Някой я целуваше по рамото и врата, но на нея ужасно ú се спеше. Целувките бяха приятни, леки и гъделичкаха сетивата ú. Усети първите тръпки на възбудата, но все още не беше излязла от дълбините на съня. Една ръка се плъзна първо по талията, а след това по корема ú. Долавяше дъха на мъжа, който милваше кожата ú там, където нощницата ú му беше оставила тази възможност, а тя не бе никак малка. Анна се протегна и измърка като котка, лежаща до огън и загрята от топлината му. Обърна се и зарови глава в гърдите на Андрей. Бе започнала да се събужда, но сънят все още се бореше с нея. Искаше да я върне обратно в дълбините си и сладостта му я примамваше, но една друга не по-малка сладост се разливаше по тялото ú. Някъде на границата между съня и събуждането чу тих и нежен шепот до ухото си. Молеше я да си отвори очите и тя с огромно усилие го направи. В стаята не беше толкова тъмно, колкото вчера. От вън през щорите и завесите прозираше мътна бяла светлина. Анна бързо затвори очи - хиляди иглички се бяха забили в тях и сякаш някой бе хвърлил шепа пясък под миглите ú.
- Хайде, любов моя, очакват ни пет прекрасни дни. Не искам да ги пропиляваме в сън - чу тя тихия шепот на Андрей.
"Пет дни, за какви пет дни говори?" - Анна още не беше се събудила добре и до съзнанието ú не бяха изплували спомените от среднощния разговор. Бавно започна да си припомня всичко и накрая обещанието, което му бе дала, я разбуди съвсем. Усмихна се. Какво пък толкова? Бяха само пет дни, а тя чувстваше, че има нужда точно от това - да бъде такава, каквато винаги е била, без всички онези спирачки, бариери и невидими стени, с които се бе обграждала последните пет години. Пет дни - все някак щеше да се справи с тях и най-вече със себе си.
- Мммм, добре - промълви тя - Няма... да ги... пропиляваме... в сън... - говореше, но устните ú нежни и влажни се плъзгаха по гърдите му. Усети как кожата му настръхна.
- Добро начало - гласът му се отрони като въздишка. - Ще продължиш ли?
- А ти как мислиш? - прокара разтворените си устни по-надолу към корема му, като влажният ú език оставяше почти незабележима диря.
Дирята в тялото му, обаче, не беше незабележима...
Ръцете ú го галеха с бавни и нежни движения и Анна усети как мускулите му се напрегнаха под тях. Почувства как зарови ръце и сграбчи косата ú, и натискът върху раменете и тила ú се усили. Едва ли осъзнаваше, че мачкайки и разбърквайки по този начин косата ú, след това ще ù е много трудно да я оправи, но дори тя самата не си даваше сметка за това. Бе прехвърлила тялото си върху неговото и все така с бавни и плавни движения покриваше тялото му с целувки и ласки - леки и нежни като повей на вятър. Чу ръмженето, идващо от гърлото му и продължи да движи ръцете и устните си, усилвайки натиска така, че ръмженето прерасна в хрипливи стонове.
Целуваше го, вкусваше го, пиеше от аромата му с такава наслада и любов, каквато не бе давала до сега на нито един мъж в живота си. Не се притесняваше от нищо, нито от действията си, нито от смелостта, с която си позволи да го люби. Беше сигурна, че точно в този момент, както тялото му, така и той самият, ú принадлежеха изцяло. Чувстваше се безкрайно удовлетворена от това, което му даваше, но знаеше, че в същото време получава много повече дори само от удоволствието изписано по лицето му и изгарящата страст в очите му. Пръстите и устните ú се движеха умело по най-чувствителните места от тялото му, като не му даваха възможност дори за минутка да дойде на себе си. Когато собственият ú копнеж я накара да почувства болка в тялото си, усети как ръцете му нежно, но здраво я подхванаха и издърпаха върху него.
Погали с длани лицето ú и устните му първи потърсиха нейните - жадуваше я, искаше я, търсеше я - беше толкова жаден за нея, че ръцете му, които първоначално бяха на талията ú, се плъзнаха бързо по гърба ú и я сграбчиха в такава прегръдка, че за момент не ú достигна въздух. Целуна първо устните ú, махна полепналата по лицето ú коса и продължи да целува лицето, очите, слепоочията ú. Устните му се плъзнаха надолу към шията ù и тя изви тяло, не удържала контрол над себе си от удоволствието, което се разля по сетивата ú.
Телата им се движеха в оня първичен и в същото време само техен си ритъм - ту диво и необуздано, ту нежно, бавно и сластно.
