Писмо
Моят даскал на село все повтаряше, че ще стане човек от мене. "Будно момче си ти" казваше ми той, макар че аз си спях добре през нощите. Затова, когато завърших осми клас, поисках да продължа да уча в града. Татко обаче нещо се заяде и не стана работата.
– Седи си мирен у гъзо! Не ти требва никъде да одиш – отсече той.
Подир това почнах да помагам на нашите, да гледат животните. Един билюк овце, кози, па и доста крави имахме тогаз. Но когато станах на 20 години, татко си промени решението и ме запрати в града. Но за да започна работа.
– Стига съм те хрантутил вече, бря! – каза ми той. – Глей кво дърто магаре си, а се на готово чакаш.
Знаех, че казва това, защото не гледахме вече животни. Само две крави и няколко козички бяха останали, защото от Евро съюза не даваха да се гледат много животни на двора. Така попаднах в големия град и заработих в един склад за хранителни стоки. Работливо добиче си бях и ме харесаха шефовете, и ме взеха да им работя. Па и квартира ми намериха, да са живи и здрави. Ех, вярно, че стаята беше една изба 4 квадрата, вкопана в земята, и че трябваше да я деля с пълничкият Гошо от металургичния завод, който хъркаше, като че ли режеше стомана с ъглошлайв, па и краката му силно миришеха, но аз не се оплаквах. Две години така си изтекоха, напред назад на работа. Отвреме на време със съквартиранта Гошо си пийвахме, а на седмица, две, хващах рейса за село, хем да ги видя старите как са, хем да прокопсам ядене. Та когато отивах там, старата ми майка все ме хокаше:
– Момиче си намери, Манолее, момиче? Такъв убавец кат тебе зян шъ стане, дъ знайш!
Абе, аз си знаех ама...и друго знаех. Че съм малко хърбав, такъв прегърбен, срамежлив и селскостопанският ми вид личеше отдалеч. Градските девойки хич и не ме поглеждаха, но нищо не ѝ думах на майка ми.
Взимане даване с момичета дотогава не бях имал. Само с хубавата Надка, комшийската щерка, се заигравахме като малки, веднъж даже и видях пликчетата, но на 16 години тя избяга със сина на кмета от съседното село и... това беше.
Но да си дойда на думата. При мен всичко се промени в началото на третата година, от както бях дошъл да работя в града. Ето как се случи това:
Беше 14-и февруари, зима беше тогава, то няма как да бъде другояче на тази дата. Нямаше работа в склада и играехме на карти, седнали върху едни обърнати щайги. Аз, Генади касиера, и още двама глупаци, не им помня имената. Добре ми вървеше играта този ден, биех вече седми път.
– Ибах та в късметлията! – възкликваше всеки път Генади.
Тъкмо раздавах картите за нова игра, когато отнякъде се появи брата на шефа. Мениджъра му викахме ние, един такъв, едър, 60-годишен тип, плешив, но с рунтави вежди. Та тръгва той към нас и се развиква:
– Какво правите, бе, серсеми?
Ние сведохме глави и нищо не продумахме.
– Какво се ослушвате, като глухо прасе в картофи? – каза той.
Аз си рекох, че пак ще ни дърпа тоа ушите, като на малки деца, както правеше винаги. Той обаче се приближи и тикна в ръцете ни по една бутилка червено вино.
– Подарък от фирмата – ухили се той. – Пускам ви рано днес. Трифон Зарезан е все пак. Почерпете се, но умната, че утре сабахлен ще трябва да разтоварвате три камиона.
Ние разбира се грейнахме като слънца и чак ушите ни порозовяха, но този път от щастие.
Тръгнах да обикалям из града, мушнал бутилката вино в пазвата си. Не ми се прибираше още в мухлясалата квартира. А навън студ, сняг прехвърча. Та разкарвам се аз из улиците, като непазарен дюлгерин и се разминавам все с влюбени мъже и жени, за ръце се държат, китки носят.
Ей ги, на! Момче и момиче, крачат прегърнати в студения следобед. Той някакъв гелосан Джони. Целува я. Тя една белосана, накипрена, помирисва китката от рози, която носи... Романтика! Гледат се усмихнато и влюбено в очите. Вървят като кьорави, ще вземат да се спънат на някоя крива плоча.
Усетих, как започвам да завиждам и да се дразня. В този момент завидях на целия свят. Само аз ли, бе, си нямах някоя, ако ще само ей така за ръка да я държа и да я зяпам? Единствената ми радост беше да пия сегиз-тогиз, със съквартиранта Гошо шлосера и да му слушам тъпотиите.
