Писмо до един стар непознат
Здравей, непознати. Ти сигурно вече не ме познаваш, но аз те помня. Помня и разпознавам всеки жест и всяка дума, всяка мисъл на щастие или тъга, всеки смях, всяка усмивка и всяка мечта. Също така помня и всяка несигурност, всяка болка и всяка сълза. Такива неща трудно се забравят. Но стига с миналото, ти как си? Как е вървят нещата при теб, работата, семейството, новите приятели? Вече не знам нищо за новият ти живот, за новите ти мечти и желания. Близостта намалява с времето.
С мен как да стоят нещата? Животът си остава същия, на същото място и със същите хора. Монотонността, с която бях свикнала, започна да ме убива. Сега разликата е, че детските мечти изчезнаха и предоставиха място на жестоката реалност и съпровождащите я състояния на духа, като безпомощност, отчаяние и немощ. А светлините на града не бяха ли по-ярки...?
Вместо да крещя и плача, искам да тръгна. Просто да се изправя и да тръгна само с дрехите, които имам на гърба си и да обиколя света. Знаеш ли къде ще бъде първата ми спирка, стари приятелю? При теб. Ще имам шанса отново да видя блясъка в очите ти, преди да замина. Но ако замина, кога ли ще се върна? Това са крайно теоретични ситуации, без реална перспектива за реализиране. Никога не съм била от най-смелите, нито пък от най-решителните. Все едно, че преди бях по-рязка...
Но не мога само да се оплаквам от новия си стар живот, приятелю. Нощните ми кошмари изчезнаха. Да, замениха се с дневни, но поне спя непробудно през цялата нощ, стига да успея да заспя. Но тогава се унасям в лекия аромат на пролетните цветя, живописно украсяващи иначе празното ми съзнание, грациозно увиващи се около всеки един страх и всяка несигурност. Така ги прикривам. Розите преди бяха по-червени, не смяташ ли...?
Да ти кажа, смятам, че аз съм виновна за сегашните обстоятелства. Вече вместо да смятам обкръжението си за пленително, а разговорите – за съдържателни, аз виждам празни хора и безплодни дискусии. Заслепена от лошото, аз спрях да съзнавам благото. Познаваш ме, все пак. Винаги съм била такава, на една от крайностите. Пък и не ти ли се струва, че сега все едно любовта не е толкова пламтяща...?
Бягайки, опитвах да забравя. Забравяйки, опитвах да избягам. Трябваше ми определено време, за да проумея, че не мога. Човек не може да се отдаде на мечти и да забрави за сегашния си живот, отчаяно опитвайки се да го замени с един по-нов, по-красив свят на илюзия и сладост. Свят, съществуващ само и единствено в собственото му съзнание, свят без болка и тъга. Това не е добра идея, приятелю, повярвай ми. Сама се опарих. В един момент се налага да се върнеш към реалността, а от нея боли най-много. А с времето светлините на града отслабват, розите избледняват, а любовта гасне. Всичко е до това, как го приемаш.
© Павлета Павлова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Докосна ме. Имам си един такъв непознат... С времето боли по- малко. Не забравяш, но не те тормози толкова. Добре написано!
-
Привет Павли!
Добре описваш емоциите си. Хареса ми...както и коментарите, които е породила творбата ти! Веднъж попитах един уважаван от мен поет защо пише все такива черни и депресивни стихове. "Това ме вълнува, моето момиче!"- отвърна Маестрото.
Аз пък пиша каквото ми се чете.
Дори си мисля, че ако напишеш нещо позитивно, няма да провокира толкова коментари. Обори ме
-
Много благодаря за позитивните коментари, но поради една или друга причина се чувствам неспособна да пиша по-жизнерадостни неща. Далеч не съм толкова отрицателен човек, колкото създават впечатление писаниците ми, но просто това е моят начин да 'изхвърля' лошите чувства и настроения от себе си. Въпреки това, имам няколко неща, в които съм вложила различна гама от чувства, но не са редактирани (а и не мисля, че някога ще ги довърша напълно) и поради това не смятам, че мястото им е тук.
-
Ще бъда съвсем откровена – коментарът на Снежана ме доведе. Няма да коментирам текста, като качества, въпреки, че това пък прави коментара ми спам... Хммм... Да де, обаче текстовете са за това, за да пораждат у нас някакви мисли, а тези мисли – коментари. Та текста, „роди” у мен разни мисли, които искам да споделя с „лирическата героиня”. Та...
Здравей, Непозната! Животът е шарен! Но най-вече такъв, какъвто си представяме. Ако решиш, че е сив – сив, ще е! Ако пък решиш, че е цветен... първо може би в сивото ще започнеш да виждаш различни нюанси. Някои от тях, ако се загледаш – по-ярки... Я виж, виж! Там сивото се изменя и е почти лилаво! Светрините са ярки, цветята красиви, а розите...ех розите! Пленителни! Мила непозната, ние с нашите мисли създаваме собствения свят, нашата реалност За това в него, на едно и също място съжителстват различни хора и го виждат с различни очи! Едните твърдят , че той е сив, непривлекателен и студен. Част от тези хора, дори не са хора на преклонна възраст, които евентуално да са преживели много разочарования... Други пък ... такива, като мен казват – Животът е прекрасен! Отвори си очите и го виж! Привличаш това, което излъчваш! От теб зависи! Та затова моя нова непозната ще те цитирам – „Всичко е до това, как го приемаш. „ Тук си права! Ти какво избираш? -
Тъжна, много тъжна изповед на човек преживял страховити разочарования.Стресна ме възрастта ти.Прочетох и първият ти разказ. Потвърдих мнението си, че пишеш добре, но не за това което трябва да ни разкажеш.
Поли, мила, моля те, напиши нещо, специално по мое желание. Напиши нещо жизнерадостно, подходящо за твоите седемнадесет години.Живота е пред теб. Живот през който си заслужава човек да върви с усмивка на лицето и в мислите.Пишеш хубаво. Използвай таланта си за възхвала на щастието, че го живееш този Живот. Живота е хубаво нещо.Усмихни му се и пиши.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
