля те, остави френските думи. Защо те оставиха приятелите ти?

 - Сам реших да остана. Днес ми е първата почивка. – странна глуповата усмивка седеше сякаш залепена за лицето му. Той отпи глътка шнапс.

- Виж, няма да си играя с думи. Видях как ме гледаш цяла вечер. Искаш ме. – погледът й беше изпепеляващ.

- Вие сте най-красивата жена, която съм виждал.

- Явно си отскоро във Франция, Ханс. – засмя се игриво тя. – Остави формалностите. Наричай ме Мадлен.

- Мадлен... – прошепна си едва доловимо той, а в главата му хвърчеше буря от мисли. Погледите им се срещнаха и бяха пленени един от друг. Думите бяха ненужни...