- Бабо, бабо, какво е това? Може ли да срежа връвчицата? - малката Тодорка тичаше към баба си с предмет, увит в едно бяло парче плат, извезано със странни шевици и завързано с червен шнур.

- Кое, баба?- старата жена се изправи и заряза за миг окопаването на пипера. Подпря се на мотиката и се опита да види предмета, който момиченцето носеше- Ела насам, че не виждам добре.

Тодорка се затича покрай лехите и подаде на баба си предмета. Лицето на старицата се сгърчи:

- Защо си извадила това, немирнице? Колко пъти съм ти казвала да не бъркаш в тази ракла? Марш веднага вътре! Бързо!

Тодорка заситни неразбиращо обратно към къщата, а бабата с треперещи ръце разгледа пакета, беше здраво завързан, точно както го беше оставила. Слава Богу, отдъхна си.

Годините минаваха, а Тодорка растеше заобиколена от обич и топлина. Дните ѝ бяха изпълнени с безгрижни игри, веселие и смях. Радваше се на добро здраве, беше паметливо и любопитно дете. Въпреки това, колкото по-голяма ставаше, все по-често започваше да обръща внимание на факта, че е различна от останалите. Едното ѝ око гледаше на ляво, а другото на дясно, краката ѝ се събираха при коленете, а после се раздалечаваха, като буквата Х, косата ѝ беше рядка и имаше цвят на пепел от печката, кожата беше грапава, с миши цвят. Досущ като баба си. Децата започнаха да ѝ се подиграват, а възрастните да я съжаляват. Майката се стараеше да поправи несправедливостите на природата с различни мазила, но състоянието на вече порасналото девойче не се подобряваше. Само бабата си мълчеше и казваше „Така ти било писано!“.

Един ден, когато Тодорка навърши петнадесет години, баба ѝ я извика в стаята със забранения скрин. Огледа се плахо, дали някой не ги наблюдава, а после старателно залости вратата.

- Дъще, вече си голяма и трябва да научиш тайната на жените от нашия род.

- Каква тайна, бабо?- погледна я девойката с лек уплах в очите.

- Слушай и запомняй, защото утре няма да съм жива, а е важно. Както може би си забелязала, момичета в рода ни се раждат през поколение. Аз имах син, какъвто и ти ще имаш. Момиче не чакай. Но твоят син ще има дъщеря, на която ще предадеш тайната. Аз я наследих от моята баба, тя пък от нейната и така от векове.

Тодорка отстъпи леко смутена назад, за да направи път на старата, която внимателно отвори раклата. Изрови няколко стари сукмана, а от под тях извади странния увит предмет, който преди години беше привлякъл вниманието на тогава малкото момиченце. Огледа го от всякъде и нежно го положи на масата.

- Бабо, какво е това? Никога не си ми разрешавала да надникна тук?

- Това е огледало, дете! Ама не какво да е, а огледало, което пази духа на самодива.

- Самодива ли?

- Да. Самодивите не са от нашия свят, макар често да приемат образа на жени. Живеят в горите, около реки и езера, около кладенци. Те са много красиви, а ако има в околността девойка по-красива от тях я отвличат и я превръщат също в самодива. Обичат да танцуват. Често привикват мъже да играят с тях или да им свирят, но докато са с тях, самодивите им изпиват силите. Тази тук е една от най-силните и красиви самодиви, Веша. Преди много лета е вилняла около нашето село. Много мъже са си отишли заради нея.

-А защо мъжете отиват при нея, като знаят, че ще ги погуби?

-Защото очите на самодивата омагьосват всеки- жени, деца, мъже. Човек става безсилен пред нея. За да ѝ отнемеш силата, трябва да ѝ откраднеш сянката, булото, докато се къпе. Но тя не трябва да те види, защото си загубен. Самодивите излизат след залез слънце, по мрак и вилнеят до първи петли. Веша често е идвала по тъмни доби в селото, пеела е с неземно красив глас и мъжете, омагьосани от гласа ѝ, излизали. Така загинали много.

-А как е попаднала в огледалото?

