Храмът беше все още празен, притихнал, но от ранни зори очакваше своите посетители. Очакваше да прегърне тяхното смирено мълчание, да чуе изречените наум молитви и накрая да отекне едва доловимото „Амин!”.

  Райна влезе първа.  Мракът в църквата се разсейваше едва- едва от запалените свещи и топло осветяваше изображенията на иконите. Младата жена пристъпи бавно, сякаш влачеше скала след себе си. Очите й бяха сухи, безизразни. Достатъчно беше плакала през последната година. Сърцето си бе изплакала и днес държеше сълзите си дълбоко в гърдите. Слабата й трепереща ръка се пресегна към олтара и с непохватно движение с мъка запали малката свещ. Задържа я пред лицето си, а пламъкът разкри бледо и изпито лице, леко посивели коси, подаващи се под черната забрадка, напукани, безцветни устни и един празен поглед.  Райна още нямаше тридесет години, но черния цвят, който съдбата я принуди да носи вече цяла година, тежеше на крехката й фигура и я смачкваше с тежестта си.  Фронтът изтръгна любимия й човек от прегръдките, но не и от сърцето.

   Зад гърба й се чуха глухи стъпки. Някой не искаше да нарушава връзката на младата жена с Бог. Ала имаше ли я още тази връзка? Ако да, защото й бе отнет единственият човек, когото някога бе обичала? Вдовицата се обърна в посока стъпките.

• А, Райно, ти си значи? От рано си дошла! – баба Севда пристъпи вече по-уверено напред и застана редом с младата жена.
• Дойдох да си поговоря с Бога, макар да не знам какво искам да му кажа – глухо промълви Райна.
• Говори Му, чедо, говори му! Той чува всичко!

Баба Севда отдавна бе изгубила своя старец. Имаха много години зад гърба си заедно. Поживяха си добре.  Дядо Павел напусна този свят смирено, сякаш с усмивка, доволен от свършеното през живота си. Само за милата си старица му беше мъчно, че я оставя сама да извърви оставащия й път, но пък той щеше да я чака. Двама сина имаха старците, ала те се разпиляха по чужбина. Идваха си всяко лято, после летата започнаха да се нижат едно подир друго без да посетят  родителите си, а след смъртта на Павел завръщането им се превърна само в празна надежда за майка ми. И така баба Севда остана сама да влачи старите си кокали и да чака нейният Павел да я прибере.

 Поп Николай влезе в Божия дом и тихичко поздрави двете жени. Черното му расо се сливаше с полумрака и го правеше почти незабележим сред мъждукащите пламъчета на свещите. Много скоро храмът се напълни с миряни – до един с кървящо сърце. Беше Архангелова задушница. Празник на душите. Живите почитаха мъртвите. В този ден всеки вярваше, че небето се разтваря и там, от един светъл процеп, надничаха душите на техните близки, напуснали земния свят. Искаше им се да вярват!

• Елице, за Бог да прости! – поп Николай подаде на младата жена салфетка, в която грижливо бяха загърнати парче питка, две сладки и малко баница.

Жена прие грижливо завитата храна без да вдига сведената си глава. Очите й плуваха в сълзи, а гласът й не се беше чувал от седмици.  Днес тя беше дошла да почувства изгубената си дъщеричка. Крехката й душа се беше превърнала в бяло ангелче и твърде рано премина през райските порти. Коварна болест посече невръстното дете и го отне от майчината гръд. Елица се стопи от мъка по непрежалимата си рожба. Единствено вярата в чудото на днешния ден успя да я вдигне на крака и отведе в храма. Горещият восък от горящата свещичка капеше по ръката й, но почернената майка беше безчувствена за него.

• Днес е голям празник, Милене! – тихо прошепна баба Севда, докато множеството се влачеше към гробищата след панихидата. – Те празнуват, момчето ми, нека не им разваляме празника! – говореше старата жена, но в гласа й се усещаше заседналата буца в гърлото.