В телата им бушуваше огън, който помете всяка разумна мисъл; всеки нерв в тях трептеше като струна и караше телата им да се търсят и да се стремят към оная хармония, сякаш създаваха музика.
Дневната светлина вече не притесняваше никого...
Целуваха се, галеха се, шепнеха си думи, които бяха важни само за тях и караха телата, устните и ръцете им да се търсят още и още... До оня миг, в който заедно потънаха в гъстата мъгла на забравата. Не беше само физическо удоволствие. Беше нещо повече от екстаз. Дали наистина се бяха намерили и телата им, изпреварвайки разума, бяха разбрали това, което поне единият от тях не искаше да признае?...
Анна дълго остана да лежи уморена и замаяна върху рамото му. Когато усети разсъдъкът ú да се връща, леко се плъзна от него в собствената си половина на леглото, но така и не намери сили за повече движения. Някъде дълбоко в ума ú се прокрадна мисълта, че никога не е била толкова непредпазлива колкото тези дни, но каквото имаше да става щеше да стане, ако не беше вече станало. От самата мисъл я втресе. Погледна към Андрей - очите му бяха затворени, но усетил погледа ú, клепачите му се отвориха и синята светлина на ирисите му я озари. Непонятна унесена усмивка бе кацнала на устните му и той протегна ръка за да погали лицето ú. Тя завъртя глава и целуна дланта, с която я беше погалил.
Андрей се повдигна, надвеси се над нея и я целуна така, сякаш до сега не беше я целувал. В целувката му имаше толкова страст, колкото и преди малко. Махна с пръсти няколко кичурчета от косата ú, които се бяха преметнали през шията ú и продължи да я целува. Чак сега Анна обърна внимание на това, че нощницата ú не я прикрива. Не помнеше точно в кой момент бе я махнала от себе си или Андрей я бе съблякъл, но така или иначе вече не беше на нея. Усети ръцете на Андрей да я притеглят внимателно към себе си, но все още нямаше сили нито да се повдигне, нито да заговори. Чувстваше как безброй микроскопични нервчета трепкат по бедрата ú, сякаш капчици дъжд тупкат по кожата ú.
- Обичам те! - промълви отново Андрей и погледът му я накара да се почувства мека като разтопен восък.
- И имаш сили да говориш? - на Анна, обаче, не ú бяха останали никакви и ú беше много трудно да изрече още няколко думи.
- Не забравяй, че аз бях в привилегировано положение.
- Ще ми се реваншираш ли като напълниш ваната? - побутна го леко тя.
Андрей я целуна бързо и леко, сякаш я докосна само дъхът му и стана. Отиде до банята и след малко се върна. Седна до нея на леглото и навеждайки се, я зацелува по корема и гърдите. Целувките му не бяха страстни, бяха по-скоро ефирни и нежни като детска милувка. Анна го погледна уморено.
- Не ти ли беше достатъчно преди малко?
- Не бих казал. Имах чувството, че в някои моменти можеше да ми докараш инфаркт, така се бе разблъскало сърцето ми. Но сексът с теб ми действа на принципа на йо-йо-то. Колкото е по-хубав и колкото повече ми даваш от себе си, толкова повече те искам. А не мога да отрека, че преди малко ме накара да се чувствам най-желания и най-обичан мъж на света.
- Значи правилно си ме разбрал - Анна се повдигна от спалнята и се запъти към банята.
- Какво каза? - извика след нея Андрей. На лицето му се бе появило невярващо изражение.
- Това, което чу - отговори тя през рамо и затвори вратата след себе си.
Спря крана и се изтегна във водата. Имаше чувството, че така може да заспи след малко. Среднощните разговори и умората от бурната любов, която бяха правили сега, можеше всеки момент да я повали. Облегна глава на ръба и затвори очи. Ако можеше да подремне така поне десет-петнадесет минути за да възстанови силите си. Водата беше топла и много приятна. Андрей бе изсипал някакви ароматни соли в нея и главата ú се замая от уханието им. Замисли се за току-що отминалата сцена и си припомни всичко онова, което бе прочела по лицето на Андрей. Израженията му се сменяха като картинките от цветен калейдоскоп, но бяха изградени от едни и същи чувства като стъкълцата в калейдоскопа - от тях можеш да подредиш различни картинки, но стъкълцата са си все едни и същи. Какво бе видяла? Страст, нежност, удовлетворение, екстаз... любов. Дори бе зърнала за няколко кратки мига надеждата да наднича зад някое от другите чувства.
Денят наистина бе започнал добре...
