3.01.2019 г., 2:13 ч.

 Печатница за фалшиви души - втора глава 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
611 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

Втора глава,

част първа

 

"Измити в невярност"

   Утрото настъпи. Първите лъчи на слънцето се показаха през дърветата, огрявайки целият град.

Днешният ден бе специален. Градът щеше да пирува. Това бе така нареченият „Ден на блажените”, но не защото бяха такива. Всъщност, на този ден се разбираше чия душа е неопорочена от фалша. Както всеки път, празникът се отбелязваше в двореца „Нерсий”, принадлежащ на най-богатата, уважавана древна фамилия Икрим Стреин. Смятало се, че на този ден Ирминт’мей слиза в града за да търси чистата душа, преобразена като красива млада девойка, облечена в бели одежди…

 Историята бе недоразказана. Въпреки суеверията, които разказваха съгражданите на Ериен за Покровителката, никой не знаеше нищо за нея. Всичко казано от тях се считаше за полуистина и полулъжа. Нямаше никакво доказателство за съществуването на Ирминт’мей. Всеки един дълбоко в себе си не вярваше в нея, и нито един от тях не я считаше за богиня. Външната лъжлива показност беше още едно доказателство за фалша и богохулството на жителите, но дори и така да беше, техният страх от непознатото и свръхестественото ги подтикваше да я боготворят. Страхопочитанието към Богинята беше единственото наследство от техните прадеди, които са основали града. А какво можеше означаваше това? Дали тя беше замесена в основаването на този прокълнат град? Или не. Малцина знаеха живата истина. Стреините бяха наследници на древен народ, който бе прокуден от истинската си земя заради кръвна измянa. Цената, която платиха беше твърде висока…

 

2113 година; Ера Езермир Планета: Миервес

Резиденция на крал Версос Стреин

 

 - Виж какво стори! Нямаш ли срам?

 - Не ме предизвиквай, жено! Мери си приказките! – извика разгневен принц Ерас.

 - След тази позорна постъпка, народът ти и семейството ти ще страда. Дано си доволен! – каза тя, запазвайки самообладание. Гласът и бе спокоен и безразличен.

 - Махай се! Изчезни от тук! Как можа да го направиш?

 - Няма да се махна. Знаеш, че не мога. Заедно сме в това, скъпи ми братко. Ако си тръгна сега, кой знае какво може да се случи с теб и с останалите ни братя.

 - Какво стори?

 - Погрижих се пътят ти към трона да е свободен, защото ти нямаш силата да го направиш. Странна усмивка се прокрадна на лицето и.  - Ти си зла! Ти си като зараза, която разяжда отвътре! Опасна си дори за самата себе си!

 - Направих го за нас! Ще ми благодариш, когато седнем на трона.

 - Да седнем? Ние!? Какво говориш? Кой ти каза, че искам да бъда крал!?

Той положи внимателно главата на брат си на пода и се изправи срещу нея. Гласът му беше тих.

 - Стига, Лейра! Тази лудост трябва да спре. Много хора загинаха и аз не искам вече да бъда част от твоята игра. - Не искам да загубя себе си. Аен беше наш брат. Той беше достоен да седне на трона. Обичах го…

 - Колко си жалък! Кой не би искал да седне на трона и да вземе цялата власт в ръцете си? Поне имай доблестта да застанеш до мен след като аз свърших цялата мръсна работа.

 - Не съм го искал! Единственото, което исках е да живея спокойно с тази, която обичах.

 - Обичал? Какво знаеш ти за любовта? И аз те обичам. Заради теб направих всичко!

