Грозно е тук. До канавката съм. Капчици дъжд мокрят хартията. Асфалтът е кален, локвите са многобройни. Сиво е, несъразмерно е. Дърветата са окичени с найлонови торбички. Колите също са опръскани с кал. Калта е изцапала и мен. Сякаш бучка кал е заседнала в гърлото ми. Боли ме. Трудно ми е да дишам. В стомаха ми също е кално. В мисълта ми се прокрадват кални нишки. Хаосът е пред мен, зад мен, около мен, вътре в мен. Калта също. Колите са много - спрелите на тротоара и онези, бучащите глухо в далечината. Грозотата прорязва гърлото, стомаха, душата ми. Капките дъжд продължават да мокрят хартията. Химикалът прекъсва и аз дори не мога да излея болката върху редовете. Листите също са изцапани с  кал, но сякаш това вече не ме дразни. Калта е навсякъде, дори в душата ми, а аз съм тук сред хаоса и грозотата. Стоя до канавката под жълтата светлина на уличната лампа и се боря с капките дъжд и прекъсващия химикал, за да опиша хаоса, калта, грозотата. Но ЛАМПАТА все пак  СВЕТИ. Тя ми помага. Аз съм щастлива тук с мислите си. Дъждът вали, но уличната светлина не изгасва. Аз съм тук и пиша. Победих капчиците по хартията, а калта сякаш стана по-топла. Канавката се смее.