Ще се мре, каза си Анастасия и пак се прекръсти. – Прости ми, Боже, знам, че голям грях ще сторя... ама поне да е в хубаво време, да има цветя да ме накитят!
И се залута из огромния двор. Ходеше като в несвяст и току се навеждаше да отскубне някоя млада тревичка. Зимъс Карата й беше отскубнал едничкото цвете в къщата, сдъвка две листенца, изплю ги и се ухили пиянски:
- Ей тъй ще ти отскубна главата, Нъстасийо, ако още един път речеш да бягаш!
Че беше бягала – беше, ама и трите пъти се беше връщала – къде сама, къде достигната от него. Първия път толкова я беше страх, че стигна само до другия край на селото. Краката й се подкосиха, сърцето й биеше учестено, дъхът й секваше. Седна до един съборен плет и заплака без глас. Знаеше, че ако мъжът се върне и не я завари в къщи, ще издере земята, но ще я намери. И ще я пребие, както я беше пребил още първата нощ, когато я открадна...
Тогава Анастасия беше четиринайсетгодишна, тъкмо се беше замомяла. Баща й беше средна ръка човек, не я влачеше по нивите да я мори с кърска работа. Седеше си у дома и се учеше от жените на братята си – да меси, да преде, да тъче. На нея оставяха градинката с цветята, че като мома тя щеше да се кити за хорото. Но така и не успя да се намомува и да се находи по хора и седенки. Кара Петър, страшилището на дванайсет големи села, я беше зърнал един следобед като метеше двора. Момичето усети, че някой я гледа иззад дувара и вдигна очи. Тия нейни очи, меки и зелени като на котка, и тънката й детинска снага отровиха съня на разбойника. Три недели я дебна, докато свършат Великите пости и излезе на хорото. Грабна я под носа на баща й и братята й, току пред портата, метна я на коня и остави роднините й да си скубят косите. Стовари я у дома си примряла, удари й ключа и отиде в кръчмата да се напие, че трезвен нямаше смелост да й посегне.
Като се прибра, минаваше полунощ. Як беше Карата, пиене лесно не го събаряше, ама при мисълта за девойчето, което беше заключил в одаята, слабините му натежаваха и объркваше крачката. Намери я пипнешком в тъмното, с два удара я простря на одъра и усетил нямата й съпротива, я преби. Облада я мълчешката, диво и ненаситно, като се опиваше от миризмата на топлата й кръв.
Като засити животинския си глад, разбойникът отново изчезна за дълго. Хвърли в полата й няколко жълтици и изръмжа:
- Купувай от дюкяна каквото ти трябва, ама без баба Домника, комшийката, никъде няма да излизаш! – и додаде заплашително - И да ме чакаш всяка вечер с топла гозба и мека постеля, че главата ти отрязвам, да знаеш!
Бабата дотърча още на сутринта, щом Карата замина по хайдушките си дела. Огледа похотливо синините по лицето й:
- Насили ли те?
Анастасия стисна устни и сведе очи. Селската акушерка, видяла не едно и две поругани тела и разкъсана плът, заопипва с очи и снагата й:
- Пребил те е, булка, тоз върколак! – младата изхлипа и се захлупи на миндера, а старата, доволна от видяното, реши да я донаплаши – вярна беше на карапетровото злато и спазваше заръката, да държи изкъсо Анастасия. Заразправя й надълго и нашироко за предишната жена на разбойника – урсуз била, луда била, по цели нощи пищяла, като си дойдел; пък като заченала, пробила си лоното с острото на вретеното и пометнала. Та така умряла. Не й каза само, че разбойникът здравата беше наложил и нея, старата сводница, защото беше изтървала жената и нероденото дете.
Следващите месеци Анастасия прекара без да излиза. Колкото и да я дебнеше, баба Домника не я видя нито веднъж да отваря портата и да подаде глава навън. Спеше до късно, после с часове блуждаеше само по риза из празната къща, полусънена и подивяла. Сепваше се чак привечер, сякаш ударена от гръм и се разтичваше да шета. Сготвяше кое-що, помиташе и сядаше да го чака, както беше заръчал. Снахите й бяха я научили да се носи чисто и това й стана първата утеха – переше, търкаше и лъскаше, по пет пъти на ден премиташе плочника. В градината я беше страх да влиза, заради наглите очи на сводницата, които вечно надничаха отвъд оградата. После шумата опада, заваля сняг, вечерите станаха дълги и тя започна да плете дантели. Бродираше, шиеше и плетеше, сякаш още беше мома и стягаше чеиз. Окичи с дантели ризите и забрадките си, за всяко нещо в къщата измисляше нови, все по-сложни фигури. По скрина и по миндерите се заизвиваха чудни цветя и райски птици, нашари перденца и покривки с разноцветни шевици.