-Една от моите и твоите пра-пра-пра баби се родила уродлива, като нас. Вечерта на Еньовден, мъжът ѝ тръгнал да излиза, дочул гласа на самодивата, но баба ни го усетила и излязла след него. Самодивата била объркана от грозотата на жената и за миг забравила да я омагьоса. Тогава сякаш сам Господ ѝ проговорил да обърне огледало срещу нея  и да я наръси с билките, които събрала сутринта. Втурнала се баба вътре, взела огледалото, билките и менче със светена вода, излязла на улицата и хукнала след Веша и мъжа си. Любопитна, самодивата се обърнала и в този миг баба лиснала менчето с водата и билките върху самодивата и обърнала огледалото така, че в него да се отрази образа на създанието. В миг Веша се превърнала в дим, който влязъл в огледалото. На сутринта баба занесла огледалото в църква, вързала го с църковната покривка и го прибрала в тази ракла. От тогава жените в рода ни пазят Веша затворена.

- Защо просто не хвърлите огледалото някъде, където никой няма да може да го намери?

- Не може! Всяка година на Еньовден ще ходиш в гората, ще береш еньовче, див здравец и риган, ще минеш през църквата, ще вземеш светена вода и ще напръскаш огледалото така, както е завързано. Иначе силите на Веша растат и ще разкъса въженцето.

- А защо не трябва да разопаковам огледалото?

- Защото ще видиш самодивата, ще видиш очите ѝ и ще те омагьоса, ще изпие силите ти и ще излезе. Когато аз си отида от този свят, ти ще бъдеш пазителката на огледалото. Тогава ще започнеш да я чуваш. Тя ще ти се моли, ще ти се подиграва, ще ти обещава, но в никакъв случай не развързвай въжето, не поглеждай в огледалото и внимавай да не го счупиш. Самодивите са лоши и лъжат!

- Ами ако нямам внучка, ако не се омъжа изобщо? Мене никой не ме харесва.

- Ще се омъжиш. Мъжа ти ще е добър човек с чисто сърце, като дядо ти. Един ще те иска и ти няма да отказваш. Такава е съдбата ни. Пази тайната, докато не почувстваш, че края ти е близо, тогава я предай на следващата пазителка.

Не мина много време от този разговор и бабата си отиде. Тодорка съвсем беше забравила за огледалото и пазената тайна, докато една вечер, както приготвяше вечерята не чу песен, ама каква песен само, изпълва ти душата, изостря сетивата, кара те да се чувстваш блажено и в безтегловност. Не беше нито радиото, нито телевизора. Запленена от красивия глас, девойката тръгна в посоката от която идваше, отвори стаята на баба си и ясно чу, че гласа идва от раклата. Огледалото, значи то наистина беше вълшебно. Разрови горния кат дрехи и го извади. Песента стана още по-нежна, галеща сетивата.

- Ако отвиеш само единия край ще чуваш по-добре- долетя нежен женски глас. Тодорка посегна да отгърне мъничко църковната покривка, само колкото да се подаде крайчето на огледалото, но веднага се сети за думите на баба си. Бързо върна пакета на мястото му и го затрупа със старите дрехи.

- Не се плаши. Аз съм толкова слаба, че дори не мога да те видя. Хайде, извади ме, прегърни ме, поноси ме- гласът беше още по-настойчив и гальовен- И аз душа имам, изнеси ме навън, нека да видя звездите, само за миг. Стоя от столетия в този скрин, вече съм стара и уморена. Изпълни желанието на една старица- Тодоркината душа се изпълни с жал. Посегна отново несигурно към огледалото, но мигом гласът на бабата прокънтя в ушите ѝ „Те са хитри“. Захвърли пакета на дъното на раклата, хвърли отгоре старите дрехи и затвори капака.

- Грозен изрод! Малка нещастна твар! Да това си ти. Не можеш да живееш, не можеш да обичаш, не можеш… защото си ужасна, грозна и уродлива- гласът беше изпълнен със злоба.

- Млъкни!