Чу някъде от далеч името си и усети, че и е студено, но защо ú е чак толкова мокро? Ваната! Май беше заспала. Видя лицето на Андрей да се надвесва над нея и да пуска топла вода.
- Заспала си, извинявай - гласът му прозвуча виновно, сякаш искаше да се оправдае за това.
- Ами, да... но защо се оправдаваш - попита го, докато той влизаше при нея.
- Защото, ако не бях слязъл да правя кафе и ако не се размотавах с няколко телефонни разговора, нямаше да спиш толкова, че чак водата да изстине.
- И колко време съм спала?
- Не зная. Аз се бавих някъде към половин час долу.
- Значи, горе-долу толкова съм и поспала. Спомням си, че още когато влязох в топлата вода си помислих колко много ми се спи... Добре че не шавам много докато спя и не съм се хлъзнала надолу... можех и да понагълтам малко вода...
- Дори не го казвай! - Андрей чак сега си даде сметка какво можеше да се случи при това нейно заспиване. - Боже мили, да се удавиш в собствената ми вана, след като в Дунава ти се е разминало...
- Не се панирай! - прекъсна го със смях тя. - Казах ти, че Господ ме пази.
- Много ли си изморена? - загрижено я погледна Андрей. - Знаеш ли, че можеш и да настинеш така? Ако не се бях бавил долу, сигурно нямаше така да измръзнеш...
- Чак пък да измръзна... - позасмя се тя, но наистина ú бе хладно. - А вече не се чувствам уморена. Но против настинката ще ми помогнеш като ме разтриеш добре... и престани да се чувстваш виновен! - допълни тя като видя вината, изписана по лицето му.
- За разтривката, няма проблеми! - Широка усмивка озари лицето му, а трапчинките го правеха да прилича на пакостлив хлапак.
Анна никога не се бе чувствала толкова свободна и разкрепостена. Не изпитваше никакво неудобство от голотата си, както и от тази на мъжа до нея. Остави се спокойно в ръцете му и той се постара да загрее добре цялото ú тяло, така че заедно с топлата вода и масажа да предотврати всяка възможност за настинка. Постепенно устните ú, които бяха посинели от охладнялата вода първо порозовяха, а след това придобиха характерния за тях червен цвят.
Затоплени от водата, къпането им се превърна в игра, сякаш бяха забравили, че са зрели хора, а не малки и палави деца. Плискаха се с вода, смееха се, и успяха да разплискат вода чак до тавана и до вратата на банята. Беше им хубаво и явно решили и двамата да се отдадат през тези пет дни само на удоволствия не сдържаха емоциите си.
Анна не помнеше вече колко пъти я целуна Андрей, но усещаше устните си леко подути и парещи. Обичаше да я целуват, както и да раздава целувки, и в края на играта във ваната, улови, че в погледа на Андрей пак се бяха подпалили искрите на желанието.
- А, не - категорично поклати глава тя. - Тая няма да я бъде!
Грабна една от хавлиите и тръгна да излиза от банята.
- Защо? - присмехът в гласа му я накара да се почувства неловко.
- Защото не сме на по двадесет години.
- Какво общо имат годините с това? - разсмя се той. - Мислиш, че като съм на четиридесет и пет години, съм по-малко мъж от тези на двадесет?
- От къде да знам, никога не съм била мъж. Така поне съм чувала - изчерви се Анна.
Добре, че си беше зачервена от водата и масажа, та много не ú пролича, че е от неудобния въпрос, който ú зададе Андрей. Това определено не беше тема, по която има много знания. Оттук-оттам бе чувала подмятания за различни физически ограничения или проблеми, свързани с правенето на любов толкова често, но не беше се сблъсквала с това от собствен опит. Нямаше и как да се сблъска, след като бе имала връзки с все по-млади мъже. Единственият по-възрастен приятел, с когото имаше такива взаимоотношения, нямаше никакви проблеми, но подведена от намеците по тази тема, го бе приела като изключение.
- Кой ти е напълнил главата с подобни глупости?
- Никой. Само съм загрижена за теб - Анна се държеше като срамежлива ученичка, докато разговаряха по темата.
- Имам ли вид на мъж, който се нуждае от точно такава загриженост - дръпна я той за хавлията и я обърна към себе си. Все така се смееше. - Няма ли да ме погледнеш?
"Какво да гледам?" - този път не само по лицето, но и по шията ú плъзна руменина. Още във ваната бе забелязала, че няма нужда от загриженост поне по този въпрос. "Що не си държиш устата затворена!" - нахока се тя.
Гръмкият смях на Андрей отекна в помещението.