Една глутница кучета излязоха зад кьошето с рев, гонейки разгонена кучка. И на тях завидях. Но не щеш ли, изведнъж, два-три мъжкари се спуснаха към мен. Па озъбиха ми се те, заръмжаха и аз побегнах. От малък ме било шубе от псета. Скрих се зад едни контейнери и помиярите ме подминаха. Изчаках една-две минути, и дорде се съвзема, зад себе си чух някой да вика:
– Хей! Алооу! Дай двайсет стотинки, ба.
Обърнах се аз и гледам, една старица, дребна, сбръчкана и увита в парцали. Сивобялата ѝ коса се развяваше от ледения вятър. Съжалих я веднага. Започнах да бъркам джобовете си за дребни, но пустият му късмет, все кога най-много ми трябваха, тогава нямах монети. Тя ми се усмихна с беззъбата си уста, и щеш не щеш, извадих от кесията си пет лева, и ѝ ги дадох. Видя ми се, че хлътналите ѝ, малки сиви очички заблестяха. Старицата взе парите, но изведнъж ме стисна здраво за лакътя и ни в клин, ни в ръкав, каза:
– Тази нощ ще изхвърлиш отровата, която мъчи тялото ти. Нооо... Кръв ще пролееш първо. КРЪВ! КРЪВ!
Последните думи бабата ги изкрещя и аз си дръпнах уплашено ръката.
Без да продумам нищо, с бързи крачки се отдалечих.
Не ми стигаше моят дерт, и това че изгорях с 5 лева, а и с луди хора трябваше да се занимавам.
Прибрах се кисел в квартирата и гледам Гошо, пременен в празничните си одежди, се кани да излиза. Викам му:
– Гоше! Да не се е случило нещо лошо?
Щот последният път, когато си беше надянал костюмите, отиваше на погребението на дядо си.
– Пепел ти на езика – отвърна ми той. Огледа ме надменно и добави: – Тази вечер съм на ресторант с една колежка.
Заковах се на място! И той ли, бе? Устата ми пресъхна, езикът ми се схвана. Изпетелчих нещо, но той вече беше излязъл.
Още по-криво ми стана тогава. Сложих бутилката вино на малката паянтова маса в стаята, седнах на леглото, защото нямаше къде другаде и един час стоях като замаян. Може би още щях да седя така, но коремът ми започна да къркори и усетих, че бая съм огладнял. Забравил бях да мина през бакалията и се чудех какво да хапна. Поразрових се в торбите, които си мъкнех от село, но освен един буркан с туршия от кисело зеле, нищо не открих. А навън хич не ми се излизаше отново. Започнах да се оглеждам и видях, че от кашона в който Гошо си държеше храната, се подава една консервена кутия от риба. Казах си, ще изям аз рибата на тоа дебелак, а утре друга ще му купя.
Започнах да отварям консервата с една чикия, подарък от татко, но проклетата тенекия взе да се инати. А аз изплезил език, какъвто гаден навик имам, пъшках и се мъчех да я отворя. Така и не разбрах как се случи, но изведнъж остра болка преряза палеца на дясната ми ръка. Кръвта шурна като фонтан. Хукнах към мивката в банята, оставяйки кървави дири след себе си.
Видях там, че съм се порязал много лошо, та чак парче месо беше увиснало. Нямах бинт и затова омотах около палеца си половината ролка тоалетна хартия. Но кръвта не спираше.
Трябваше да направя нещо. Не можех да оставя ей така пред собствените ми очи да ми изтече кръвчицата. Сетих се тогава, че хазяйката ми, която живееше на горния етаж, работеше като медицинска сестра. Тя беше 40-годишна жена, разведена, без деца, но си беше довлякла един тип с вид на рокер, който постоянно киснеше горе.
Време за губене нямах. Хукнах навън, заобиколих къщата, натиснах звънеца на вратата и зачаках. Вече се беше свечерило. Рекох си, че пак оня рокер ще отвори, както ставаше винаги, когато отивах да плащам наема. А той един такъв, гледа те лошо, брадясъл, смърдящ, с едни и същи кожени дрехи зима и лете.
Вратата плахо се отвори и хазяйката надникна предпазливо. Очите и бяха подпухнали и зачервени. Видя че съм аз и се намръщи, като че ли очакваше някой друг, и каза:
– Ти ли си, бе, Маноле? Какво става? Не е ли е още рано за наема?
Тикнах кървавата си ръка пред лицето ѝ, защото от студа навън болката беше нетърпима.
– Како Сийке! – казах плачливо. – Много лошо се порязах.
Тя си стоеше все още намръщена на вратата, и си рекох, че ей сега ще ми тръшне вратата под носа. Но бърках.
