Песента на лебеда

                                                                              роман

                                                                           Глава първа

                     Вече трети ден, снегът не беше си дал почивка. Валеше ту на едри парцали, ту ситен като небесен прах. Целият град беше завит с една доста дебела пелена. Снегорините работеха денонощно. Събираха снега от платното и го избутваха  настрани  към колите, паркирани  плътно една зад друга, от двете страни на улицата. Еди погледна през прозореца и гледката го потреса. Колите почти не се виждаха. Покривите им бяха надянали огромни, бели  калпаци, вратите им бяха залостени от снега избутан от снегорините, едва се виждаше малка част от страничните прозорци на колите. На отсрещния тротоар, някакъв черен младеж, енергично размахваше  греблото за сняг, за да освободи колата си. Беше  задача с повишена трудност. Изринатият сняг, който младежът изхвърляше  на платното, пречеше на движението на редките коли, които минаваха по тази малка уличка и собствениците им ругаеха и снега, и черното момче, което трупаше снега по средата на платното. Откъм болницата  се зададе снегорин, който чистеше за пореден път платното избутвайки снегът към паркираните  коли. Когато снегорина стигна на нивото на черния младеж, спря и от кабинката на снегорина излезе едър мъж със скиорско кепе и дебело зимно яке  и жълт нагръдник, каквито носеха общинските служители по чистотата. Мъжът отиде до младежа и започна да му говори нещо, показвайки уличното платно. Явно му казваше да не изхвърля снега на пътя. Черния размаха ръце, показвайки колата си, небето, откъдето снегът се сипеше на едри парцали, показа си часовника, но мъжът обърна гръб и снегорина продължи пътя си, избутвайки падналият сняг от платното към редицата паркирани коли.  

                     Цялата тази сцена, Еди Костов, художник по професия и  от няколко години, емигрант в Канада, наблюдаваше с интерес и усмивка. Неговата кола беше на топло в гаража на сградата в която живееше от няколко месеца. Шест етажният дом беше общинска собственост. Тук живееха само възрастни хора с ниски доходи и наемите бяха сравнително ниски- 25% от  месечния доход. Апартаментите не бяха големи- спалня, хол с кухненски бокс, баня с вана и тоалетна и малко килерче. Пригодени за максимум двама души.

Еди беше чакал цели 6 години за да му дадат това жилище, но в края на краищата беше случил на добро място. Кварталът беше предимно емигрантски, но наблизо имаше голяма търговска улица с много магазини, ресторанти, кафенета, 2-3 банки и голяма болница. Имаше и огромна палатка, като шатра на цирк, под която от 1 май до 31 октомври се помещаваше фермерски пазар, с богат асортимент пресни плодове и зеленчуци,  и цени  не по ниски от тези в супермаркета намиращ се на другия ъгъл на тази известна търговска улица “Кот де неж”(бряг на снеговете).

След 1 ноември  шатрата  изчезваше и на празното място се продаваха коледни елхи с различни размери. От еднометрови до три, а може би и повече метри. Срещу шатрата имаше  голяма обществена библиотека и зала за културни мероприятия.  А до тази сграда беше и входа на метрото. По тази оживена улица се движеха няколко автобуса, един от който минаваше на всеки 3-4 минути.

                   Еди продължаваше да стои на прозореца и наблюдава сипещия се сняг.  Имаше чувството, че  небето се беше издънило и целият сняг на планетата беше решил да се изсипе над  Монреал. 

Снегът стана още по-плътен и образува  нещо като театрална завеса, която върна Еди години назад, когато на един друг континент едва не загуби живота си.

Бяха изминали само 15  години, но животът  му бе продължил да му поднася страдания,  блестящи успехи и неочаквани обрати, които го стимулираха, изтощаваха, а и често пъти изнервяха. Този напрегнат живот беше променил характера му. Спокойният, уравновесен и винаги оптимистично настроен мъж, беше станал избухлив, небрежен към външности си, вечно намусен старец. До обед мразеше себе си, а след обяд целия свят. Това бяха думите на бившата му съпруга Невена, известна актриса в провинциалните театри.

Ожени се за бившата си любов на 65 годишна възраст, но бракът им не просъществува и пет години. Разделиха се с гръм и трясък и ежедневни скандали.

За Вени, това беше трети брак и трети развод. Озлобена, че ня може да пробие в софийски театър, Вени обиколи немалко провинциални театри- Димитровград, Станка Димитров, Пазарджик, Бургас и в края на краищата се кротна в Перник. Все пак по-близо до столицата.