- В някои неща имаш толкова знания и си толкова веща, че направо ме изумяваш с някои от заблудите, които кой знае как са попаднали в главата ти.
Анна се ядоса на собственото си неудобство и реши да си го изкара на него.
- От къде да зная, че съм попаднала на полов атлет? - малко саркастично му се сопна тя и излезе от банята.
- Мила моя, желанието ми към теб няма нищо общо с атлетизма, а и един мъж на четиридесет и пет години е в разцвета на силите си. - Андрей открито се смееше на ученическата ú представа за мъжете, докато вървеше след нея.
- Добре, добре - размаха ръце Анна за да го накара да млъкне. - Разбрах, стига си ме карал да се чувствам неудобно... Когато сексуалните ни взаимоотношения със съпруга ми приключиха, той беше на тридесет и пет-шест години. Сам разбираш, че няма как да имам впечатления за възраст над тази...
- Защо, нали си имала и други връзки след него?
- Трябва ли непременно да говорим за тези неща?
- Е, все от някъде трябва да започнем, а след като изтъкна като проблем това, че не се познаваме достатъчно, най-добре е да започнем с по-интимните неща. Така ще си спестим някои недоразумения като това преди малко...
Анна се чудеше дали говори сериозно или си прави майтап за нейна сметка. Погледна го малко отдолу, докато бършеше косата си, но по израза на лицето му не личеше да се шегува. Колебаеше се дали изобщо да му отговори или да прекрати разговора по тази тема.
Андрей ú спести недоумението.
- Попитах те нещо - все така усмихнат ú припомни за какво говореха.
Беше извадил някакъв сешоар и го включваше в контакта до тоалетката. Посочи ú стола да седне и започна да ú суши косата, като даже не се бе избърсал от капчиците вода, покрили тялото му, а само бе покрил кръста си с хавлията. Анна се опита да издърпа сешоара от ръката му, но той не ú позволи.
- Що за любопитство е това? - възмути се Анна от настояването му да продължат подхванатата тема.
- Не е любопитство. Искам да си изясня някои неща за теб.
- И тази тема е толкова важна за опознаването ми?
Гледаха се в огледалото, докато разговаряха. Анна внимателно се вглеждаше в него - не можеше да разбере какво толкова може да научи за нея от този разговор. Но погледът му ú подсказа, че отърване от темата няма да има, поне докато не задоволи любопитството му.
- Собственият ми съпруг беше с четири години по-малък от мен... - започна тя.
В очите на Андрей се мярна някаква иронична мисъл, но бързо я прикри, забелязал навреме лекото предупредително потрепване на веждата ú.
- Приятелят ми след него бе на неговата възраст, а другата ми връзка бе с петдесетгодишен мъж... - Забеляза изчакващия му израз и допълни: - Това е.
- Само това?
- А ти какво очакваше да чуеш?
- Най-малкото дали си намерила някаква разлика в атлетизма.
Андрей се държеше така, като че ли темата не го вълнува особено, а само си изяснява някои неща.
- Е, намерих - опита се да замълчи, но погледът му я накара да продължи. - Разликата определено беше в полза на петдесетгодишния... за атлетизма говоря - добави, като видя захилената му физиономия. - Но, моля те, не ме разпитвай повече за тези неща! Чувствам се неловко...
Андрей изключи сешоара и навеждайки се над нея, проницателно и сериозно се вгледа в отражението на очите ú. Светлината от прозореца се отразяваше в неговите и сякаш бе отворила две прозорчета към света навън.
- Не можеш ли да разговаряш на тези теми без да се притесняваш?
- И как искаш да го направя като разпитваш за мъжете, с които съм била! - Дори и тези думи ú бе трудно да изрече. - Ти лесно ли коментираш секса, който си правил с приятелките си?
- Нещата са различни... Но аз не те питам точно за това, което сте правили, - Самата мисъл, че е била и с други, го жегна - за втори път се улови, че изпитва ревност към нея, но се овладя и продължи мисълта си. - а се опитвам да си изясня откъде ти е хрумнала идеята, че мъжете над четиридесет години не могат да съперничат на двайсетгодишните младежи. Точно обратното, мисля, че опитът и знанията ни дават куп предимства пред тях...
- Може и да си прав, но мисля, че това не е задължително. В крайна сметка всичко зависи от самия мъж, а не от това на колко години е... Който си може - го може! - позасмя се тя с неудобство и не пропусна да се поизчерви. - Е, поне до определена възраст, предполагам.
Анна каза това, издърпа сешоара от ръката му и го включи. Ако така ú сушеше косата, по-добре да я остави да изсъхне сама.
