10.03.2020 г., 23:37 ч.

 Печатница за фалшиви души - втора глава 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
637 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
22 мин за четене

"Измити в невярност",

Част втора

 

 Настъпи утро.

 Кървава зора огря стените на замъка. Навън сякаш времето стенеше. Задуха онзи древен вятър, който напомняше за миналото. Птиците пееха своя последен реквием за принц Аен. Днес нямаше жива душа из улиците. Детските радостни гласове не се чуваха. Всичко беше оставено непокътнато от вчера. Нямаше ги и придворните, които излизаха на разходка рано сутринта, нямаше ги и девойките, които ходеха да наливат вода от кладенците. Като че ли тук никога не е имало живот – толкова пусто беше. Всички стояха по домовете си, молейки се на Господарката за душата на престолонаследника. Единственото нещо, което се чуваше бяха трите сребърни камбани, които биеха тъжно и монотонно. Този непрестанен тежък звук сякаш се впиваше в душите, оставяйки те безмълвен.

 

 Ерас беше събуден от кошмар. Събуди се крещейки. Целият бе облят в студена пот. Не знаеше какво се случва. Отвориха се портите. - Ваше Височество! Добре ли сте? – извика момичето. Не се съобрази с факта, че можеха да я накажат ако я видят в покоите на принца. Тя се приближи до него. Седна върху леглото и с ръка нежно го докосна по челото. Светлосините и очи се просълзиха. Той все още не осъзнаваше какво стана. Виждаше само образ на девойка, която го милуваше.

 - Защо плачеш?

 - Тревожа се за Вас, Ваше Височество. Съжалявам за загубата Ви. Не мога да си представя какво изпитвате в момента. – тихо прошепна тя. Гласът и бе странно познат, и непознат едновременно. Постепенно погледът му се избистри и я видя. Не можа да я познае.

 - Ти?! Но как е възможно? - Успях да се спася, Ваше Височество. Избягах от онова място.

 - Яена? – все още не проумяваше. Гласът му трепереше.  Не можеше да повярва, че тя наистина е тук.

Колко време мина от както я видя за последно? В съзнанието му изплува далечен спомен:

 

Тъмна нощ без звезди, дори луната се бе скрила зад облаците. Старейшините стояха умълчани. Конят на лорд Верос бе оседлан. На входа се появиха две сенки. Лордът водеше момичето. Последното, което Ерас видя преди конят и двамата ездачи да напуснат замъка, и да изчезнат потъвайки в неизвестността, бяха големите светлосини очи, които се взираха в него сякаш го питаха: „Какво става? Защо? Къде отивам?”. Не можеше да направи повече за нея. Предпочете да запази живота и, макар далеч от него, от колкото да бъде свидетел на нейната екзекуция. Той стоеше умълчан. Лорд Верос я хвана през кръста за да я качи на коня, след което се качи и той. Бяха готови за тръгване. Трябваше да побързат. Само след часове слънцето щеше да изгрее. Лордът кимна на Ерас и заминаха. Младият принц остана сам, взирайки се в тъмнината. Отдалечаващият се тропот на конски копита се сля с бухането на нощна птица някъде дълбоко в гората и после всичко потъна в тишина. Изведнъж усети, че е сам. Всички бяха изчезнали безшумно. "Сбогом, Яена." – отекнаха дълбоко в сърцето му. Устните му останаха безмълвни. Беше напълно сам. Почувства болка в ляво. Знаеше, че повече няма да я види. Мечтата му да бъде с нея завинаги се превърна в нищо повече от един тъжен сън. Въпреки, че изпитваше болка, знаеше, че постъпи правилно. Запази живота и невредим, далеч от кралския дворец и от лудата му сестра. ”Вече няма да може да те нарани В безопасност си.” Вече нищо нямаше да е същото, но той трябваше да продължи напред. Яена изчезна от живота му, от сърцето му… Почувства облекчение. Щом я зърна, болката в сърцето му се изпари. През всичките тези години, се молеше единствено да е жива и в безопасност. Никога не е смятал, че тя ще се върне при него. Тази надежда умря в нощта, в която я отведоха.

 

 – Добре ли сте, Ваше Височество? Въпреки случилото се, на лицето му се появи малка усмивка. Ерас хвана ръцете ѝ в своите. Гледащ я в очите, той разбра, че не всичко бе загубено.

