Най-после се случи! Беше го чакала с години. От момента, в който подаде документи за осиновяване. Все чакаше, чакаше... Представяше си как носи бебето вкъщи, как му показва стаята му, пее му песнички...

Най-после й се обадиха... Е, не беше бебе (за да има по-голям шанс,а бе посочила по-широка възрастова граница), но какво от това. Красиво, четиригодишно момиченце, слабичко, с малко тъжен поглед. Още като го видя, се влюби в него. Пробните срещи минаха добре и вече можеше да го заведе у дома. Полудя от щастие! Накупи хубави дрешки, фиби, играчки, книги за възпитание на детето... Взе си едномесечен отпуск. (Шефът не я пускаше, но тя обеща, че ще работи и вкъщи, за да спази крайните срокове за завършването на проекта, така го склони).

Но нещата не тръгнаха добре. Теменужка трудно се адаптираше към новия си живот. Не споделяше нищо, почти не говореше. Единственото, за което споменаваше от време на време, бяха леличките и другите деца от дома. Не можеше да свикне с новия режим, с това, че Карина готви, пазарува и т.н. Никога не й казваше "мамо", обръщаше се към нея по име. Не позволяваше да я целува или милва, дори не искаше да й подаде ръка, когато слизаха по стълбите. Като излезеха навън, често се караше и дори налиташе на бой, ако друго дете се опиташе да й отмъкне играчката. Майките в градинката започнаха да я гледат накриво... Спряха да излизат, нека малко посвикне, пък после. Не се срещаше вече и с приятелки, нямаше време за това. Нощем работеше, но детето често се будеше от кошмари и тя тичаше да го успокоява... Закъсняваше с проекта, шефът мрънкаше, а тя беше толкова изморена... Понякога се будеше пред компютъра... Заспала, без да иска, на бюрото... Мозъкът й сякаш отказваше да действа...

Една нощ влезе тихо в стаята на Теменужка - искаше й се да я погали, докато спи. Детето бе будно. На светлината на нощната лампа се взираше в някаква поизбеляла снимка. По приликата се досети, че това е истинската й майка. Момичето бързо я скри под завивките, сякаш се страхуваше, че някой ще му открадне съкровището. Карина седна до нея.

- Много е красива! - каза тя. - Мисля, че приличаш на нея.

Детето плахо я погледна.

- И аз понякога гледам снимката на мама, преди да заспя - продължи тя.

- Къде е тя?- попита детето.

- Работи в Гърция. Връща се само веднъж годишно... Но, знаеш ли, хората, които обичаме, винаги са до нас, дори когато са далече. Просто трябва да помислим за тях, да се съсредоточим, да си набележим някоя звезда, която...

- Плачеш ли, мамо?

Карина изведнъж изгуби контрол и захлипа на глас.

- Не плачи! Тя сигурно ще се върне.

Теменужка погали косата й... Прегърнаха се... След известно време Карина попита:

- Искаш ли утре да отидем на разходка да Витоша? Ще си направим сандвичи, ще се качим в колата и...

- А защо не сега?

- Сега?! - учуди се жената (беше около два часа през нощта).

- Ами-и, сега се виждат звездите...

- Така е, права си, там ще бъдем по-близо до тях. Хайде, да тръгваме!

***

- Ама и всякакви откачалки има по тоя свят - чудеше се пазачът на хижата, загледан в двете дребни фигурки на близкия връх. - Жена и малко дете, на около 3-4 годинки. В три и половина през нощта. С колата ли са закъсали, що ли? Нито отсядат в хижата, нито се хранят, нищо... Стоят и гледат звездите... хванати за ръце.