- Иди се избръсни, аз ще си доизсуша косата сама. Между впрочем, какво си планирал в програмата за днес?
- Защо питаш?
- За да знам дали да обличам робата или другите дрехи.
- Другите - посочи ú дрехите той, с които бе дошла в Бургас. - Ще излезем из града. Имам няколко идеи как да си уплътним времето до обяд, а след това ще решим дали да пътуваме до хотела за да вземем багажа или да останем още един ден тук.
Анна чак сега се сети да погледне часовника, поставен на секцията. Беше само девет часа.
- Хей, таласъм, в колко часа си ме събудил сутринта? - извика след гърба му тя.
- В колкото трябва - отвърна през смях Андрей.
- И после се чуди защо съм заспала във ваната - рече Анна така, че да може да я чуе.
Андрей ú отговори нещо от банята, но тя не му обърна внимание, а и не можа добре да го чуе от работещия сешоар. Набързо разреса все още влажната си коса. Облече дрехите и тъкмо започна да се гримира, когато той влезе в стаята при нея.
- Защо се цапотиш с тия мазила, нали ти казах, че и така си хубава? - попита я той, докато ровеше в дрешника.
- Да нямаш нещо против гримираните жени?
- Не, но лицето ти е толкова чисто и свежо, че е грях да му слагаш разни мазила и боички.
Анна избухна в смях като чу как нарича гримовете ú.
- Добре че не всички мъже са като теб, иначе козметичната индустрия ще фалира.
- Аааа, аз не съм против козметичната индустрия, но като гледам колко нещица си наизвадила, не ми се иска да ги видя върху лицето ти.
Думите му прозвучаха така, сякаш наистина се притесняваше да не се нацапоти с всичко онова, което бе извадила от несесера си.
- От колко време не ти се е случвало да наблюдаваш как една жена се гримира? - попита го Анна усмихната.
- От доста. Бившата ми съпруга обичаше да се гримира, но обикновено не присъствах на процедурата, поради простата причина, че ставах много преди нея и излизах още докато спи. В случаите, когато се гримираше пред мен, май не съм обръщал много внимание какво прави, като изключим това, че се налагаше често да ú припомням колко време ни отнема рисуването ú.
Докато той говореше, Анна сложи с четчица малко тъмни сенки в гънките на клепачите си - повече и по-тъмни към края на очите, след това прокара черен молив, като ги очерта и отново подсили края им. Отвъртя капачката на спиралата и нанесе туша върху миглите си, който ги изви и уплътни. Бръсна с върха долните мигли само за да засили естествения им черен цвят и леко да ги удължи. С тъмночервен, почти кафяв молив очерта устните си и нанесе червилото - перлено и няколко нюанса по-светло от молива. Разнесе с пухкава дебела четка лек кафеникав руж на скулите си и стана.
- Готово. Много ли се бавих? - попита тя Андрей, който я беше наблюдавал през цялото време, докато се гримираше. Цялата процедура ú бе отнела не повече от пет минути.
- Винаги ли така бързо се гримираш?
- Ооо, не. Това е дневен грим... - и внезапно сетила се нещо, запита. - Спомняш ли си вечерта на партито?
Андрей кимна мълчаливо докато оправяше ризата си.
- Е, тогава целият макиаж ми отне доста време, около час и половина-два.
- Отделила си толкова време?... - Андрей искаше да попита "за мен?", но се спря навреме. Не беше много сигурен, че го бе направила точно заради него.
- Нали трябваше да те впечатля - погледна го присмехулно Анна, закрепяйки шапката на главата си. - Всъщност, какво ли е времето на вън? - зачуди се тя. Ако духаше вятър беше безсмислено да я слага не искаше да я гони, ако вятърът я свали от главата ú.
- Тихо и топло, но все още е облачно. След обяд слънцето може и да изгрее.
- А може и да завали. Можехме поне да чуем прогнозата - посочи тя телевизора.
- Защо? Нали сме с кола. И да вали, и да грее, вътре температурата може да я настроим както си искаме - усмихна се успокоително той.
Беше се облякъл и тъкмо слагаше лекото лятно сако. Анна тайничко му се възхити. Наистина беше впечатляващ мъж. Дрехите му стояха чудесно и почти официалния вид, който имаше със светлия костюм и вратовръзката в тон с него, я накара да се усмихне доволно.
- Нямаш нищо против, че съм с костюм, нали?
