“Трябва да помните, че ако в държавата няма... достатъчно свобода за народа, такава държавна уредба не може да остане непроменена.”

   Марк Тулий Цицерон, За държавата и законите, С., 1994, Софи-Р, стр. 64

     Четеше Цицерон, беше намерил тази тънка стара книга на баща си в библиотеката, на необичайно и странно място, между железни сейфове. Искаше да блесне с някоя древна мисъл, та да стане ясно кой е. Малко днешни хора употребяват древни мисли – те са мост между старото и новото, а това е достатъчно да покажеш зрялост: времето тече през теб, кабел на вечността си. Преди няколко дни го питаха:

      – Защо искате да станете държавен чиновник?

     Това беше последният въпрос на устния изпит. На теоретичния изобщо не се яви – писаха го в протокола, беше одобрен, изпревари тридесет и четирима преди него. Служебна победа, дето се вика.

     Кофти въпрос обаче. Не го очакваше. Защо не му казаха предварително, нали всичко уж беше уредено? Откъде да знае защо иска да става държавен чиновник? А и дали искаше наистина?

     “Просто се налага”, каза му човекът, от който зависеха нещата: човек със сиви мигли, сив поглед, сива вратовръзка. Вълк. “Така ще добиеш качества.”

     Качества? На него му трябваха количества. Пари му трябваха.

     “Така де – съгласи се вълкът песоглавец, от който зависеха нещата. – Качествата са само привидност. Необходима привидност. – Количествата идват след тях бързо.”

     Отложиха конкурса за след седмица. Скъсаха го на последния въпрос: “Защо искате да станете държавен чиновник?”

     Той млъкна, придоби обичайната си физиономия, която не е за описване, захапа палеца си, както правеше като малък, нацупи се и посърна. Трябваше му време да узрее. Времето бе една седмица, тогава той ще покаже, че времето тече през него.

      – Как пък не можа да отговориш на този елементарен въпрос? – попита  човекът пес, от който зависеха нещата. – Трябваше да кажеш нещо благородно и с това щеше да приключи цялата работа. А ти мълча като риба.

      – Не знаех, че трябва да отговарям на толкова сложни въпроси. Татко каза, че нещата са уредени.

      – Така де,  уредени са, баща ти да не се притеснява, то се знае, назначен си вече. Но това е комисия. Двама от членовете не знаят, че вече си назначен, трябва да кажеш нещо.

     Затова го накараха да чете Цицерон.

     А той писал, та писал, явно нямал е друга работа тоя Цицерон, да му имах името. За държавата, за законите. Кандидатът за държавна длъжност не можеше да чете правилно, но прочете заглавията на всяка от главите.

      – Готов съм – рече.

      – Какво прочете – попита песът, от който зависеше работата.

      – Много неща. Например за държавата и за законите. Че има и закони, и държава, и това е важно понякога.

      – Издълбоко си чел – потвърди същият, като се сети, че Цицерон все пак е живял преди две хилядолетия. “Едва ли е казал нещо така умно, че да не може този олигофрен да го разбере.” – Ти си готов.

     Задълбоченият кандидат за държавен чиновник бе избран сред тридесет и четиримата кандидати, защото бе чел Цицерон, който и да е това, ако съдим по името.

     Останалите тридесет и четирима кандидати не знаеха, че в събеседването ще има питания относно трудовете на Цицерон. Такъв е животът, когато и да е бил, ако съдим по времето.

     Когато след пет години този държавен чиновник стана министър, човекът вълк, от когото зависеха нещата, го попита:

      – Защо искаш да спечелиш тази обществена поръчка?

      – За да стана по-богат – призна чиновникът, който беше облечен вече с власт.

     Освен с власт, той се облече с две къщи, два апартамента на морето, имаше двама прокурори и трима полицаи в портфейла си и държеше малко казино на брега на река.

      – Баща ти каза, че е време да спреш – каза човекът, от който зависеха нещата.

      – Кога го е казал?

      – Каза го. Просто го каза.

     Човекът с две къщи, с двама прокурори, с трима полицаи и казино в портфейла си отговори:

      – Аз баща ми не го помня, пък и ти не знам кой си. Аз съм държавен човек, облечен съм с власт и напоследък купувам гласове и депутати. Глупаци са тези, които купуват имоти, аз купувам власт.