Така изминаха още няколко месеца. Раните по тялото й отдавна бяха заздравели - моравите синини станаха лимонени, после се изгубиха. И тъкмо спря да се стряска насън, когато разбойникът си дойде.
Появи се безшумно, както беше изчезнал последния път, прескочи дувара и чукна на прозореца. Анастасия си знаеше, че е той и отведнъж се вцепени. Главата я заболя зверски, стана й много лошо, доповръща й се. Отвори вратата разтреперана и заби очи в калните му навуща.
- Ха тъй те искам, да ми имаш страха и да не смееш в очи да ме погледнеш! – похвали я Карата. Хвърли й една торба с вмирисани дрехи, отхлупи тенджерата на огнището и се наяде прав като добиче. Тъй беше свикнал, от години бродеше по сокаците, топла храна и топла стая виждаше само като отидеше да пилее в Гюргево награбеното. Тогава курви и механджийки се надпреварваха да му угаждат, но не му беше сладко. Покорните тела на гювендиите и мазните кръчмарски очи го караха само да бъде нащрек. Знаеше, че който дава повече, нему са верни и за една жълтица щяха да го продадат, макар да беше наплашил живо и умряло по селата от Гюргево до Турну Мъгуреле.
Верен на навика си, отиде първо да се напие, да сплаши селяните с кървавия си нож и пълния кемер. С Анастасия после щеше да се разправя, нейното съскане и ритници му бяха за накрая, в първата нощ се беше борила мъжки и това му се услаждаше.
Този път не беше много пиян и момичето го ядоса. Очакваше съпротива, а тя му се даде покорна, че ушите й още пищяха от шамарите, а гърбът помнеше бесните му удари. Лежеше под него, стиснала очи и наум си повтаряше “майчице, майчице...”. Карата се надигна отвратен и я блъсна:
- Що не се дърпаш, ма, гювендия ли ще ставаш, или ти се харесвам вече?
- Не ме бий, Кара, моля ти се – изхриптя с разбита уста момичето и се затресе от плач. Сълзите й го караха да се чувства още по-гадно и той пак я би. Този път само ей тъй - да я държи уплашена.
Замина още на сутринта, незнайно защо погнусен. Отиде в едно липованско село и се напи до безпаметност. Няколко дни се върдаля в постелята на една млада вдовица и после пак тръгна да дебне търговците по пътищата. Кесията му натежа и една нощ се прибра в село да се отърве от жълтиците. Не се обади на Анастасия, беше безшумен като вълк, скри парите и си тръгна, без да влиза в къщата. Усещаше се нещо не добре, лошо предчувствие го глождеше и побърза да се върне в гората. Селото беше започнало да го плаши, кметът беше млад и нахакан, ядеше и пиеше със стражарите, имаше верни ратаи, които ходеха все с пищови в поясите. В кръчмата го гледаха с празни очи - хем алчни, хем страхливи. Такива хора могат да ти прережат гръкляна или да те продадат като Юда...