- Не. Харесвам този тип облекло. Както и всичко, което му отива на човек - замълча, но събра кураж и добави: - А ти определено имаш визия за по-официални облекла, както между впрочем и за всякакви други дрехи - последното го каза малко тихичко, почти го промърмори. Не че не беше така, но се почувства неловко от това, че му правеше толкова явно комплимент.
- Това комплимент ли трябваше да бъде? - погледна я той хем учуден, хем зарадван от това.
Анна доближи до него, събра цялата си смелост и като прехвърли ръце през широките му раменете, леко наведе главата му към лицето си и го погледна право в очите.
- Очарователен си - този път съвсем умишлено промълви думите. - Не съм свикнала да правя комплименти на мъже, но ти изглеждаш като мечтите на много жени, събрани в едно.
Не думите, гласът и очите ú го погалиха така, че му прималя. Наведе се и се опита да я целуне, но тя го изпревари с лека и нежна целувка.
- Не искаш да ходиш с червило по устните, предполагам? - опита се тя да се измъкне от ръцете му, които я бяха стегнали в здрава прегръдка.
- Не - прошепна той и зарови глава в косата на врата ú. - Благодаря ти за думите. Надявам се, че някой ден устните ти ще съберат същата смелост за да ми кажат това, което ми говорят очите ти.
- Някой ден... може би... - подпря чело в рамото му тя, докато той все още я държеше в ръцете си.
Андрей въздъхна тежко. Тази жена все му се изплъзваше. Беше луд по нея. Само за няколко дни го бе обсебила, а мисълта, че след няколко дни може да я загуби завинаги, не му даваше мира. Нямаше да го допусне, каквото и да му струваше.
"Нямаме много шансове в живота" - помисли си той. Това беше неговия шанс и той трябваше и щеше да се бори за него...
- Хайде да вървим - подкани го тя. - Какво се замисли? - Бе успяла да забележи облака, който бе минал като сянка през лицето на Андрей и се бе стоварил в очите му.
- Нищо - усмихна се малко на сила той. - Тук ли ще пием кафето или някъде навън?
- Защо навън? Нали беше направил?
- Сигурно вече е студено - обясни той.
Личеше, че все още нещо му тежи.
- Нищо, с теб бих пила и ледено кафе, стига да не се мотаят други хора около нас.
Андрей я погледна подозрително. Думите ú прозвучаха прекалено успокоително, сякаш знаеше за какво се бе замислил. Подозираше ли какво става с него или наистина предпочиташе да са само двамата, както каза. В думите ú имаше и подтекст, който много добре беше разбрал, но не смееше да му повярва.
- Наистина предпочитам компанията ти пред всичко друго - уверено каза Анна, забелязала неувереността му по отношение на току-що казаното от нея.
- Само за сега или изобщо - гледаше я със сериозен поглед и чакаше отговора ú напрегнато.
- Няма да се задоволиш с по-малко от изобщо, нали? - Върна го към действителността Анна. - Има три същества на тази земя, които никога няма да пренебрегна - тихо изрече. - Но що се касае до всички други... - Замълча и добави, гледайки го с толкова топлота, че сякаш слънцето се бе свряло в очите ú: - ... за сега ... изобщо! - Направи пауза и погали ръката му, която беше впил в нейната, чакайки да чуе отговора ú. - Налага се да се примириш с това.
- Дали пък заради всичко това не се влюбих толкова!? - възкликна тихичко Андрей, но беше ясно, че не пита нея, а себе си.
- Някой ден ще разбереш - с тих успокоителен тон му отговори Анна.
- Какво ще разбера?
- Че никой не знае защо любовта се появява така изневиделица и защо ни обсебва по такъв начин.
- Изпитвала си го... - каза го като констатация Андрей.
- Разбира се. Как мислиш, съм родила три деца? Без любов ли? - поведе го към вратата Анна. Ако не беше го подсетила, Андрей сигурно не би се сетил, че са тръгнали нанякъде.
- И как се реши да родиш толкова деца?
Вървяха и разговаряха. Андрей внимателно я придържаше докато слизаха по стъпалата - беше се покачила пак на високите си токове. Долу, колкото и Андрей да се мръщеше на студеното вече кафе, Анна предпочете да пие от това, което той бе направил и не се съгласи да отидат другаде. Наистина ú бе приятно да е само с него. Не искаше около тях да се мотаят каквито и да било хора. Продължиха да разговарят за децата ú.
Вече в колата, изслушвайки поредния епизод от живота ú, прошепна със съчувствие:
- Какво ли не трябва да изтърпи една жена докато роди и отгледа децата си.
