Писмо до Испания
Здравей, сестра!
Дано пристигне при теб това писмо, че последния адрес, дето го имам е от много отдавна. И тъй, реших да ти пиша, щото мама умря и я погребах бързо, бързо, че беше престояла три дни преди да я намерят.Не можах да ти се обадя, нямах ти телефона, а адреса после го намерих. Аз бях в Австрия за коли и точно тогава се случила случката. Нали знаеш – с това си изкарвам хляба. Не, че аз ги купувам тези коли, аз само ги докарвам до България.Иначе работя за един чорбаджия. Плаща човекът, не е кой знае колко, но е редовно. Доволен съм.
Та, да ти кажа за мама. Намерила я Снежа – комшийката. Усъмнила се, че не я вижда по двора, нали само една мрежа ни дели. Викала, викала през мрежата – никой. Отишла пред пътната врата, а тя – незаключена, че и зее дори. Влязла и право на прозореца. Пердетата не били дръпнати и вътре видяла нашта – опъната на леглото и не мърда. Тропнала един, два пъти – нищо. Тогава я дострашало и се обадила на мъжа си, после се обадили в полицията и в спешното. Като дошли, казали, че отдавна е умряла, от три дни горе–долу... Много време миришеше ти казвам! До нея намерили хапчетата и за кръвно, в ръката държала 400лева. Ама и още едни хапчета намерили, за сън. От тях много била изпила, много... Направо се е отровила, така каза докторката. Каза още, че не се е мъчила – заспала е и не се е събудила! Ти сигурно знаеш как става, нали си медицинска сестра. Кажи ми, че не се е мъчила, моля ти се! Че ми е страшно чоглаво... С тия пари, дето ги стискала (да се чудиш откъде ги е събрала), с тях я погребах. Защото аз и толкова нямах, ама тя и за това се беше погрижила, казвам ти! Мъчно ми беше, майка ни е! Та не можа ли да почака да се върна, да каже какво я тормози!Ама не – да вземе да изпие хапчетата и край... Нямаше много хора на погребението – съседите от улицата и няколко баби от квартала, дето ходят на всички умиралки. Направих каквото трябва. После изгорих леглото и дрехите ù. То пък едни дрехи... Намерих твои писма от преди години, от там видях адреса и се молих да е същия. Намерих наши снимки като малки и на Светлето – племенницата също. И една златна халка намерих. Сигур е от сватбата и още. Не съм виждал да я носи, ама то може и да е нормално, че тате умря преди сто години. Запазих я за тебе, но докато се върнеш, ще я дам на Анелия да я носи, зер тя пръстен не е носила в тоя живот, горката.
Тя не беше болна мама, чисто здрава си беше, мен ако питаш.Ами не и се живееше вече. Като да беше обидена – и от живота, и от мене. За тебе не знам. Все щъкаше из махалата и разправяше, че не и се живее. Все кълнеше Анелия, Господ да и прости! Ти и за Анелия нищо не знаеш. То, откъде да знаеш, като не си се връщала седем години. Пък и защо да се връщаш, като мама си беше добре? Анелия е ей тука от по–горната махала, ама ти не я познаваш, щото е от ония по–мургавите. Добра жена е тя! Само дето и е слаб ангелът, като пийне. То и аз не съм китка, така че за мен не е лоша. Даже и дете имам от нея – Иванчо! На мене го кръстила, та сега сме големият Иван и Иванчо малкият. Той е на пет годинки и беше голям трън в очите на старата. Все ми викаше, че не бил от мене, че съм глупак... Щото тя – Анелията си похождаше яко! Един ден идва при мене и вика – ще имаш дете! Пък аз какво да правя, като не съм сигурен! Освен това съм на 56 години! Какво дете, ма – и викам? Пък тя – твое е, та твое е! И аз и казвам, че хич не го ща, ама хич не го ща и да ми се маха от главата, че лошо ще стане! После бая време ни я видях, ни я чух... Ама чух, че и на Мамин Колю и на още един – и на тях се опитвала да им припише това дете. Мастията и с мастия! Тъй, че бая време я нямаше, но наскоро взе, че се появи с цигането и заживя при нейните в една дупка. И тука от половин година Иванчо малкия се научи да идва у дома. Аз го гоня, то пак идва! Аз пак го гоня, то пак идва! Пък едно жално – голо, гладно! Съжалих го един път, купих му маратонки, някаква дрешка, кроасани... И после – отърване няма! Че и "тате" взе да ми вика... Кво да го правя? Съжалих го, признавам си, ама тя, майка хич не го искаше. Само да го види и го пъди, крещи му, че един път и с пръчка го била!