      – Така е. – Човекът, от който зависеха нещата, донесе на други песоглавци, че тези и онези неща вече не зависят само от него, трябваше нещо в името на народа да се стори.

     След още пет години човекът, който имаше две-три къщи, двама-трима  върховни съдии и прокурори и дузина полицаи и митничари в портфейла си, вече бе натрупал в монумента си няколко медии, една трета от депутатите и десет апартамента в столицата, барабар с четири магазина и едно предприятие. Още се водеше държавен чиновник.

      – Погнаха ме от някаква комисия за незаконно имущество – оплака се той на човека, от който зависеха нещата. – Помагай.

      – Струва.

     Разбраха се за цената. В името на народа  ще е натрупано това богатство, оправосъдиха медии и съдии еднозначно и бързо.

     Понякога обаче цяла глутница от охранени псета не могат да надвият гладна сърна. Не й стига свободата: воля иска, че и храна отгоре.

     Объркват се нещата, живот – колело, мамка му. Времената ли се менят, хората ли пощуряват, кой знае, цецеронска работа.

     Човекът, от който зависеха нещата, каза в сиво:

      – Друг народ дойде, друг глас даде. На мен изведнъж ми взеха всичко. Нямам и стотинка вече. Помагай.

      – Струва – рече човекът, който нямаше две-три къщи, двама-трима прокурори, медии, митничари и депутати в портфейла си, както и друго. – Обаче вече и аз нямам нищо.

      – Как така?

      – Борсата ми взе всичко. Сега си скубя косите.

      – Кака така борсата? Ти си милионер. Не може така наведнъж.... При това си плешив. Какво скубеш, освен другото?

      – Не знаеше ли, че държавата е борсова стока?

     Човекът, от който зависеше всичко, не бе стигнал до това познание.

      – И сега какво?

      – Нищо, продадоха ми всичко, целият портфейл, викат му принудително изпълнение. Даже ми съблякоха една от къщите, като риза я смъкнаха, по християнски. Поне съм в затвора. Не съм на улицата или на трудовата борса като всички - да ме ядат вълците. На общ режим съм, демек като помилван, пак няма да работя, не дай боже. Нещичко ми е останало, все пак.

      – Блазе ти. Как се оправи? И аз искам така.

      – Чети Цицерон, помага. На мен ми помага. Само това ми остана. Сега съм достолепен.

      – А баща ти? Не ти ли помогна?

     Достолепният, който четеше Цицерон вече три месеца, не отговори.

     Баща му лежеше в съседната килия вече цяла вечност, прокурори и депутати му носеха вестници всеки ден, но не ги четеше, защо вече не виждаше добре. Всъщност той никога не бе виждал добре. Просто бе прекалено богат за това.

      – Синът ми две и две не може да събере – казваше бащата, когато основа затвора. – Затова има бъдеще в него. Не е математиката негова сила, той обича парите и властта. С математика да се занимават хората с професии – тези, които се изхранват чрез труд. Чух, че не ме помнел. И това е превъзходно, това мога да видя.

     Сега в затвора се влиза трудно. Там има свобода, борса, купуват се парламентарни мнозинства, заводи, обществени поръчки, всичко е публично, ясно, честно и някак социално, демократично, достолепно. Всеки иска да влезе в затвора. Но откъде пари за прокурори, къде са тези добри съдии да те вкарат там? Скъпо е, не е за всеки. Четене трябва. Подлостта не е задължителна, мерзавството – също, но пък ядене без мерудия не става.

     И не робувайте на думите. Затворът не е място за престъпници. Цицерон не го е казал, но ако беше жив, щеше. Къде ще ходи.

      – Ти чел ли си Цицерон? – попита бащата сина си, преди съвсем да остарее в затвора; затворът междувременно бе станал дворец с много крила, слуги, повечето от които политици, съдии, следователи, чиновници, министри и председатели на държавни комисии и агенции. Прокурори стояха по стълбите чинно и чакаха чин.

      – Не, тате – умърлуши се. – Но намерих негова книга в библиотеката ти.

      – Между двата сейфа ли?

      – Да.

      – Ще стане от тебе държавник... Знаеш къде да търсиш истината.

     И той стана държавник. И до днес е такъв.

     Не сте ли го срещали?

     Е, значи не виждате добре, това е привилегия на богатите. Ако не вярвате, питайте песоглавците, те са навсякъде, размножиха се, всичко знаят. Сиви са.

     И виждат години напред.