 - Добре съм. А ти, добре ли си? - Щом Ви видях се почувствах по-добре. Не искам да Ви притеснявам. Влязох непоканена. Ако ме видят, ще ме накажат и ще Ви създам проблеми. – отвърна му, извръщайки поглед.

Почувства се неловко.Тя стана от леглото и се обърна с гръб към него. Отиде до прозореца и се чудеше на къде да погледне. Не желаеше да я доближава, защото това щеше да отвори стари спомени, които искаше да забрави. Времето прекарано в онзи затвор я накара да се промени, ако искаше да оцелее. Годините в онова място бяха оставили своят отпечатък върху нея. Ерас я гледаше с удивление. Не беше онази Яена, която не се спираше пред нищо и никого за да защити тези, които обича. Сега, по-скоро изглеждаше като поредната благородница, спазваща етикета в кралството. Спомни си високото слабо момиче, което се носеше из коридорите на замъка, винаги усмихната и с блестящи очи, тя сякаш беше въплъщение на радостта. Каквото и да направеше, човек не можеше да и се сърди. А сега, пред него стоеше напълно различна жена, която отбягваше погледа му. Движенията и бяха безшумни, гласът – тих и неуловим сякаш всеки момент щеше да се изпари във въздуха. Бе усвоила изкуството да бъде невидима. Не знаеше какво е преживяла там и как е оцеляла, не знаеше как се появи отново в замъка, но почувства, че от тук нататък щеше да бъде коренно различно – за него и за всички…

 

***

 

 

Майка Нерика бе излязла рано сутринта преди изгрев слънце, докато Виемера и Ериен спяха.

Бе тръгнала към домът на Кера. Възнамеряваше да говори с него след вчерашната случка. Тя знаеше, че времето им изтича и трябваше да бъдат на щрек. Да обмислят всяка тяхна крачка от тук нататък. Бе наясно, че от сега щяха да ги наблюдават и когато дойде момента щяха да дойдат да вземат момчето. Създанията, които видя снощи бяха само предупреждение за опасността. „Само да опитат да го наранят!” – помисли си. Но въпреки това, Нерика не беше наясно с някои неща. Търсеше отговори, на които само Кера би могъл да и отговори…

Стигна до домът му. Почука няколко пъти и зачака, отстъпвайки назад. Портите се отвориха и тя влезе. Той стоеше на входа сякаш я очакваше да дойде. Погледите им се срещнаха. Направи и знак да го последва. Влезнаха в гостната. Беше променена от последния път, в който Нерика я видя. Тя се огледа наоколо и забеляза разликата. Стаята бе разширена с около 10 кв. Имаше маса и шест кресла, рафтове пълни със стари книги и свитъци. По стените имаше окачени антични картини, с рамки от блестящи кристали. Направи и впечатление една, която се отличаваше от всички други. Беше портрет, който изпъкваше. Портрет на тази, която почита – Създателката. Нерика се взря в образът на Господарката. Стори и се, че очите от портрета излъчват светлина, но в този момент тя отмести поглед и си спомни защо е тук.

Кера се престори, че не забеляза.

 - Настани се удобно. Нещо за пиене? – попита той.

 - Ехлиден чай. – отвърна. Кера отиде да го свари. Не след дълго той се върна, носейки на сребърен поднос горещият чай. Внимателно го сложи на масата и седна срещу нея. Тя не обърна внимание. Взе чая внимателно и отпи бавно.

Кера чакаше.

 - Дойдох при теб, защото търся отговори Кера.  

 - Питай.

 - Времето изтича. Какво ще правим?  

 - За момента нищо. Налага се да изчакаме.  

- Какво говориш? – Майка Нерика присви вежди.  

- Ще изчакаме да дойде помощ. Господарката е пратила насам ловци…

Тя го прекъсна – Отново твоите безсмислици. Детето ми е в опасност! Ако вярваш, че ще дойде някаква помощ, грешиш. Сами сме, Кера! Не го ли осъзна още преди години?

 - Ти си тази, която е изгубила надежда в Нея. Нерика, този път ще е различно! Повярвай ми, помощ ще дойде!

 - Не дойдох при теб за да ми кажеш да чакам помощ! Аз вярвам само на теб! Закле се да го опазиш!

 - Ще го сторя! - Направи го! Помогни му. Знаеш добре, че днес е денят, в който Стреините ще изберат душата. - Ще го отведа с мен на безопасно място.

 - Къде? – пресече го Нерика.

 - Не мога да ти кажа.

 - Защо?

 - Защото ако го направя, слугите и ще ни намерят.