Загуби се още по-задълго. Анастасия водеше монотонния живот на душевно болен човек, наплете и наши толкова гиздила, че вече нямаше къде да ги дява. Беше отслабнала и подивяла, можеше с часове да седи вцепенена на прага, като гледаше изгладнелите врабци да поскат черешите. Честите появи на баба Домника не бяха в състояние да я извадят от унеса на хурката и дантелите. В това безумно състояние се беше скрила и от себе си, за да не мисли кога пак щеше да си дойде Кара Петър, с калните навуща, миризмата на пор и косматите юмруци. Като й дотегнеше да слуша брътвежите на старата, свиваше в една бохча каквото беше нашила и наплела, и я пращаше да го раздава на бедните. Навремени в селото се появяваше Чинкяза, пътуващ търговец, коцкар и сладкодумец. Отбиваше се първо при нея, че знаеше кой има най-много пари за харчене. Знаеше и всичко, което ставаше по селата, и освен конци, игли и коприни, й носеше вести от роднините. Анастасия щедро го засипваше с пари, ровеше машинално из платовете, докато слушаше как баща й се поболял от мъка и се гътнал още същата зима, как снахите й се карали и се скубали, а братята й се делили. Като си напазаруваше куп безполезни неща, пълнеше пухкавите му ръчички и му заръчваше непременно да занесе нещо и на монахините. Споменът за тия благи жени, за белите им лица и меките ръце, за милувките, с които я бяха обсипали, шепнейки нежно: “горкото сираче”, всеки път я караха горко да плаче. Като навреме покълнило цвете, в душата й се беше пробудила жаждата за друг живот – за общение с Бога, за молитва, уединение и покой. Майка си не помнеше, но помнеше как в трето отделение кокона Джика, учителката, я беше избрала да играе Дева Мария в коледната пиеска. Тогава всички я хвалеха, че такава хубава Богородица никога не са имали и заричаха баща й да не я спира от училище. Сега спомените за книжките, които понякога учителката им четеше на глас, я изпълваха с непозната топлина. По едно време, потънала в нескопосаните си молитви, започна да вярва, че Бог я е забравил и трябва само да го подсети за себе си. Заръча на Чинкяза да й купи от монахините една Библия. За известно време захвърли дантелите и жадно четеше ли, четеше, дано намери отговор защо Господ не се сеща за мъките й, и защо я беше дал - нея, сирачето, точно на Кара Петър - страшилище и главорез. И докато четеше Библията, опивайки се само от музиката на непознатите ней слова, се реши да бяга пак. Къщата беше излязла от своята анонимност и я плашеше до смърт – нищо не се затваряше както трябва, пантите скърцаха, нощем гредите пукаха, плъховете по тавана маршируваха като войници, а клоните на черешата се блъскаха в прозореца и стенеха като живи. Спеше на пресекулки, стряскаше се от всеки полъх на вятъра отвън, от далечните шумове зад дувара... усещаше в лицето си вонливия дъх на разбойника, а по тялото си ръчищата му като клещи. Опипваше цицините по главата си и сякаш още усещаше лудото блъскане в таблата на кревата. При спомена за тези кървави нощи скимтеше като пребито зверче, заровила лице в коравите възглавници.
Спасение не идваше отникъде.
Този път се готви дълго, разпитва търговеца за села и пътища, и най-сетне се престраши. За една нощ стигна до Лициу и на разсъмване се скри в тръстиките. Ако се вярваше на Чинкяза, за четири нощи път пеша се стигаше до манастира.
Така и не разбра кой я предаде. В Лициу я бяха зърнали ранобудни ратаи, които дояха кравите. Видя ги през широко отворената порта на един богаташки двор и свърна обратно. Лавнаха кучета, някъде се тръшна врата и селото се събуди. Тя дотича запъхтяна до блатото и клекна в камъша. Изгря кърваво слънце, стана жар и не усети как беше задрямала.
Разбойникът я намери в огнения следобед, запенената му кобила пръхтеше и кръжеше на място. От коня той я шибна с камшика, сграбчи я за косите и я повлече. Закара я в селото и я би, но вече сякаш без желание.
След това второ бягство Анастасия се научи да разпознава настроенията на господаря си. Беше забелязала, че когато се върне озлобен и ядосан, бърза да отиде в кръчмата и да се напие. Когато беше на кеф, се заседяваше вкъщи, ядеше с охота от манджите й, пушеше цигара от цигара, загледан в огнището. Тогава не посягаше да я бие, приказваше й по малко и се опитваше да се смее. Смехът никак не стоеше на дивата му физиономия, вълчите му зъби лъщяха, а гласът му излизаше дрезгав и накъсан.
- Не те бия за лошо ма, Нъстасийо, - ухилваше се той, - бия те, щот си малка, да ми имаш страха и да ме почиташ...
В една такава вечер, прималяла от някакво неясно, но тъмно предчувствие, Анастасия се осмели за пръв път да го помоли нещо. Две недели по-рано беше чула в църквата глас зад гърба си: “Карапетровата уруспия” и този глас я шибна в лицето, преряза я на две през пъпа, та я преви чак доземи. Проклетият глас не я оставяше да спи, ръчкаше я посред нощ от леглото и тя бродеше като безумна из празните стаи. Дотогава беше си мислела, че за нейния позор никой не знае – а хората толкова се страхуваха от хайдутина, че не смееха да й продумат, да не пострада някой зарад наложницата му. Заглеждаха я чак като отмине и тя понякога дочуваше шепота им след себе си. Мъчеше се да не мисли какво си шепнат...
