22.05.2004 г., 12:00 ч.
Пеперуден пъшкул
3 мин за четене
Събуди се.Отвори очи.Въздъхна обречено.Още един ден,пуст и неубещаващ нищо,за което си струва да стане.Слънцето отдавна е изгряло,но какво от това,просто още 24 часа,в които напразно ще ходи,говори и диша.Ставайки от леглото,дъха и спира,краката и затреперват,като че ли борейки се с невидими окови,с пипала измъкващи и малкото живец останал в нея.Цялото и същество отказава да приеме,че отново ще трябва да изживее един безсмислен ден.
Огледа се в огледалато.Очите отсреща и отговориха безизразно.Един отекчен поглед се впи в нея.Момичето от огледалото беше красиво,дори прелесно,но някак като че ли завладяно от тъмни и далечни мисли.
Облече се набързо.Излeзе на улицата.Тълпата я погълна.За миг реши,че
поне тук ще спре да мисли за Него.
Множеството изчезна.Гласовете се разпиляха.Тежката миризма се разнесе.
Тя пристъпваше леко,вървеше,летеше.Усещаше колко е близо до Него.
Ушите и долавяха нежния тембър на гласа му.Ръцете и докосваха туптящото му тяло.Почувстава как устните и се раздвижиха,шептейки.
Унасяше се.Ревът на трамвая разкъса съня и.Огледа се,почувстава,че дори въздухът около нея бърза.Града живееше с бясна скорост,препускаше,
пулсираше по непознат за нея начин.Какво ли прави той сега.
Може би мисли за нея.Не,не той вечe си има друга.И дори може би е захвърлил всички нейни мечти,тайни и сънища.
Сълзите сами започват да се стичат по бледите и бузи.Тя се бори с тях,защото не трябва да плаче,нали е силно момиче.Съзнанието и и забравява тази детска слабост,но тя просто трябва да направи нещо.Защото това усещане за безсилие,този плам,тази безумна тиха ярост я разрушават.Глас не и остана да крещи,той онемя от глухите му отиващи си стъпки.Краката и няма да могат да го догонят,защото изгубиха пътя към Него.Остава и само да плаче,защото само сълзи останаха от тяхната любов.
Стигна до парка.Светлината се прокрадваше едва забележимо и слънцето подаряваше на свеки осмелил се да вдигне глава един от своите лъчи.
Тя отново се унасяше.Как можа да повярва,че той я обича.Как можа да
обрече живота си на една илюзия.Нима не помисли,че един ден той ще си тръгне.
Изведнъж малко момче се спря пред нея.Красивите му сини,детски очи гледаха с възтрог и недоумение красивото момиче.То бавно и внимателно
разтвори шепата си.Затаило дъх,то поднесе ръката си към момичето.Тя
отдавна не плачеше.Беше напрегнала всяка част от тялото си,за да изчисти съзнанието си от мисли за Него.
Два слънчеви лъча бяха прегърнали момченцето.В дланта му имаше пеперуден пашкул.Пашкулът едва ,едва се размърда.Целият град замълча.
Дори въздухът спря своя бяг.Момичето отново беше неподвижно,сякаш пак
унесено в своите неща.Но това беше, само на пръв поглед.Тялото и беше неподвижно,но очите и,очите и грабеха жадно живота,света.Гледаха
със страст,изпиваха тая необикновена картина,запечатваха едно чудо.
Как можа да съжали,че се е събудила тази сутрин!?Какво безумие!?
Нима не точно сега,галена от тая вълшебна светлина,тя не става свидетел на чудо.Заради,което се струва да се будиш всяка сутрин,дори и само с надеждата да го зърнеш отново.А това малко момче,това прекрасно създание сподели чудото с друг.Каква щедрост!
