Паркиран свят

  Паркиран свят 

  Стоеше в колата със затворени прозорци, точно срещу входа на панелния блок. Мръснобели коси стърчаха неестествено върху темето му. Посивяло лицето му бе набраздено от релефни бръчки. Част от тях се събираха към очите, където два ириса надничаха изпод паднали клепачи. Погледът, като кофа увиснала над празен кладенец — не издаваше емоции. Бузите му, отпуснати, опираха в яката на семплото му яке. Държеше волана с отпуснати лакти и наблюдаваше света от малката си крепост.

  Правеше го всяка сутрин. Слизаше в седем да хвърли боклука, а после отиваше при нея. Надничаше вътре, за да се увери, че всичко си е там: сиво, обикновено табло от евтина пластмаса и овехтяла тапицерия по седалките.

Някога нова, модерна, лъскава — когато я купи от автосалона — сега изглеждаше като изоставена, непотребна вещ. Помнеше този ден като вчера. Изтегли пари от касата, плати я в брой, а после я пребоядиса в жълто. Регистрира я като такси и стана едноличен търговец — „ЕТ Г. Желев“. Надписът още стоеше на вратите с черна боя заедно с телефонния му номер. 

Понякога си позволяваше да спи на седалката. Правеше го през лятото, когато в апартамента му ставаше задушно. Отпускаше облегалката докрай и включваше радиото. Така неподвижен прекарваше часове, преди да се унесе в сън. След полунощ кварталът е тих. Само единични прозорци светеха, като липсващи парчета пъзел в силуетите на тъмните сгради. Радваше се на тези часове. Тогава се усещаше, като властелин на улицата.

  Откакто почина жена му преди година, съвсем оскотя. Не искаше да говори със съседите, не желаеше да ги вижда. Затваряше се в своя паркиран свят и безмълвно наблюдаваше движението наоколо.

  И днес, както винаги, стоеше неподвижен зад волана. Видя децата да отиват на училище. Минаващи коли и мигащи светлини. После картината се смени. Снабдители разтовариха стоки с малки камиони и бусове. След тях се появиха старците, тръгнали на пазар. Денят се завъртя, като колело от диапозитиви, които се сменяха пред стъклото му.

 Някакъв непознат си разхождаше кученцето, дребно, колкото две шепи. Опънало каишката, душеше насам-натам. Видя как се шмугна под предницата на колата.

— Джери! Не там! - извика стопанина му.

  Викът го изкара от унеса. Разбра. Понечи да отвори вратата и да слезе. Забави го болката в кръста. Докато се измъкне, онзи се отдалечи. Кучето му душеше асфалта вляво и дясно оставило след себе си мокро петно на гумата на колата.

  Почувства се гневен и безпомощен. От яд понечи да извика, но се спря. Плю на земята и измърмори една цветуща под носа си, след което отново се върна в обителта си.

Имаше връзка с всеки атом от тази реликва. Трептяха заедно на една честота. Откакто стана таксиметров шофьор не му липсваха междуградските линии. Чувстваше се свободен, без шефове над главата си. Обгрижваше своята златна кокошка и тя му се отплащаше. 

  Винаги се беше стремял към търпение. Не се опитваше да разбира хората. Приемаше ги такива каквито са. Не съдеше, не взимаше страна — само кимаше и повтаряше монотонно:

— Да, да...

   Клиентът плащаше за превоз и това е.

Беше заплашван, ограбван, дори веднъж искаха да го отвлекат. Приемаше всичко като част от занаята, 

Първият му лош спомен беше с мъж от месокомбината.

— Ей с тези ножове ги транжирам — каза пътникът и извади два големи изпод сакото си. — Сега ще отида да резна зелките на онези, дето вкараха брат ми в затвора.

   Запази хладнокръвие. Тогава го вози из града и му говори, докато оня не омекна и не прибра ножовете. После си плати.

Помнеше и добрите дни. Нощните пеперуди бяха щедри. Добрите пияници също. А през лятото туристите сновяха от летището до автогарата — златна мина.

  Много често се връщаше към онзи спомен на едно отминало лято.

 Видя я край банкета. Вдигна ръка на стоп — брюнетка на средна възраст, без грим, със светла рокля и сандали. Носеше широка капела и малка раница. Обикновена. Нищо особено.

  Тя искаше да отиде на някой самотен плаж. Уведоми я, че му е свободен ден и я качи.

  Каза му как обича морето, и че се задушава от тълпите в курортния град. Той я слушаше с онова свое „Да, да…“

Заведе я на любим плаж край пътя, при дюните. 

Тя се съблече гола и го подкани за същото. Направи го. Освобождаваща лудост. А после се къпаха и си говореха. Опитваше се да остане високо над еротичните си мисли и да поддържа светски разговор. Това не беше диалог между двама души, това беше терапия.

  За нея разбра, че има две деца, че е дизайнер, че мъжът ѝ е военен и че не я разбира, но ѝ дава свобода. Това ги крепяло. 

Плуваха, пекоха се, а след това я върна до хотела. 

  Забрави я, но често се питаше: Къде е сега? При своя военен? На някой път с вдигнат палец? Банският ѝ още ли стои забравен на рафта?

  Очите му премигнаха, челото се сви, бръчките се вкопаха в кожата. Скоро щеше да стане обяд. Пъхна ключа в таблото, завъртя стартера. Двигателят затрака. Звучеше добре. Само гърнето ръмжеше, но нищо. Синът му щеше да го смени, когато се върне. Той вече не можеше.

  Послуша малко шума на мотора и го угаси. Слезе, заключи и се запъти с превит кръст към входа на блока.

— Идиот! — измърмори комшията му от терасата на третия етаж. — Как не му

омръзна да прави всеки ден едно и също!

05.2025

Д. Георгиев