– Влизай бърже, че е голям студ – каза тя.
И аз се озовах вътре. Заведе ме в кухнята, и извади от един шкаф аптечка. Премахна внимателно кървавата тоалетна хартия. Болеше ме, но стисках зъби, а тя работеше много внимателно. Прави тя каквото прави и след 15 минути си имах дебела стегната превръзка на палеца. Благодарих ѝ и тръгнах да излизам, когато изневиделица тя рече:
– Ако няма да излизаш някъде тази вечер, може да пийнем по едно? Искаш ли?
– Ами нее... Искам да кажа, че няма да излизам никъде, пък то и Гошо го няма и...
– Ела! – прекъсна ме тя.
Покани ме в гостната стая. Влязох аз и гледам фотьойли някакви грамадни, а на масата една пълна бутилка от Кока-Кола и нарязан суджук. Сипа ми тя в една чаша кола, и я сложи пред мен. Мина ми през ума тогава да и кажа, че имам една бутилка вино долу в стаята, та да я донеса, вместо да пиеме безалкохолно. Но си помислих, че погрешно ще ме разбере. И за да и угодя казах, че много обичам Кока-Кола и понечих да пия, но тя изведнъж започна да се смее.
– Глупчо! Домашно вино е това – помня, че ми каза тя.
Почервенях от срам. Такъв си бях аз, недодялан. Но я развеселих поне без да искам.
Изведнъж се сетих за рокера и се стъписах.
– Приятелят ти, къде е? – попитах
– Хич не ме интересува, къде е. Ако ще и в пъкъла да е слезнал.
Като каза това тя отново изпадна в мрачно настроение.
Ясно беше, че са се скарали. И то баш на Деня на влюбените.
Настъпи мълчание. Сръбнах няколко пъти от виното, но суджука не посмях още да опитам. Хазайката като, че ли се успокои малко, защото ме попита:
– Абе, Маноле, ти защо не ми носиш прясно мляко, когато си идваш от село. Нали ми каза, че крави сте гледали?
Рекох и че не съм се сещял досега, но че ако ѝ трябва спешно, ще купя утре от магазина.
– Ще ти го чукам на главата, това купешко мляко...И не ме наричай како.
Някъде пак бях сгрешил.
По малко по малко обаче приказката тръгна. После втора чаша ми наля. Суджука го излапах, но тя наряза още. Пийваме си ний, хапваме и по едно време се заглеждам аз в хазяйката. А тя една такава изрусена, стегната и съвсем млада ми се привидя тогава.
Започна да ми става едно тъй хубаво. И гледам я и тя се поотпусна.
Все към мен се приближаваше на дивана и се лигавеше. Това което стана по-късно, не е за хорските уши. Само това ще кажа, че тогава разбрах какво е искала да каже оная старица, дето я срещнах през деня. Пет пъти си изхвърлих отровата. Само първият път малко се изложих.
Някои спомени ми се губят от онази нощ. Но сигурно, като съм се прибирал, съм припаднал пред външната врата на квартирата, пиян и останал без сили. Разплутите обувки на съквартиранта Гошо са ме спасили от измръзване, защото като съм се строполил, съм заровил лице в тях и помня как вонята на мърша ме разбуди, и аз успях да се прехвърля вътре.
На другия ден не отидох на работа. Цял ден лежах. Не отидох на работа и на втория ден. Чат пат излизах до магазина и обикалях около къщата на хазяйката, та белким ме види и пак ме покани. Но не я мярнах и един път. Загубил бях ума и дума. За нищо друго не можех да мисля, освен за нея. На третия ден пак не отидох на работа. Този път реших да позвъня на вратата на хазяйката, под предлог да ми смени превръзката на ранения пръст.
Та натиснах аз звънеца и зачаках. Видях, че вратата се открехва и побързах да си направя най-усмихнатата физиономия на лицето. Така и замръзнах ухилен, когато на прага, като караконджул се появи рокерът
– К'во има, бе? – попита.
Не помня, хич не помня какво му отговорих тогава. Помня само, че изтичах обратно в квартирата повърнах в банята, събрах си парцалите и дим да ме няма. Прибрах се на село. Не можех да стоя вече там.
На нашите казах, че съм много болен, тръшнах се на леглото си и не станах вече. Не ги бях излъгал. За няколко дни излинях. Ни ядях, ни нищо. Майка ми, горката, си мислеше, че съм урочасал и започна да придумва татко, да ме водят на ходжа.
В тези тежки дни, какво ли не ми мина през главата. Все черни мисли ме спохождаха. Решил бях тогава, да си сложа край на мизерния животец.