 

  Ерас видя онези черни като бездна очи и в тях прочете лукавство и омраза. Знаеше, че не можеше да и се довери. Тя беше от онези хищници, които играеха с жертвата си преди да нанесат фаталният край; от онези жени, които изчакваха удобен момент за да те предадат, извличайки ползата от предателството. Още от деца, Ерас знаеше, че тя е способна да убие собствената си кръв, за да получи желаното. С години той умело прикриваше нейните престъпления, прощаваше и за всеки сторен грях, само защото бе заслепен от собствените си чувства. Мислеше си, че тя ще се промени, но уви. Тя беше хищник, а неговият нрав не се мени. Сега той осъзна, че тези чувства не са били истински и е допуснал фатална грешка като я е защитавал. Заради нея, не, заради него много невинни загубиха живота си и нямаше как да бъде поправено злото. И сега, той бе решен да спре този омагьосан кръг. Ако предадеш предател, то това не е предателство, а героизъм. На лицето му се появи крива усмивка. „Този път няма да стане според плановете ти.” – си помисли.

 - Стража! Стража! - Но какво правиш? Мълчи! – извика в паника. – Ще ни видят!

 - Ще си платиш за всичко, което си направила, Лейра! Аз бях до тук.

- Какви ги говориш?! Ти си глупак ако си мислиш, че ще се отървеш! Глупак! Ти си страхливец! – в ужас крещеше тя. Стражата дойде и я хвана. - Лейра ен Вент Стреин обвинена сте в убийството на коронованият принц Аен Стреин, както и за изменничество срещу кралят и самата Господарка! С цел да вземете трона, убихте невинни по пътя си, ще поемете последствията от действията си. Отведете я в тъмницата!

 - Моля те! Не го прави! Моля те! Не! – викаше към брат си, който гледаше през нея докато я отвеждаха.

Тя продължаваше да крещи – Пуснете ме! Какво правите!? Пуснете ме! Не! Не! Не! В този момент дойдоха старейшините, събудени от виковете.

 - Какво става тук? – рече лорд Верос в просъница. Когато видяха студеното тяло на принца, лежащо на земята, занемяха. - О, не! Не и принцът… - Тя го е сторила! Проклетница! Убийца!

Нека Древните я съдят! – рече другия старейшина! Всички паднаха на крака и сведоха глави пред покойния принц. Усети се тъга.

 

 Ерас гледаше към студеното лице на брат си. Изпита съжаление и гняв към себе си. Спомни си онези дни, когато бяха деца. Как по-големият му брат се грижеше за него, как го спасяваше от неприятности. Тези спомени ги виждаше ясно: гората, в която често ходеха на лов, усмихнатото му лице и духът му на войн.

Аен беше от онези, които не се предаваха лесно. За него не бе присъщо високомерието и алчността.

Ако някой изпаднеше в беда, независимо дали щеше да е негов близък или такъв, който нямаше нито потекло или пост, винаги се притичваше на помощ. Аен бе от онези, които ценяха лоялността и почтеността, но бе безпощаден към предателството и лицемерието. Никой не беше достоен да заеме мястото му, защото никой не беше като него – истински! Висок, с гарваново-черни коси и сини като океана очи. Щом те погледнеше, сякаш проникваше в душата ти, и можеше да прочете мислите ти, а лицето му сякаш бе изваяно от самите богове. Беше достоен за крал. По лицето на младият мъж потекоха едри капки сълзи. Несъзнателно извърна поглед за да не го видят старейшините. „Съжалявам, братко. Не успях да дойда на време за да те спася. Аз… Трябваше да те предпазя… само ако знаех… Моля те, прости ми!”

 

  Последваха няколко минути мълчание. Лорд Верос погледна през рамо принц Ерас и се приближи тихомълком към него.

 - Ваше Височество, трябва да съобщим на краля новината.

 - Аз ще му кажа лично.

 - Не е разумно от Ваша страна. По-добре отидете и си починете. Аз ще отида.

 - Как бих могъл да спя спокойно след това, лорд Верос?

 - Но, Ваше Височество…

 - Няма нужда да се безпокоите. Най-добре е аз да му кажа. Така е редно.

 - Няма да настоявам, Ваше Височество. Вървете!

 Ерас се изправи.

За последно видя безжизненото тяло на брат си. Отвърна поглед и се затича към покоите на краля… Застана пред портата и почука. Мълчание. Почука още веднъж и зачака. Не след дълго от другата страна се чу раздвижване. Вратата се отвори. Пред Ерас стоеше полуголо момиче.