- Но аз няма да им кажа. - Нерика се задъха. Чувстваше се объркана.

 - Ще те накарат. Не знаеш на какво са способни тези създания. Така е най-добре, Нерика. Знаеш го. Това е единственият начин. – спокойно отвърна той, допивайки чая си.

 - Как ще разбера дали е в безопасност?

 - Наблюдавай небето…

 - Говориш в гатанки, Кера. Не те разбирам! Гласът и трепереше.

 - Ще разбереш…

 Тя сведе глава надолу и се замисли. В главата и бе хаос. Нейният чай бе изстинал. Настъпи кратка тишина, в която тя се опитваше да осмисли решението на Кера. Изпита уплаха какво можеше да се случи, ако нещо се обърка. Той усети този страх и се опита да разведри обстановката.  - Преди този чай ти беше любим… Тя сякаш не го чу.

Остана безмълвна, привела главата си.

 – Нерика всичко ще бъде наред. Довери ми се! Ще направя всичко за Ериен. Тя не му отговори. След тези думи, тя вдигна главата си. Погледна го за миг. В очите и той прочете уплаха. След което взе чашата, изпивайки набързо чая. Стана и се отправи към изхода.

 - Тръгвам си- последно каза Нерика.

 - Постой още малко. – каза Кера, ставайки от креслото. Отиде до нея и хвана ръката и.

Завъртя я към себе си и я прегърна силно. Вгледа се в нейното лице и видя очите и пълни със сълзи. Изглеждаше същата. Онази всеотдайна майка готова да даде нейния живот за децата си. Това беше жената, която помнеше…

 

 

***

 

 Късен следобед настъпи.

Трите слънца напичаха все тъй силно. Въздухът бе толкова горещ, че всяко живо същество би се превърнало в жива факла. Тази картина много напомняше на безводна пустиня. Макар и на стратегическо място построен, градът не можеше да бъде защитен изцяло от убийствените лъчи на слънцата. Бяха толкова пронизващи, че и най-малкият лъч светлина можеше да мине и през камък. И все пак, който живееше зад неговите стени, щеше да остане невредим.

 

 Около града имаше защитна полева бариера, която го предпазваше от всичко и от всекиго, който реши да го доближи. Бариерата не позволяваше изцяло лъчите да навлязат в града, а само толкова колкото бе достатъчно. Стреините бяха привикнали с безпощадната природа много отдавна. Знаеха, че тя се опитва да ги убие, но не знаеха защо. Нямаха намерение и да узнаят. За тях най-важно бе да изпълнят ритуала. Веднъж, щом той отмине, всичко щеше да бъде по старому. Всеки щеше да продължи с живота си както преди без да загуби ни една година от младостта си… От нажеженият въздух, растенията се самозапалваха. Ставаха на пепел, която вятъра отнасяше със себе си. Всеки обитател на гората търсеше начин да се скрие. Някои се криеха в дупки, други в пещери, чакайки суровият ден да отмине.

 

 В Eриeновият дом се настани смущаваща тишина. Майка Нерика се бе прибрала вкъщи.

Седнала на креслото си, шиеше дреха на машината. Така прекарваше времето си, когато бе неспокойна и се опитваше да събере мислите си. Много бързо разтревоженият и поглед се промени. Взе си дълбоко въздух и запази самообладание. С нищо не трябваше да се издава пред Ериен и Виемера. Не искаше те забележат, че нещо става. Децата и нямаха представа какво всъщност се случваше. Не трябваше. Не знаеха и за съюза между нея и учителя Кера. Нерика умело прикри смущаващите я сърцето емоции, затваряйки ги в най-тъмното кътче на душата си. Спря шивачната машина и стана, вземайки дрехата. Тя беше напълно готова: дълга рокля направена от най-нежния плат съществуващ по онова време – але’на. Много напомняше за традиционното облекло на некридите* (които някога са живели в далечната земя на Господарката). С цвета на кръвта, по краищата бе избродирала златни елементи в формата на цветя, а на ръкавите бяха пришити редки кристални частици, които придаваха на роклята необикновена изящност. Отне и седмица за да я ушие и сега докато я държеше в ръцете си, на лицето и се появи малка усмивка: „Ще й хареса.” След което, внимателно я окачи на закачалка, прибра я в гардероба.

Излезе навън. Почувства топлия бриз по лицето си. Затвори очи за момент. Спомни си за онези дни, в които семейството и се радваше на хармонията. Онези дни, в които бяха щастливи. Спомни си онзи образ, който така и не можа да заличи от съзнанието си – спомена за любимия… „Аерис”…

 

***

 

 

 - Обикаляме в кръг! На къде си ни повел, Аерис? – извика Карен раздразнен.