- Искаш ли да живееш, искаш ли да си красива- гласът стана мамещ. Тодорка мълчеше- Тогава развий огледалото и аз ще направя чудо, а?

Тодорка се замисли, но след кратко колебание напусна стаята тичешком.

Така Тодорка пое задълженията на пазителка. Не винаги ѝ беше лесно, често спореше с духа от огледалото, друг път беше изкушавана, а не рядко обиждана, но тя добре помнеше думите на баба си и въпреки изкушенията нито веднъж не разхлаби дори връзките. Както ѝ беше заръчано на Еньовден береше билки, взимаше светена вода и пръскаше огледалото. От нея си прибави и една молитва към Бог да бъде силна и да издържи.

Годините минаваха, Тодорка растеше, но не се разхубавяваше, напротив. Нейните приятелки се задомиха, започнаха да им се раждат дечица, а нея никой не я искаше. Макар да имаше тяло на чудовище, Тодорка носеше човешка душа. Влюби се. И то не в кого да е, ами в най-личния ерген на селото. Мислеше за него, копнееше, мечтаеше, а той дори не я поглеждаше. Беше ужасно придирчив към момите- тази имала бенка на лицето, на онази косата била като свила, на трета пръстите били криви. Започнеше да задиря някоя, онази пощурее по него, а след три-четири дни кусур ѝ намери. Тодорка беше с него само в мислите си, не смееше дори на приятелки да каже кого харесва. Мислеше, че когато дойде онова момче, което баба ѝ ѝ каза, че ще я иска, нещата ще се оправят. Но и това момче не идваше. Вечер ридаеше сама, а гласът от огледалото ставаше все настойчив:

- Защо се измъчваш, нали ти казах, че мога да ти помогна. Той иска съвършена жена, ти можеш да бъдеш тази. И то не утре, другия месец или догодина, а още сега, тази вечер. Най-красивата девойка, тази която няма да може да отхвърли. Само открехни единия ъгъл и ще видиш какво ще се случи.

След много такива вечери, Тодорка се реши- щеше да отвори мъничко огледалото, пък да видим. С треперещи ръце отвори раклата, извади увитото огледало и затърси от къде само да го открехне. Пръстите ѝ трепереха. Най-после намери мъничка пролука и надникна през нея. Огледалото излъчваше приказна светлина, а вътре седеше най-красивата жена, която беше виждала някога.

- Ти ли си Веша?

- Аз съм. Нали ти казах, че не съм страшна. Я си виж косата- Тодорка се обърна към огледалото на тоалетката- от рехавата и тънка сива косица нямаше и помен. На нейно място се развяваше буйна къдрава коса с цвят на зряло жито. Остана възхитена- Ако отвориш още малко може и друго да оправим, да видим този хубостник дали е виждал по-красива от тебе- нямаше обещание по-примамливо от това. Тодорка разгърна обвивката и половината огледало се показа. Отвътре жената в нега като че ли започна да излъчва вълшебно сияние. Девойката се погледна отново в другото огледало- очите се наместиха и придобиха цвят на лешник, със странно сияние по средата, снагата започна да се издължава, краката се изправиха, брадичката се вирна, бюста се наля, устните добиха цвят на узрели малини. И докато се наслаждаваше на образа си, неусетно беше открила цялото огледало. Веша стоеше пред нея в цялата си прелест, с дългата си бяла рокля, тюленото було и сърмения колан. Усмихваше се нежно и още по-нежно проговори:

- Добре си дошла сред нас, сестро. Да отидем на игрището до кладенеца, а? Отдавна не съм виждала моите посестрими, пък после ще се върнем за твоя хубавец.

На Тодорка ѝ се прииска да танцува, да играе самодивското хоро до забрава. Нещо неудържимо я теглеше към онзи кладенец.

- Защо ме превърна в самодива, а не ми взе силите?- попита преди да тръгне след Веша.

- Ние не можем да убиваме на мига. Ние взимаме силите и човек гасне бавно, ден след ден. Ти знаеше нашата тайна, можеше да я кажеш на някого. Сега си една от нас и никой не може да ни спре.