                           След 1990 година започна нова ера в историята на България. Появи се нова култура наречена “чалга”. Тя роди нови “звезди” напомпани с хиляди кубици силикон. “Меценатите” ходеха от кафене до кафене, за да осигуряват принудително охраната  им. Млади, мускулести момчета ходеха на “Сватбата на Фигаро” с скъпи подаръци. Награбили прахосмукачки, сокоизтисквачки, ютии и тенджери под налягане, елегантни в своите шушлякови анцузи, “вратовете станаха “каймака” на българското общество.  Ходеха облечени в анцузи, защото не можеха да си купят смокинги.  Нямаха друг избор, защото във всички магазини по Витошка пишеше “но смокинг”. Шефа им, вместо да печели златни медали от олимпиади и световни първенства, стана най-големия колекционер на картини от големи български и чужди художници. Икони от обрани църкви и манастири, и други ценни артефакти също станаха  част от великолепната му колекция.

За артисти и художници настъпиха тежки времена. Театрите и концертните зали се изпразниха, и едно по едно спускаха кепенци. За сметка на тях, бившето кино “Г. Димитров”,  стана “Меката” на чалга културата, където  всяка нощ “блондинки” мятаха цици и задници пред отбрана публика. Пред бившия кинотеатър всяка нощ, Мерцедеси и БМВ-ета задръстваха площада носещ емлбематичното наименование “ Възраждане”. 

Наистина българската култура се възраждаше.  Известни артисти и художници, пианисти и цигулари усвояваха нови професии. Едни продаваха дребни електроуреди на сергии по пазарите, а лауреати на национални и международни конкурси,  пееха докато чистеха “палатите” на момчетата в анцузи, изникнали като гъби след дъжд в Бояна, Симеоново и Бистрица.

                                      Ембаргото в бивша Югославия, стана източник на несметни богатства. Митничарите строяха  палат след палат и трупаха пачка подир пачка в тайниците на новопостроените си дворци. Доларът, който струваше 0,89 валутни лева, достигна астрономическата цифра 3289 лева.

Кръглата маса се оказа много “ръбеста” за българския народ, а закуската на Президента Митеран с някои “дисиденти” назначени от Андрюшата, отвориха градските порти на столицата за циганите от цялата страна, както и за селяните от ликвидираните ТКЗС-ета.

                   Правителствата вече не правеха откупки от изложбите, картинните галерии опустяха, а множеството новоизлюпени издателства заляха  сергиите по площад “Славейков” с долнокачествени преводи на треторазрядни “писатели” от новия ни “голям брат”. САЩ. 

Новите издания нямаха нужда от илюстрации, нито учрежденията от картини за украса на кабинетите. Беше настъпила епохата на големите икономии, и епохата на гигантските кражби. Огромни нефтени  и металургични  комбинати се продаваха за по 1 долар. Разграбването на държавните, до вчера, предприятия се наричаше “приватизация”, машина за милиарди се режеха за скрап и продаваха за жълти стотинки. Беше ни връхлетяла “демокрацията”- мечта на няколко поколения строители на “социализма”.

Еди Костов, известен  до скоро, художник график  и илюстратор, беше освободен от ръководството на СБХ и уволнен като директор на Градската художествена галерия. Къщата му в Симеоново се оказа продадена на мастит бизнесмен от Долно Камарци.  След развода с Венчето, Еди се принуди да си наеме гарсониера в жк “Толстой”. Утешаваше се, че поне е в София, а  не в ж.к “Люлин” 8.

                           След като подари няколко свои картини на една, приятна на вид,  дама от бюрото на чешките авиолинии, успя да си купи билет до Хавана. Когато самолетът  “Боинг 707” летящ на 12 юли 1990 год.  по маршрут Прага- Хавана, кацна на  канадското летището  Гандер, за да се зареди с гориво, на борда на самолета останаха само  четири пътника. Сред слезлите пътници  да се “поразтъпчат” беше и  потъналия в пот, Еди, облечен в елегантен кожух, производство на “Българска кожухарска индустрия” на гара Искър в София. Кожухът беше предназначен за износ във Франция. 

След едноседмичен принудителен престой на Сайт Джонс, провинция Ню Фаундленд,  самолет на авиокомпания “Ер Канада” го приземи на аерогара “П.Е. Трюдо" в Монреал.

/следва/

*Романът  “Песента на лебеда” се явява като продължение на “Софийски роман” от същия автор.