- Аз съм от щастливките - обърна се тя към него, подпряла се на вратата зад гърба ú. - Нямах проблеми, е, почти... Раждах бързо и лесно, пак с малки и не толкова травмиращи премеждия и най-щастливите дни в живота ми са тези, на ражданията на децата. Наистина, нямам по-хубави и по-щастливи мигове от тези, в които ми подаваха малките вързопчета... - по лицето ú се разля почти същото щастие само като си ги припомни.
- Би ли се решила да родиш отново? - погледна за момент към нея Андрей.
- Вече съм старичка за това - малко криво се усмихна Анна. - На тези години е прекалено рисковано.
- За кого?
- И за майката, а най-вече за детето... Възрастовите промени при жените си казват думата, независимо дали възрастта ни личи или не...
- Но ти изглеждаш толкова млада! - Андрей беше искрено възмутен от думите ú.
- В това е проблемът, че само изглеждам, а не съм... Рискът е прекалено голям, особено за генетични отклонения при детето, а няма майка, която би искала да роди увредено дете...
- Но се случва и при млади родители?
- Случва се, но процентът е къде, къде по-малък... и не става дума изобщо за млади или стари родители, а основно за възрастта на майката.
- А, ако се е случило нещо през тези дни? - отново погледна към нея, докато шофираше умело из улиците на града.
- Дори не си го и помисляй! - Анна се ужаси от тази мисъл.
- И въпреки всичко? - не спираше да пита Андрей. - Ако нещо е станало?
- Не мисля - отряза го тя само с две думи.
- И защо?
- Защото на тези години не става толкова лесно... пък и не съм в толкова опасни дни... - Беше ú много трудно да говорят за това, но въпреки всичко му отговори.
- А, ако все пак?... - не успя да довърши.
Анна ядосана рязко го прекъсна:
- Ще му мисля тогава. Сега не искам да надничам в бъдещето поне по този проблем, който съм сигурна, че няма да възникне.
- Ами, ако възникне?
- По дяволите! - изруга Анна. Андрей я изгледа изненадан - не беше я чувал да ругае и разбра, че доста я е ядосал. - Какво си се хванал за това "ако"?! Сигурна съм, че искаш да разбереш дали ще те уведомя, но нещо не смееш да попиташ направо...
- И ще ме уведомиш ли? - ругатнята ú не беше направила на Андрей никакво впечатление освен първоначалното стъписване. Искаше да знае как би постъпила в такава ситуация.
- Хайде да не си говорим за "Нероден Петко", искаш ли? Втриса ме от самата мисъл за нещо такова...
- Защо? Толкова ли е страшна мисълта за още едно дете?
- Ти май не разбираш за какво говорех досега! - възмути се Анна. - В раждането на едно дете няма нищо страшно, страшно е какво може да бъде това дете... А и вече ми е минало времето да мисля за още свои деца, оттук нататък ще чакам внуци... - думите ú бяха категорични, а очите ú го погледнаха така, сякаш му казваха да спре да задава неуместни въпроси.
- Добре, добре, не се ядосвай. Малко прекалих, извинявай.
Анна замълча, обърна се напред и се вгледа съсредоточено в пътя. Беше се ядосала на целенасочените му въпроси. Не стига, че тя не беше съвсем спокойна по въпроса, а и той само я притесняваше допълнително.
Андрей я погледна няколко пъти, но тя се направи, че не забелязва погледите му.
- Сърдита ли си?
- А няма ли за какво да се сърдя? - косо го изгледа Анна.
- Не зная, ще разберем в края на месеца - шегата му не беше много уместна, но пък съвсем на място.
- Няма как да разбереш. В края на месеца ще съм си у дома - отвърна заядливо.
- Ще намеря начин да разбера.
- Нали нямаше да говорим повече за това? - свъси вежди тя.
- Нямаше, но ме човърка притеснението ти.
- Отбий към първата аптека тогава - предложи му тя съвсем сериозно.
- Защо?
- Не си ли спомняш, че там продават персонални предпазни средства, които служат за колективна защита - усмихна се тя иронично.
- Аааа, не. Не си падам по такива ... как ги нарече? - запита я той засмян, досетил се за какво му намеква.
- Персонални предпазни средства за колективна защита - бавно повтори Анна определението.
- Това пък от къде ти хрумна? Хем персонални, хем колективни...
- По пътя на логиката. Персонални, защото се ползват само от един, а колективни, защото предпазват двама и то от няколко опасности.
- И от къде знаеш толкова по въпросите за предпазните средства? - Андрей повдигна вежди все така засмян.
- Ами, нали работата ми е такава - да зная какъв е риска за участващите в различни видове труд и съответно какви лични или колективни предпазни средства са необходими за тях.
