Обличам се и ставам друга. Не зная коя съм. Лицето ми е грим. И душата ми. Не се познавам. Поглеждам чужди очи в огледалото. Участвам в пиеса.
Теб те има. Виждам те. Не гледам. Но си тук. Щастлива си. Усмихваш се. А аз дали се усмихвам? Не знам. Не усещам. Не съм аз. И съм аз. Коя съм? Тук ли съм?
Говоря. Мисля. Чувствам. По сценарий. Това не са моите кадри. Участвам в твоя свят, но има ли ме? Щастлива ли съм в този кадър? Не знам, но момичето в огледалото се усмихва. На мен. Отвръщам ù с усмивка. Няма значение дали съм щастлива.
Актриса съм. И не съм. Дали все още играя?
Поглеждам я. Участва. Всеки ден в нечия пиеса. Говори. Докосва. Смее се. Плаче. Остава сама. Но винаги с всички. Чува. Не слуша.
Присъства. Статист е. Не иска главна роля. Не и в тази постановка. Иска да бъде режисьор. Но нещо не стига.
Примирие.
Тишина.
Нова роля.
Нова игра.