Имаше една висока скала по-навътре в планината, на която много обичах да се катеря като малък и стоях с часове на върха му. Мислех от там да скоча, да се размажа и да се свърши.
Един ден селският пощальон бай Ставри, се объркал и пъхнал един вестник между дъските на дървената ни порта. Майка ми го донесе на леглото ми. Така попаднах на Вашия вестник "Любовна драма" и вече съм Ви редовен читател. Прочитайки любовните истории на загубеняци като мен, разбрах, че не съм единствен на този свят.
И искам да изкажа най-сърдечните си благодарности на Вас, издателите на вестника, който стана причина мъката и мракът обгърнали сърцето ми, да се разсеят и изпарят.
Сега вече е лято! Пиша това писмо от върха на голямата скала, от където исках да скоча. Но няма да го направя.
Пред очите ми се е ширнала планината, блеят ярета, чуруликат птици, а аз дишам...живея. Това ми стига. Поне засега!
Останете със здраве!
Ваш читател: Манол Алиев
© Емил Боянов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
"ъглошлайФ". Останалото е автентично.
-
Поласкан съм от коментара ти, Ивита 😊
Много ти благодаря!
Приемам забележката 😀 и затова днес ще кача нещичко🙂 -
Реших и аз да ти дойда на гости Емо, и съм много приятно изненадана. Супер е разказът, хареса ми ежедневния език в него, без нищо пресилено или изкривено. С познаваем хумор. Смях се от сърце. 😀 Сцената с обувките на съквартиранта е направо култова.😀 Само една забележчица имам: Качвай по- често!👍
-
👍
-
Благодаря ти, Петър! 🙂
Прав си, отдавна не публикувам, но за сметка на това чета. -
БРАВО, разказът ми хареса,..... извинявах отново, че късно те открих, ама няма скорошни публикации...Не забравяй, има и четящи
-
Много ви благодаря, г-жо Белчева! ☺️
Надявам се да ми простите за граматичните и други грешки, които често, било от невнимание или незнание, допускам. -
Едно закъсняло признание от бивша твоя учителка и настояща колежка. Прости ми, талантливо момче, че не съм забелязала дарбата ти, докато беше мой ученик!
-
Благодаря ти, Mitvans!
-
Много интересен разказ! Браво!
-
Благодаря, Дочка!😊
-
Свежарска история. Забавен изказ. Благодаря за настроението.Успех!
-
Прав си, Емиле. Аз понякога се паля, характер. И няма нищо лично в това, дори не го познавам човека. Но пък, по начина на писане се опознаваме ние. Той не видял нищо, ами, че да погледне, че всички са ти харесали разказа тогава. И да си вземе поука. На мен ако ми кажат, че пикая накриво, ще се огледам да видя дали не духа отнякъде. Така, де, никой не е единствен и неотразим и всеки трябва са се съобразява с някой и нещо. Тъй де. Аха. 😊✌️
-
Благодаря ти много, Петър! 😊. Искрено се радвам се, че се отби и при мен, защото ценя мнението ти. Благодаря за любими!
Мисля си обаче, че на Порчев не трябва да му се сърдиме. Като модератор, той трябва да е неутрален, и да се намесва само когато има нещо нередно. Винаги уважавам мнението на по-опитни от мен. Харесвам критика, не се обиждам, а си взимам поука.
Но щеше да много разочароващо за мен, ако разказът беше премахнат от участие, защото именно това предизвикателство ме провокира да го напиша. -
Супер разказ, Манолчо! 👍
П.с. Ах, колко ме дразни тоа Порчев само!...
Абе, ти, така ли не намери две позитивни думи да кажеш на някого, бе? Дървен философ такъв!... -
Емиле, внимавай кой си избираш за вдъхновител !
Освен да те науча да пиеш без мезе, друго не виждам какво може да очакваш от мен. -
Благодаря ви, Марко и Yuri! 😊
Марко, искам да ти благодаря и за интересните теми и условия, които поставяш в предизвикателствата. Това ми е второ участие в предизвикателство, предишната беше отново със зададена тема от теб. И мога да кажа, че си ми нещо като вдъхновител. 😀
Хубав ден и на двама ви! -
Браво! Успех, Емиле!
-
Смях се от сърце !
Много добра идея ми даде със старите обувки пред вратата.
Помирисваш ги и изтрезняваш.И си влизаш в къщи трезвен, като ряпа.
Поздрави за творбата ! Имаш тънко чувство за хумор.