Тогава се скарахме много лошо. Викам и – майко, така и така сме бедняци, едно мъниче ли ще ни подяде, няма да забогатеем, като не му даваме нищо! Ами, че и то е детенце! Само, че тя не можеше да се примири, че е цигане, ето това е... Не е твое, бре Иване, бре глупако, нямаме в родата ние цигани – това все ми опяваше. Като,че ние сме по–читави! Знаеш и в затвора полежах, и жената ме остави зарад алкохола, и катастрофи имам... Луда глава бях, ти знаеш, сестра. Ама нейсе – мама не искаше и да знае за Иванчо малкия. Тайно се виждах с Анелията и с него, не исках да правим панаири в къщи. Та сега ги прибрах при мен, че са 12 парчета в тяхната катакомба. Едно ще ти кажа – не се живее сам! Като кукувица съм, откакто нашта я няма...Няма с кой да си речеш нещо, с кой да се напсуваш няма. Затова ги прибрах! Криво–ляво, ще се оправяме, какво като е циганка? Тя е чиста, ще пере, ще готви, двора ще поддържа, ще ме топли... Даже и да не е мое дете Иванчо, пак е дете, живинка е, не мога да го изгоня.Е, наесен ще го изпратя на детска градина, ще е на топло, ще е нахранен, ще чурулика из къщи...Все след мене върви, да знаеш, може и да стане от него човек! Ха,ха! Свикнах с него, вмили ми се! Друго какво да ти пиша? Черешата е отрупана, кайсията – също. Направих му люлка на нея. Пиши ти, да знам къде си, че то къщата може да е с две стаи, но едната си е твоя. Може някой ден да решиш да си дойдеш от тази пуста Испания, да има къде да се прибереш. И да купиш от там подарък за Иванчо, аз тука ще ти го платя. Да знае, че е от Испания, от леля му! Да не се чудиш, че няма правописни грешки в писмото, дадох го на Цвета – даскалицата отсреща да го провери. Викам и – Цеце, да не се излагам пред сестрата, нали е по–учена! Затова...
ПП Цвета вика – Иване, тва кво си направил, бе! Че то си е сюжет за малък разказ! ... ба ли му майката кво е тва? Твой брат Иван
© Рада Димова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Толкова правдоподобно и истинско! Поздравления!
-
Страхотен разказ, Поздравления!
-
Ооо...това писмо го помня от другаде. Много силно и натурално разказано. Помня, че каза истина било.
С удоволствие прочетох отново! -
Прочетох внимателно и видях историята, разказа, сюжета, езика - всичко е както трябва според мен. Браво!
-
Хареса ми начина, по който си разказала историята. Поздрави!
-
Притежаваш дарба да пишеш увлекателно, много ми хареса!
Поздрави и от мен! -
Какво ти прохождане, спринт си е... Поздравления, Раде!
-
Малко ме шокира началото, но си дойде всичко на мястото... и ми хареса.
Горчиво и правдиво! -
Актуална, болезнена тема... Чрез пестелив, но много точен рисунък, чрез убедително изграждане на образите на героите, успяваш да представиш живота във все още оцеляващите български селца. Напипала си мярката - няма сълзливост, всичко е на мястото си.
Чудесно се представяш и като прозаик! Поздравления! -
Хм...Ами, благодаря още веднъж!Анна, Виктор!Злати,трогната съм!Джу, обичам те!
-
Прохождала била... тя с грамадански скокове завзема и тази територия и... скромничи
Браво, Раде! "Беше удоволствие" много клиширано звучи, знам, обаче наистина аз доволен, ногу Този разказ е като любимия ми черен шоколад, уж аха да се усмихна, пък нагарча.
Потуп по рамото, прекрасна моя! -
Ех че хубав разказ! Аз като ми хареса нещо го прочитам на жената. Разплаче ли се, идеален е разказа. Ей я тадява, досега си подсмърча. Браво!
-
Здравей, Рада! Търся имената, за да съм уверена, че ще попадна на "изпипано" слово. Не се излъгах и тоя път при теб.
Разказът е невероятно сочен - житейски правдив, пълен с тия наши горчилки за умиралки и бягства...поздравявам те за точно намерения словесен рисунък, за измайсторените човешки образи. Продължавай - можеш го! -
Благодаря ви за поощрението! Прохождам в прозата, така, че ми е важно!
-
И на мен ми хареса.
Тъжен смях... или смешна тъга...
Живот.
Разказът е супер! -
Страхотен разказ, Раде! Написан с лекота и с чувство за хумор, но е тъжно и истинско всичко в него!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