Той яздеше плътно до него така че да не го изпуска от поглед. В случай, че нещо се обърка младият мъж щеше да действа против волята на Господарката. Карен ясно изразяваше несъгласието си относно Аерис. Дразнеше го неговата арогантност и грубост. Въпреки разногласията си, Карен по негов начин му се възхищаваше – не толкова на надменността му и на лошите му навици , но духът му на войн и отличните му умения в битка. Пътуваха с часове без да се отклоняват от пътя. Без почивка. Аерис много добре познаваше тази планина: всеки стрък трева, всяко едно дърво, всяка една пътечка. Именно пътя, по който бяха потеглили щеше да ги отведе бързо и безшумно до уговореното място на срещата... „Колко ли време мина откакто за последно бях тук…” – се прокрадна в ума му. Вътрешната радост, която изпита изчезна мигновено. Беше прекъсната от дразнещият глас на Карен.

 - Заради теб губим ценно време. Конете са уморени, мъжете също. Провизиите ни свършват, а дори не знаем на къде отиваме. Убеден ли си, че знаеш къде ни водиш?

 - Откакто сме тръгнали не спираш да мрънкаш. Дразнещо е. Вместо да правиш глупави забележки се съсредоточи в мисията. Направи нещо, което ще бъде полезно за всички ни – замълчи! Някой ден заради голямата ти уста ще бъдеш убит, а с теб ще пострадат и другарите ти. – Аерис направи крива гримаса, а в погледът му се четеше учудващо раздразнение. След което добави с присмех: - Не мога да повярвам от какви глупаци съм заобиколен.

 - От както те срещнах ми стана противен. –бе отговора на Карен. - Нима? А аз имам дарбата да познавам глупаците от пръв поглед!

 - Мери си приказките, Аерис! Създателката сгреши като те прати с нас. Ще доведеш мисията до провал и момчето няма да бъде спасено.

 - Жалък си. Ти си позор както за Нея така и за семейството си! Ако нещо се обърка, лично ще ти прережа гърлото.

 - Не умееш да сдържаш гнева си, също така не те бива и в заплахите. - рече Карен със самодоволна усмивка.

 - Знаеш ли, момко, голямата уста е индикатор за празен мозък.

 - Ти... - изръмжа Карен. Пренебрежението в гласът на Аерис предизвика желание да го удари. Насочи коня си към него. Аерис усети намерението му и пришпори коня, който превключи в галоп, усещайки шпорите на ездача в хълбоците си. Карен го последва. Двамата конници се отделиха от групата. Останалите мъже мълчаливо, без да променят темпото на езда, с интерес наблюдаваха гонитбата между Аерис и Карен. Някои от тях едва прикриваха усмивката в ъгълчето на устата си. Беше глупаво от страна на Карен да предизвиква Аерис. Но малката дрязга, внесе нюанс на разнообразие в часовете мълчалива, монотонна езда...

 

***

 

 Виемера беше в стаята си. Тя бе от онези, които затваряха себе си в клетка и не искаха да се освободят.

Много напомняше за дете, което се любуваше на самотата. Намираше утеха в старите извехтели книги, които бяха от малкото спомени останали от баща ѝ, чиито име и образ дори не помнеше. „Защо съществуваме след като нямаме дори и мечти?”- все по-често си задаваше този въпрос, на който отговора ѝ беше неизвестен. Как желаеше това да спре…

В ръцете си държеше малък дървен дракон.

 - Татко, татко! Какво правиш? – извика малкото момиче, втурнало се към скута на баща си.

 - Наблюдавай внимателно. Почти свърших. – отвърна. Очите ѝ се спряха върху ръцете му. Правеше нещо.

След кратка тишина, тя добави:

 - Какво е това, татко?

 - На какво ти прилича?

 - На… - слагайки ръка на челото си. Той се подсмихна, слагайки я на скута си.  

 - Подай си ръцете. Детето гледаше с любопитство.

 - Това е за теб. Отне ми повече време от колкото си мислех.

 - За мен? - Да. - Благодаря ти, татко. Прекрасен е.  

 - Значи се сети. – каза с усмивка.  

 - Това е дракон, нали?  

 - Да. Малък дървен дракон за моята принцеса. Очите на Виемера засияха от щастие, гледайки дървената играчка.