Очакваме още творби в този стил. Наздраве ! -
Ирина, аз всъщност харесвам всякакъв тип хумор, в зависимост от това, къде, как, кога и от кого е разказан.😊
Деница, благодаря ти за подкрепата! 😊
Хубав ден и на вас! 🌞 -
Ирина... :D:D:D
Ако казваш, че го знаеш ще се спасиш !!
Добре че хуморът на Емил не е като този от вицовете -
Ох! Когато някой В компания каже: този виц знаете ли го?", настръхвам, защото знам две неща:
Че не го знам и че въобще няма да ме разсмее
Хубав ден и успех!
Пп: не те лаская 😁 -
Ирина, безкрайно ти благодаря, за подкрепата! Няма да крия, че ми хареса много, това твое отношение към творбата. Ласкаеш ме! 😊
Относно хумора - той е субективен. Нещо което е смешно за някои, за други ще изглежда тъпо и пошло. За съжаление за много хора, хуморът е тип" Иванчо и Марийка". Започнах да се убеждавам в това. -
Искам да кажа само, сега, на втори прочит, че го намирам оригинален и фин, въпреки лирическия, какъвто е замисълът, всъщност. Удоволствие е да се чете. Хуморът е на точното ниво, така че да не ни кара да избухнем от смях (или да се чудим къде да се смеем), а само да цъкнем с език и да си кажем: "Абе, майсторлък си е!"
Ще чета и другите ти
-
Благодаря ви, господин Порчев!
Не знам, какво да ви отговоря? Уважавам вашето мнение!
Но се надявам разказът да остане в предизвиквателството, защото хумористично не винаги означава смешно, и не винаги е задължително човек да се насира от смях, а може забавно, весело, трагикомично и т.н.
Когато пишех разказа, се стараех той да бъде повече интересен за читателя, отколкото само хумористичен и пълен с плоски и тъпи остроумия от вицове. -
Хумористичен или сатиричен разказ за 14 февруари. Това е темата. Поне аз, нищо смешно или сатирично не прочетох. Не отричам достайнствата на разказа, но смятам, че не е точно по темата.
-
Благодаря ти много, Каролина, за прекрасните думи! 😊
-
Страхотен разказ! Диалектните думички допълнително вкарват емоция- поне за мен Образите на героите само предизвикват усмивка. Глас и успех!
-
Entelodon, поласкан съм от вниманието на творец като вас, към скромната ми творба. Много ви благодаря!
-
Умението да изграждаш достоверни и симпатични образи определено впечатлява и доставя удоволствие. Поздрави!
-
Благодаря ти, Красимира! Радва ме присъствието ти тук. 😊
-
Хареса ми, прочетох с удоволствие! Успех!
-
Петя, Лидия, Таня и Деница, благодаря ви от сърце! 😊
-
Много ми хареса разказът ти. Страхотен е.
-
Хубав разказ! Много е истински.
-
Диалектните думи, които си използвал, показват богатството на езика ни и правят разказа още по- автентичен. Сюжетът е преплетен и с нишките на драма, хумор и човешка изповед! Написал си разказ, който се чете на един дъх! А епилогът показва израстването на героя" Сега вече е лято! Пиша това писмо от върха на голямата скала, от където исках да скоча. Но няма да го направя.
Пред очите ми се е ширнала планината, блеят ярета, чуруликат птици, а аз дишам...живея. Това ми стига. Поне засега!"
Усилията ти не са били напразни, Емиле! Адмирации! -
Болен от любовна мъка и все пак намерил в себе си сили за живот!
-
Благодаря ви много, приятели, Силвия, Мариана, Смути, Ирина, Харпун, Безжичен, Блу и Паленка, за прекрасните думи!😊 Трогнахте ме много!
В момента се радвам, като малко дете.
Сюжетът на разказа дълго време ми се въртеше в главата, но тъй като беше доста банален, се чудех какъв вид да му придам, за да стане по-интересен. И накрая се получи това.
Още веднъж ви благодаря! 😊
Останете със здраве! -
Много е добър!
-
Маноле, покрай писмото ти и аз започнах да чета " Любовна драма". Страхотен разказ!
-
И други път съм чел твои - отличен разказвач си.
-
Суперско разказваш Емо,успех.
-
Много, много хубаво разказано, така, че чак ме респектира! Изразите в този стил на говорене биха могли доста да пресолят манджата, но тук са толкова премерени и толкова на място, чееее....
С две думи-браво!!! -
Значи все пак човека си намери любов, ама по друга
Хубаво разказваш, леко и сполучливо. -
Емиле, направо ме утрепа. С голямо удоволствие изчетох. Поздравления за майсторството!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Бях забравил за този разказ, сега си го препрочетох. И на мен ми се стори забавен. 😄
Благодаря, Таня! 🙂