- Хайде да отидем някоя неделя в манастира, - плахо рече тя и от страх сведе очи, а той се втренчи, невярващ на ушите си. – Да се венчаем, Кара, по закон да е...
Разбойникът я шибна с опакото на ръката си през лицето и изрева:
- Ще ти дам аз един манастир! – пък току извади от пояса си късата рязана пушка. – Аз за тая съм се венчал, Нъстасийо и с нея ще ме заровят...
Ритна злобно вратата и се ошмули някъде в мрачевата на късната вечер.
Три недели по-късно Анастасия го завари да плаче. Зяпаше го изумена и крадешком се прекръсти – разбойникът, главорезът Кара Петър, страшилището на чокои и търговци, прегръщаше едно мънзърко като мишле котенце и плачеше. Дъртите котараци, кръволоци като него, бяха изяли трите му братчета, а него бяха оставили с изтекли очета.
- Какво ме гледаш, ма, - изпъшка хайдутинът, - Кара Петър и той душа има!
Животинчето едвам пърхаше в огромните му ръчища и скоро се изпружи бездиханно.
Този път разбойникът се напи до смърт. Остарял беше, мустаците му сивееха, ставаше все по-непредпазлив и се предаваше на пиенето. Извлече се от кръчмата и замря в един бъзак...
В другия край на селото, вече по съмнало, Анастасия изплака последните си плачове над своите бягства и погубения си живот. Сълзите на разбойника и вкочаненото трупче на котенцето я бяха извадили от крехкото битие, отключвайки дълго потаяваното и от самата себе си желание да умре. Гледаше мъртвото коте, обезумялата котка душеше постелката, дето сутринта лежаха рожбите й и обикаляше наоколо, и душата й сякаш изстиваше. Леденееха ръцете й, леденееше й сърцето. Мислите й, мъките й, сълзите й я бяха свършили. Качи се на тавана, намери въжето и го закачи в куката на тавана, като да си служеше с нечии чужди пръсти. Опита го два-три пъти. Довлече столчето, качи се и се прекръсти за последно. Стисна очи и го ритна с все сила. В един миг, кратък като светкавица и дълъг като вечност, й се стори, че дъхът й спира. Главата й се взриви в страшна болка от тавана, който от тежестта на тялото й се къртеше на парцали. Рухна на пода, а върху й заваля сякаш златен дъжд.
От тавана падаше златото на Кара Петър.
Ето къде беше крил главорезът крадено и награбено, ето какво беше чувала по нощите, мислейки, че по тавана бродят духовете на умрелите му родители! Карата трупаше ли, трупаше злато, каквото похарчеше по букурещките шантани, наваксваше двойно. Събираше за стари години, когато мислеше да забегне в Америка или Аржентина, да си пие мастиката и да си гледа кефа.
И сега това прокълнато злато се сипеше по главата на невръстната му робиня като избавление.
Като се окопити, притича до сайванта, грабна голямата козинява торба, с която Карата лятос беше домъкнал една отрязана глава.... нямаше време за ужас, трябваше да бяга. Час по-скоро и със златото. То щеше да й донесе свобода, покой и живот. Щеше да й купи място в някоя обител, да й осигури макар една тясна килийка, да доживее дните си, благодарейки на Бога.
Стигна портите на манастира безпаметно. Само по кървавите си нозе и сплъстената от пот коса разбираше, че е тичала с торбата на рамо. В лявата си ръка стискаше бохчичката с дантелите – единственото нещо, което й беше скъпо в прокълнатата къща.
Като я видяха такава окаяна, монахините заплакаха с глас.
Присъединяването на Южна Добруджа към България я завари игуменка на манастира “Кокош” в Браила. Беше прекарала години на упорит труд, грижа за бедните и непрестанни молитви. Златото на Кара Петър й отвори вратите на обителта, а благият характер, милосърдието и жаждата, с която поглъщаше свещените книги, я издигна най-високо в манастирската йерархия. От поклонници беше научила, че намерили Кара Петър намушкан в сърцето със заострен кол – като вампир. Посрещна вестта без никакво чувство, както посрещна и новината, че мнозина от нейното село силом ще бъдат изселени в България. Нямаше кой да я потърси като тръгваха да ги товарят в шлеповете и тя остана да чака края на дните си сред сестрите, сиромасите и болните.
И макар че отдавна беше престанала да се стряска насън, в молитвите си винаги споменаваше и “грешна душа Петрова”.
© Кети Рашева Всички права запазени
Благодаря, че те има тук!