 - Благодаря! Обичам те, татко!

 - И аз те обичам, малката ми! Винаги го носи със себе си където и да си. Когато съм далеч от теб, нека то ти напомня за мен. Това е нашето обещание, нали?  

 - Разбира се, татко. Но ти ще си тук при нас със мама и батко, нали? Никъде няма да ходиш?

Лицето на мъжа стана замислено. Очите му гледаха в далечината. - Татко? – побутваше го тя.

 - Винаги ще съм тук при моето съкровище! – рече тихо. След което стана, хвана ръката на дъщеря си и се отправиха към дома.

 - Знаеш ли, че драконите са считани за могъщи и мъдри създания?

 - Да. Те са били едни от първите създания, които Създателката сътворила още когато била дете.

 - Точно така. За това ще го пазиш, нали?

 - Винаги! – отвърна малката Виемера усмихната…

 

  По лицето ѝ потекоха сълзи. Все по-често си мислеше какво би било ако той беше с тях. Ако не беше си тръгнал…. „Беше едва на три години, когато си тръгна.Колкото по-бързо забравиш за това, толкова по-малко болка ще изпитваш.” - казваше майка и, но с годините това бреме ставаше все по-тежко. Липсата все-по силна. Болката – по-голяма. В сърцето си тя копнееше да зърне отново баща си. Майка и никога повече не го спомена. Дори веднъж. Не искаше да си представи как се е чувствала тя през всичките тези години… „Татко, къде си?”

 

***

 

 Кера стоеше изправен пред портата на дома си. След срещата с Нерика вчера, не можеше да спре да мисли за предстоящото. Гледайки я, той разбра какво трябва да направи. Болеше го. След трагедията, в която Нерика загуби всичко, той повече не я видя да се усмихва. Прекара нощта в размишления. Разшифрова картата, която му бе пратена. С нея щеше да стигне до уговореното място заедно с момчето. След броени часове трябваше да тръгнат. Знаеше, че Ериен щеше да го разпитва. Кера усещаше съмненията му. Момчето знаеше, че нещо не е наред, но не смееше да попита, от страх съмненията му да не се окажат верни.

 - Ериен ще задава въпроси. – констатира Кера.

 - Зная. – отвърна тя. В такъв случай, какво ще правиш Кера?

 - Ще му кажа истината!  

 - Не би посмял! Той е още момче!  

 - И ние бяхме деца, когато изгубихме семействата си, Нерика! Най-добре е да знае срещу какво се изправя вместо да го лъжем! Знаеш, че лъжите не водят до нищо добро. Изпитала си горчивите последствия от тях.

 - Опитвам се да го предпазя през всичките тези години. Не искам синът ми да изпита същото! Ти не разбираш.

 - Напротив! Толкова добре те разбирам, че боли.

 - Моля те, недей. Истината ще го съсипе… - умоляваше го Нерика.

 - …Но ще го направи по-силен. – заяви той.

 - Не го прави. Заради мен, недей…

 - Това е единственото решение. Не можеш да ме разубедиш. – отсече Кера.  

 - Ще ни намрази… - Ще намрази теб и то с причина…  

 - Кера… - гледаше с недоумение Нерика. Кера не съжаляваше за думите си макар да изпитваше леки угризения.

 

 Той разбираше теглото, което Нерика носеше; което нейният клан бе заплатил с жестока цена – с отнетите невинни животи, натрапчивия дим на пожарите, ужасените писъци на децата, смразяващия звук от кръстосващи се мечове; кръвта, която се лееше навсякъде, злокобието, което изпълваше нощта… Всяка нощ, щом затвореше очи, картината изплуваше съвсем ясно в съзнанието му. Сякаш отново беше там. Нощ след нощ. Не можеше да забрави. Чуваше гласът на баща си, който му повтаряше да стои мирен, да не излиза навън, да запуши ушите си и да не гледа - и той го направи. Чуваше гласът на майка си, която му казваше, че всичко ще е наред ако бъде послушен - и той послуша. Но когато отвори очите си беше сам. Сам в тъмния ъгъл на празната къща. Татко и мама бяха изчезнали, не чуваше дори и гласовете им. Започна да ги вика – първо тихо и плачливо, после все по-силно и по-силно докато накрая крещеше от ужас, защото осъзна, че никой не му отвръща, и че никой няма да му отвърне. Откри телата им пред къщата, когато се осмели да излезе навън. Не погледна лицата им. Строполи се до тях и заплака. Беше последния път, когато плачеше. След това сълзите просто пресъхнаха и душата му онемя. Сега бе настъпил момента да предотврати смъртта на други невинни… „Ериен - момчето не трябваше да бъде изкупителна жертва. То нямаше вина. Виемера – тя бе загубила достатъчно и заслужаваше да бъде щастлива. Нерика – товарът, който носеше толкова години трябваше да бъде свален. Заслужаваха по-добро бъдеще. Бъдеще, в което да са заедно. ”