 - Кралят е зает в момента, Ваше Височество. Не може да Ви обърне внимание!

 - Дръпни се от тук. Замахна с ръка и я бутна на страни. Влезе в покоите на краля. Погледите им се срещнаха.

 - Как смееш да ме притесняваш по сред нощ? Не виждаш ли, че съм зает?

 - Простете ми, Ваше Величество! Не бих Ви притеснявал, ако наистина не беше изключително важно. Дойдох за да ви съобщя…

 - Какви ги говориш? Какво е станало? – намръщено измърмори кралят.

 - Коронованият принц е мъртъв… Ваше Величество. – отвърна Ерас. Кралят стана внезапно в шок, наметна дреха и се доближи до сина си. Хвана го за гърлото. - Не е възможно. Не! Лъжеш!

 - Ваше Величество, той…

 - Заведи ме при него, искам да го видя! Ерас стоеше мълчаливо, гледайки към него. Кралят го пусна. Младият принц се закашля. – Какво чакаш? – извика кралят, гледащ го с недоумение. – Да, Ваше Величество… Когато пристигнаха на мястото, видяха, насъбралите се люде.

 - Какво правите всички вие? Изчезнете от погледът ми! – извика кралят. В гласът му се усещаше нотка на огорчение и гняв. „Нещастници!” – помисли си. Те се стреснаха и с преведени глави един по един излязоха от стаята. Останаха само той, принц Ерас и старейшините. Сега принцът знаеше какво ще последва. Щяха да го разпитват. А може би щяха и да го заподозрат в заговор. Баща му влезе в стаята докато Ерас гледаше от страни.

 Настани се тишина, която можеше да те подлуди. С бавни стъпки, онемелият баща се приближи към тялото на сина си. Падна на колене. Хвана безжизнените му ръце и ги целуна. Ридаеше.

 - Аен! Аен! Събуди се! – промълви тихо. Сълзите падаха върху студеното лице на принца. – Сине… ти трябва да живееш! Събуди се! Сине! Не ме оставяй! Мълвата му се превърна в задавен вик. Един от старейшините понечи да го доближи ала в същият миг лорд Верос му кимна с глава да не го прави.

Те знаеха какво означаваше коронованият принц за краля. Знаеха, че да го утешиш в този момент би било грешка. Нямаше какво да се направи… Чувството за вина стана още по-голямо в сърцето на Ерас, гледайки съсипания от мъка баща. Връзката между баща и син бе твърде силна. Аен бе първородният, който обичаше с цялото си сърце. Сега, тази връзка, която с годините се превърна в нещо още по-силно, нещо истинско, бе разрушена за миг от ръцете на жадна за власт жена.

  Ерас знаеше какво означаваше брат му за краля. Мъката и огорчението щяха да останат завинаги в бащиното сърце. Сега това сърце беше разбито и нищо нямаше да може да запълни празнината. Щеше да остане дупка, която с времето щеше да се превърне в яма. Нямаше лек за тази празнина. Ерас го осъзна и разбра какво е причинил.

 - Махнете се от тук! Искам да остана насаме със сина си! 

 - Да, Ваше Величество. Старейшините се поклониха и мълчешком напуснаха покоите на принца.

Само Ерас остана. Кралят се обърна. - Ти какво правиш още тук?

 - Татко…

 - Заповядах всички да напуснат. Не знам какво те накара да си помислиш, че можеш да останеш!

 - Нека остана с Вас, татко! Моля Ви!

 - Махни се от погледът ми! Искам остана насаме с Аен!

 - Но аз…

 - Нито дума повече!

 - Трябваше да…

 - Напусни! – изкрещя той, махайки с ръка.

Лицето му изглеждаше почервеняло. Ерас замълча. Не знаеше какво да стори. Нямаше какво повече да каже. В този момент просто трябваше да изпълни заповедта. Така беше най-добре. Не искаше да разгневи повече краля. Обърна се и напусна покоите…

» следваща част...

© Нина Чалъкова Всички права запазени

https://www.youtube.com/watch?v=vyn8gAYtNu4 ...

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??