Главата и щеше да избухне.Света неочаквано стана друг,вълнуващ и пълен с изненади.Тя дори малко се изплаши,но нямаше избор,страшен или не това е светът.Тя беше родена,беше жива. Дишаше,усещаше,мечтаеше,страдаше и нямаше друг избор освен да живее.Да живее по своя обикновен начин,с радости и болки,чакайки
своите малки чудеса,които да и напомнят колко е специална.Независимо дали е обичана,защото сама или не,тя винаги ще намира своите пеперудени пашкули.
Огледа се в огледалато.Очите отсреща и отговориха безизразно.Един отекчен поглед се впи в нея.Момичето от огледалото беше красиво,дори прелесно,но някак като че ли завладяно от тъмни и далечни мисли.
Облече се набързо.Излeзе на улицата.Тълпата я погълна.За миг реши,че
поне тук ще спре да мисли за Него.
Множеството изчезна.Гласовете се разпиляха.Тежката миризма се разнесе.
Тя пристъпваше леко,вървеше,летеше.Усещаше колко е близо до Него.
Ушите и долавяха нежния тембър на гласа му.Ръцете и докосваха туптящото му тяло.Почувстава как устните и се раздвижиха,шептейки.
Унасяше се.Ревът на трамвая разкъса съня и.Огледа се,почувстава,че дори въздухът около нея бърза.Града живееше с бясна скорост,препускаше,
пулсираше по непознат за нея начин.Какво ли прави той сега.
Може би мисли за нея.Не,не той вечe си има друга.И дори може би е захвърлил всички нейни мечти,тайни и сънища.
Сълзите сами започват да се стичат по бледите и бузи.Тя се бори с тях,защото не трябва да плаче,нали е силно момиче.Съзнанието и и забравява тази детска слабост,но тя просто трябва да направи нещо.Защото това усещане за безсилие,този плам,тази безумна тиха ярост я разрушават.Глас не и остана да крещи,той онемя от глухите му отиващи си стъпки.Краката и няма да могат да го догонят,защото изгубиха пътя към Него.Остава и само да плаче,защото само сълзи останаха от тяхната любов.
Стигна до парка.Светлината се прокрадваше едва забележимо и слънцето подаряваше на свеки осмелил се да вдигне глава един от своите лъчи.
Тя отново се унасяше.Как можа да повярва,че той я обича.Как можа да
обрече живота си на една илюзия.Нима не помисли,че един ден той ще си тръгне.
Изведнъж малко момче се спря пред нея.Красивите му сини,детски очи гледаха с възтрог и недоумение красивото момиче.То бавно и внимателно
разтвори шепата си.Затаило дъх,то поднесе ръката си към момичето.Тя
отдавна не плачеше.Беше напрегнала всяка част от тялото си,за да изчисти съзнанието си от мисли за Него.
Два слънчеви лъча бяха прегърнали момченцето.В дланта му имаше пеперуден пашкул.Пашкулът едва ,едва се размърда.Целият град замълча.
Дори въздухът спря своя бяг.Момичето отново беше неподвижно,сякаш пак
унесено в своите неща.Но това беше, само на пръв поглед.Тялото и беше неподвижно,но очите и,очите и грабеха жадно живота,света.Гледаха
със страст,изпиваха тая необикновена картина,запечатваха едно чудо.
Как можа да съжали,че се е събудила тази сутрин!?Какво безумие!?
Нима не точно сега,галена от тая вълшебна светлина,тя не става свидетел на чудо.Заради,което се струва да се будиш всяка сутрин,дори и само с надеждата да го зърнеш отново.А това малко момче,това прекрасно създание сподели чудото с друг.Каква щедрост!
Главата и щеше да избухне.Света неочаквано стана друг,вълнуващ и пълен с изненади.Тя дори малко се изплаши,но нямаше избор,страшен или не това е светът.Тя беше родена,беше жива. Дишаше,усещаше,мечтаеше,страдаше и нямаше друг избор освен да живее.Да живее по своя обикновен начин,с радости и болки,чакайки
своите малки чудеса,които да и напомнят колко е специална.Независимо дали е обичана,защото сама или не,тя винаги ще намира своите пеперудени пашкули.
© ива Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
добро
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