 

 Запъти се към дома им. Бе твърдо решен да каже истината на Ериен. Така щеше да го защити, да го накара да я приеме и да се подготви за наближаващата опасност. Веднъж щом научеше истината, скритата сила на момчето щеше да бъде отключена. Силата му щеше да се превърне в щит, който да го предпази.

 

***

 

„Ти ще бъдеш неин… неин… неин…” Ериен внезапно отвори очи. Сърцето му препускаше. „Какво беше това?

Чий беше този глас? От къде дойде?”.

Скочи от леглото. Обзе го странно чувство на безпокойство. Започна да се приготвя за срещата си с Кера.

Облече чиста бяла риза с широки ръкави, панталонът от мека плътна материя подчертаваше стройното му младежко тяло. Ериен беше среден на ръст за възрастта си (седемнадесет години), но тялото му притежаваше скритата грациозност и гъвкавост на младо животно, което все още не осъзнава силата, криеща се в него. Чертите на лицето му още съзряваха. Когато беше спокоен, лицето му имаше типично детско изражение, но когато бе съсредоточен и особено, когато тренираше, скулите му изпъкваха и изражението му добиваше решителност и мъжественост, за които дори самият той не подозираше. В него странно се преплитаха образите на Нерика и Аерис. Когато се усмихваше в лешниковите му очи проблясваха жълти янтарени точици, които придаваха особен чар на скулестото му лице. Зъбите му бяха бели и равни и подчертаваха още повече белотата на кожата му. Обещаваше да се превърне в красив, млад мъж. Носеше дългата си кестенява коса небрежно привързана с обработена змийска кожа. Змията беше пропълзяла до крака му и само светкавичната реакция на Кера го спаси от отровното ухапване. После учителят му подари кожата ѝ със заръка, винаги да бъде нащрек. Наметна в движение кожения елек и излезе.

 - Къде отиваш? - провикна се Нерика.

 - При учителя. - отвърна Ериен.

 - Почакай! – махна му с ръка.

 - Какво има?

 - Трябва да поговорим.  

 - По-късно, майко. - Ела тук, Ериен. Приближи се. Нерика сложи ръка на рамото му.  – Слушай сега, момчето ми… Кера всеки момент ще дойде и ще те вземе със себе си.  

- Не те разбирам, майко. – прекъсна я той. – Изслушай какво имам да ти кажа… Учителят има задача ,която трябва да изпълни и ме помоли да отидеш с него. – Защо не си я свърши сам? – рече в почуда Ериен.

 - Прояви малко уважение! Не те питам дали искаш или не. Ще го придружиш. Увери ме, че ще си в безопасност.

Той се отдръпна от нея.

 - Винаги правиш така, майко. Взимаш решения вместо мен!

 - Аз съм ти майка.

 - Можеше поне да ми кажеш.  

 - Знаех, че ще възразиш. - И с право! – отсече той.

 - Замълчи! Ти си още момче. Решенията ги взимам аз.

 - От кога Кера взима компания със себе си? – възкликна Ериен с насмешка.

 - Не задавай глупави въпроси. Не спори! – рече Нерика с треперещ от яд глас. Момчето не отговори.

В този момент видяха Кера, който приближаваше. Ериен обикаляше нервно. - Готов ли си, момко? - каза Кера със спокоен глас.

 - Готов съм. Кера се приближи до Нерика.

 - Не е щастлив от новината. Сега ли му каза?  

 - Той няма избор. Върни го жив! Това е единствената ми молба към теб. – тихо каза майка Нерика така че да не ги чуе.  - Не се тревожи. Веднага щом пристигнем, ще ти пратя вест.

 - Пази го! - Довиждане, Нерика. – последно каза Кера, слагайки ръка на рамото ѝ.

 - Довиждане. – въздъхна тя. Погледите им се срещнаха...

 - Хайде да тръгваме! – провикна се Ериен, нарушавайки кратката тишина.

 

Кера се обърна и тръгнаха…

» следваща част...

© Нина Чалъкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??