Нещо, което написах преди доста време, с идеята, че не го пиша за споделяне, а защото имам нужда. Самоунищожи се от главата ми много пъти, но си го пазя на файлчето и чат-пат си го чета и... май има много истина в него. Не е редактирано, не е "пипнато" за прочит, но е истинско от-до. Нека да не е само за Шошкин (той си знае кой е:), току-виж някой разбрал, за какви петна става дума. :) И следва....

Кисна тука с насинен от блъскане по маса палец и се чувствам адски тъпо, та си помислих, че вместо да пиша на ня`къв шибан блог, където всеки ще ме разбере, както му изнася, мога да драсна някой мисловно неподреден ред на човек, който е способен да повярва, че може да ме разбере... Боже, колко тъпо звучи. :)))

Днеска цял ден гледах по улиците сиви хора. Междувременно и аз бях СИВА до безобразие, но сигурно от недоспиване (щото си отсвирих пак съня заради една яка книжка и доста бач) ме гонеше словесна диария, в която се чудех, откъде се взима цялото ми неконтролируемо дружелюбие. Едно време ми беше кеф да знам, че съм накарала пет-шест непознати да се усмихнат (и да се засмеят понякога) и разприказват за един ден. Сега се чудя, това стихийно бедствие ли е, или навик, и трябва ли изобщо да спя, защото иначе (като не спя) явно съм много по-свестен човек:) Искаше ми се да попитам всеки един случайно срещнат нещастник на улицата, изпитва ли удоволствие от нещо, което прави сега или вижда пред себе си. Писнало ми е от празни очи и изциклили физиономии, които си губят времето в това, да си топлят ръцете на спирката, без да мислят за ХАПСУЛЮТНО нищо. Пък едновременно им завиждам на тия хора, щото така май е по-лесно. Но много ми се искаше да вкарам по някое цветно петно в сивия ден на някой, просто за да отличи този ден от другите такива.

Пък с какво се почнаха моите цветни петна? Една приятна среща в автобуса с един мой бивш курсист, когото не бях виждала от поне 2 години. Похилихме се порядъчно и му задъних ушите с недоспалото ми бърборене.

Второ цветно петно – някакъв кретен тропка с някакъв нож отвътре по стъклото на някаква кола, минавайки покрай мен и ме гледа заплашително. Абе ти на кой свят живееш?? И оная си работа да ми покажеш, все ми е същото, ти си в колата и ме подминаваш, а аз си отивам към спирката. Who gives a fuck, ела да се пробваш. Или що не вземеш да направиш нещо хубаво вместо това? Наистина се почувствах озадачена. Май не разбирам много добре хората.

Трето цветно петно – наложи ми се да мина през едно място, изпълнено с много натрапчиви спомени за много близък човек, дето вече го няма. Звъннах по телефона на много близък човек, дето още го има, за да ми нареди оплакванията си от живота, докато минавах оттам. Когато навлязох в новите за моите трижди проклети спомени земи, разведрих събеседника с майтапи, простотии, пожелания и съчувствени позиви от типа „Що не й ебеш майката на тая работа?”. Пак стихийно бедствие, даже не мога да го нарека лицемерие. Руснаците му викат на това „меня несет”, когато нещо ти се лее от устата, а ти дори не знаеш, защо се случва и защо точно това правиш, а не нещо друго. Е „носеше” ме, ама много. Чак се впечатлих от себе си. А светът все така сив, еби му майката...

Четвърто цветно петно – семейна срещичка между мен, майка ми, сестра ми, зет ми и племенничето-бебе, по повод РД-то на сестра ми и това, че нямаше да се видим по празниците. Пак ме „носеше” ведрата словесна и душевна диария. Раздавах подаръци, хилих се, лигавех се с бебето, плямпах толкова неангажиращо, че чак ми беше приятно да се слушам. Всичко мед и салата, т.е. рози и крем. За чий тогава се гледам отстрани, по дяволите? Изпозаредих се с добро настроение и се прибрах в едновременно втръсналото ми и любимото ми „у дома”. А там какво да видя?

Пето цветно петно. Баща ми, който по-рано същия ден ми обясняваше (докато ми искаше цигарка), че не се чувства добре и сигурно няма да дойде на семейната сбирка. А после ми поиска 2 лв. за транспорт, ако случайно се оправи и реши да дойде. Тогава му казах, че ако го заваря пак пиян вечерта, ще го направя на нещо невиждано на науката. И ей го на пиян на тараба. Опитах се да му обясня разумно и достъпно (и най-вече спокойно) каква неподражаема свиня е. Абстрахира се от мен с весели лафчета и цитати от Висоцки. Малко по-малко разумно и спокойно му обясних, че по-слаб човек от него не познавам и че е време да се стегне малко. Пак ме игнорна с неговите си глупости. Вече доста неспокойно го светнах, че е паднал по-ниско и от котките ми, които поне са домашни животни и не разбират какво е свинщина (а и са мили и гальовни), пък той уж е човешко същество и трябва да има малко достоинство. Стигнахме до вечния и изтъркан лаф, че „аз ще се обеся”. Казах му, че за 15 години е станал вече на лъжливото овчарче и че докато се кани да се беси може и да си мръдне пръста за нещо. Поне за да си види внука, ако не друго. И че всъщност с обесването си на никого няма да свърши услуга, защото има хора, на които им пука за него. Той продължи да си блокира всяка неугодна за самосъзнанието му мисъл, отбивайки номера с тъпи лафове. На които за съжаление вярва.

Постепенно се стигна до обяснението, че повече от мен нито пари, нито цигари ще види, че ми е дошло от гушата нагоре от него и че заради него вече ми се повръща от Висоцки. Накрая без да се усетя разкрасих цветното петно с блъскане с дъска за рязане по масата, блъскане с ръка по масата (за да го събудя може би, или просто от неконтролируем бяс? А и вече бях хвърлила дъската.) и втълпяване на житейски истини в тъпа чутура на висока октава. Това петно определено бих го пропуснала. Не съм бесняла така от години.

В крайна сметка шарката на деня пак стана лайняна на цвят, колкото и да ме „носеше” на добра вълна. Дали хората, които „усмихнах” този ден са добили нещо по-приятно на цвят, или и при тях са същите говна? А словесната диария продължава да ме „носи”, опитвам се да си напиша 21 глава, а тоя тъп шарен ден ми се гнезди в главата като недоизказан и ме боли скапаната ръка, с която явно съм блъскала по масата твърде силно. И като ти пратя цялата тази помия, ще се опитам да пиша пак. :)
Това писмо ще се самоунищожи от паметта ми след 24 часа. Гаранция. :)