Най-после се случи! Беше го чакала с години. От момента, в който подаде документи за осиновяване. Все чакаше, чакаше... Представяше си как носи бебето вкъщи, как му показва стаята му, пее му песнички...
Най-после й се обадиха... Е, не беше бебе (за да има по-голям шанс,а бе посочила по-широка възрастова граница), но какво от това. Красиво, четиригодишно момиченце, слабичко, с малко тъжен поглед. Още като го видя, се влюби в него. Пробните срещи минаха добре и вече можеше да го заведе у дома. Полудя от щастие! Накупи хубави дрешки, фиби, играчки, книги за възпитание на детето... Взе си едномесечен отпуск. (Шефът не я пускаше, но тя обеща, че ще работи и вкъщи, за да спази крайните срокове за завършването на проекта, така го склони).
Но нещата не тръгнаха добре. Теменужка трудно се адаптираше към новия си живот. Не споделяше нищо, почти не говореше. Единственото, за което споменаваше от време на време, бяха леличките и другите деца от дома. Не можеше да свикне с новия режим, с това, че К ...