Вървяха и мълчаха. Единствено ехото от църковната камбана, останала зад гърба им, раздираше тишината.  Наближаваха последния дом на своите близки. Денят беше необичайно топъл за ноември и успяваше да открадне по някоя кратка усмивка от тъжните лица. Милен се беше отделил от тълпата и вървеше сам. Наскоро беше изпратил сестра си от този свят. Най-близкия му до сърцето човек. Двамата с Яна бяха отраснали по сиропиталища. Не вкусиха сладостта от майчината нежност и бащина закрила. Подариха безвъзвратно детството си на студени и бездушни сиропиталища, но винаги бяха заедно. Преминаваха през бурите в живота хванати ръка за ръка и излизаха от тях винаги заедно. Мокри, но заедно. Една буря обаче успя да ги раздели завинаги и отнесе със себе си по-малката сестричка. Гладът по време на войната взе много жертви. Със себе си довлече болести и тиха смърт. За едни битките се водеха на фронта, за други селото им се превърна в бойно поле. Не остана не почернено семейство, не остана дом без черна лента.

Приближаваха гробището в края на селото. Земята беше суха и рохка. Не беше валяло от повече от месец, но някой се грижеше цветята в последния земен дом на починалите да оцелеят в жегите.  Скоро всички се разпръснаха в различни посоки. Като малки черни мравчици, тръгнала всяка по своя работа. Отвориха чантите, наизваждаха любимите храни и напитки на покойниците. Чевръсто заразчистваха и редяха нови свежи цветя до каменните плочи.

  Райна, останала без сили, се свлече в нозете на любимия си и зарида тихо. От изливащата се болка цялото й тяло се разтресе.  Сгъната на две, едната ръка на младата вдовица милваше снимката на Стоян, а другата беше застинала върху студения камък. Черната й забрадка падна от главата й и разкри на слънцето все още младите черти на лицето й. Лек полъх на вятъра погали посивелите й коси. Пред пълните й със сълзи очи прелетя красива пеперуда. Не е било вятър, а трепетът на крилете й. Плачът й секна. Райна се усмихна. Избърса с ръкава си мокрото си лице, изправи се бавно и целуна снимката.

• Разбрах, любов моя! Ще бъда силна!

Топлите слънчеви лъчи накараха всички надигнат натежали глави към небето. Всеки един от тях търсеше светлата усмивка на свой близък. Елица, чийто глас бе изчезнал заедно с рожбата й,  отправи празен поглед нагоре. Затвори леко очи и потъна в своето дълбоко мълчание, но този път на устните й изгря широка усмивка. Почувства нечие невидимо присъствие. Усети се лека и окрилена. Рамото й трепна от едва доловимата тежест на бяла пеперуда. Елица не помръдна. Затаи дълбоко дъх. Не смееше да диша, за да не прогони навестилото я чудо. Можеше да стои така с часове. Изведнъж пеперудата отлетя, а от гърдите на Елица се изтръгна не плач, а силен и звънлив смях. Майката се смееше от сърце. Гласът й звучеше по-нежно и красиво от всякога, а душата й в този момент се освободи от черната тегоба.

  Странната сцена беше привлякла вниманието на повечето скърбящи, които чакаха своя знак.

  Милен не допускаше никого до себе си. Дори и в днешния ден. Беше свикнал да споделя и радостите, и скърбите си единствено с Яна. Но нея вече я нямаше и той беше изпълнен единствено с гняв от загубата. Беше сам в целия свят. Горчивината беше заседнала като юмрук в гърлото му и тежеше като камък в гърдите. Искаше да го отмести, да го хвърли с всички сили и проправи път за любовта и смирението. Черното му облекло напълно се сливаше с душата му в този ден. Трябваше му само малък знак, небесен знак. Тогава щеше да повярва в чудото и да поеме своя път.

  Мъжът не плачеше, но тъмните му очила криеха  болката в очите му.  Застанал като статуя до гроба на сестра си, Милен усети, че се олюлява. Стотици, даже хиляди пеперудени крила запърхаха в едно около него. Неусетно го издигнаха на сантиметри от твърдата земя и го въздигнаха над всички на гробището. Оттам скърбящият брат видя безутешните посетители , чу риданията и оплакванията им, почувства болката им. Но небесната усмивка даде сили на всеки един от тях. Даде им надежда, че небесата ги пазят. Защо да се гневи там долу, щом сестра му е щастлива там горе? Мир му трябва на душата и силна вяра. По-светъл и ясен стана пътя на младия мъж, защото разбра, че сестра му е до него. Заедно ръка за ръка макар и в два различни свята.

  Мрак се спусна над селското гробище. Живите се прибраха по домовете си още по –живи, а душите празнуваха!