Не виждам добре без очила – с пет диоптъра късогледство съм. И никога не свалям цайсите. Чувствам се като гола без тях. Е, в банята ги махам, нали трябва да си измия лицето. Но в морето като влизам – не. Няма да знам накъде да тръгна, за да изляза после на брега.

Това лято като всички, които живеем в провинцията – нали Хемингуей го е рекъл: „Всичко, което е далече от морето, е провинция“, и ние с Коцето отпрашихме към родното Черноморие.

Намерихме си сравнително евтина квартира във Варна, близо до Морската градина. И каталясали от път и изнервени от задръстванията по магистралата, метнахме багажа в стаята и побързахме да се доберем до плажа.

Опънахме хавлиите на първото свободно пространство, което се разкри пред очите ни. Беше събота и пясъкът беше плътно претъпкан с опънати тела, суматоха от пъстри чадъри, щъкащи с пояси малчугани и подвикващи по тях майки и татковци.

Две щедро татуирани девойки и бодибилдиран младеж скриваха морския пейзаж пред очите ни. Но беше лято, беше горещо, а нежният бриз дискретно масажираше потния ни епидермис, затова приехме ситуацията с блаженство.

Байрачето, веещо се на близкия спасителен пост, беше жълто. То и без него беше ясно, че трябва да се внимава – вълните надигаха гребени красноречиво. Но си печеше категорично и след половин час кротко излягане на хавлиите, слънцето поопърли изнежените ни в градските условия кожи и ни се дощя да се топнем в морето.

Надигнахме се с Коцето и повлякохме крака към прибоя. Нагазихме смело сред морските талази, наслаждавайки се на прохладата, с която великодушно ни даряваше солената разпенена вода.

Една вълна обаче изненадващо реши да е по-агресивна и ме връхлетя като цунами. Преди да успея да реагирам с пъргав подскок, тя отнесе очилата ми. И за да е още по-категорична в превъзходството си, смъкна с небрежен замах и горнището на банския ми.

Видях се в чудо – очилата си ли да гоня, или да спасявам голотата си. И докато прикрия бюста си със спасения от удавяне бански, очилата ми безвъзвратно поеха към морското дъно.

Разпищях се, все едно съм нападната от акула и писъците ми на мига привлякоха вниманието на Коцето, който, безхаберен за моето злочестие, умираше от кеф да се забавлява с неприличното вълнение.

- Очилата ми! Очилата ми! – крещях в истерия.

- Къде са? – неразбиращо питаше доплувалия на мига до мен любим мъж.

- Как къде?! Потънаха – изхлипах вбесена аз.

И докато пляскам слепешком във водата, Коцето взе, че изчезна от късогледия ми поглед. А вълните набираха мощ и ставаха все по-големи и големи. Бризът, кой знай по какви хулигански подбуди, реши да се прави на мъжкар, и да се боксира с морето.

Някакъв непознат мъж се добра до мен и ме издърпа на брега, преди да успея да възразя. Оказа се, че е един от спасителите.

- Мъжът ми, мъжът ми е вътре – заблъсках избавителя си към водата.

Човекът хукна на мига обратно и бързо го изгубих от поглед. Всъщност нищо не виждах. Пред очите ми – само замазана синя безбрежност.

Едно от татуираните момичета се опита да ме успокои – познах го по изографисаните драсканици по ръката й, която ме прегърна. Тях и без очила успях да фокусирам.

Стори ми се, че минаха часове, в които безпомощно стоях отпусната до рамото на изрисуваната девойка и призовавах Посейдон да ми върне любимия.

В обсебилото ме до крайност отчаяние, изведнъж усетих една сянка да се надвесва над мен и чух гласа на Коцето:

- Намерих ги, скъпа.

И моят герой нежно закачи на разплаканото ми лице някакви очила.

Не бяха моите, с по-малък диоптър бяха, но пък това беше най-прекрасното обяснение в любов, което някога съм получавала.