- Аха - поклати той разбиращо глава. - И онова е труд, така ли? - беше повече от ясно за какво говори.
- Че защо да не е, след като има жени и мъже, които само с това си изкарват хляба?
- Вярно. Забравих за тази страна на секса... Всъщност, защо не ми разкажеш с какво точно се занимаваш? - Андрей внезапно смени посоката на разговора. - Няколко пъти захващаме тази тема и ти, като че ли, не си много въодушевена да говориш за работата си.
- Защо пък трябва да съм въодушевена, когато говоря за нея. Работа, като всяка друга. Върша я с удоволствие, харесвам я, но когато заговоря за нея, прекалено много се вживявам и за това не обичам да я коментирам.
- И каква е точно?
- Работя в една уж нова област, свързана със здравословните и безопасни условия на труд.
- Не е ли нова?
- И нова, и не съвсем. Разликата е, че преди копирахме основно съветските наредби и правилници, сега - европейските директиви и ги трансформираме в наши наредби. Нали синхронизираме нашето законодателство с европейското...
- И има ли нещо лошо в това?
- Ако не превеждахме буквално някои неща и ако имахме малко по-голямо самочувствие, не би било лошо. Тогава сигурно не биха ни третирали като австралийски аборигени от времето на първозаселниците, закарани в центъра на днешен Ню Йорк... Вярно е, че в тези области сме поставени в ситуацията на догонващи, но развитието ни трябва да върви по собствени пътища, със собствени концепции и собствени разработки. Простото копиране на чуждия опит е "нож с две остриета" и разбирам защо западноевропейските ни "приятели" се държат толкова надменно с нас. Без значение, че нито им отстъпваме по образование, нито по интелект, нито пък по загриженост и добронамерено отношение към работниците ни...
Имах "честта" да присъствам на няколко такива лекции, изнесени от техни представители... Идваше ми да потъна в земята от срам, че съм българка, не заради друго, а заради отношението им към нас. Честно казано тогава се чудех кои точно са аборигените - ние, българите, слушащи ги какви глупости ни говорят или те, които имаха такива елементарни познания и представи, както за нас, така и за процесите, протичащи и протичали в страната ни...
- Ядосана си им - промълви успокоително Андрей.
- Бях. Сега ми е все едно. Просто вече гледам да не присъствам на подобни форуми, в които чужди експерти за един час взимат толкова лекторски, колкото български специалист, работещ в тази област за шест месеца...
- Нали поне не им ги плащаме ние?
- Откъде да зная, кой им плаща!? Пък и има ли някакво значение? От десетилетие гледаме как се отпускат огромни средства по различни външни програми, като обикновено експертите са си техни и доста голяма част от парите се връщат при тях под формата на заплати, лекторски, консултантски и т.н. за същите тези експерти... Сякаш сме държава от малоумници и си нямаме специалисти...
- В новите неща може и да нямаме...
- Грешиш и то много, ако мислиш, че нямаме специалисти... Имаме изключителен кадрови потенциал на всяка възраст и почти във всички области, който не се нуждае толкова от чуждестранни лектори, колкото от стабилна нормативна база и прилично заплащане...
Не може да си обрекъл собствените си служители и народ на мизерия и открито да им се подиграваш в очите, като плащаш на чужденци, които по нищо не ги превъзхождат, заплати, които даже е направо кощунство да се споменават... Съгласна съм да ми дават акъл, ако живеят с моята заплата, с моите данъци, в моите условия на труд и с моя стандарт на живот. Тогава ще приема мнението им за меродавно... Да не говорим, че в един момент може и те да прогледнат... В крайна сметка светът е много по-широк и по-разнообразен от техния тясно-специализиран кръгозор...
Няма да забравя как в началото на деветдесетте години се пръкнаха куп чуждестранни експерти, които дойдоха да ни съветват. Бяха отпуснати бол пари от разни европейски институции и фондове, които същите тези експерти си прибраха обратно, след като ние им извадихме на показ и долното си бельо... Нищо не остана скрито... Разни момченца и момиченца ни подлагаха почти на кръстосан разпит... За какво ли не ни разпитваха: за традициите, за религията, за етносите, за пазарите, за покупателната ни способност, за... майка си и баща си. На края им изтипосахме всички документи от проучванията на региона: тук има олово, тук сребро, тук злато, тук еди какво си... Свалихме си доброволно и долните гащи, пък сега се чудим защо така умело ни работят... Извини ме за това, което казах, но така го разбирам и не мисля, че само от приличие трябва да го премълчавам.
- Във века на космическите технологии, мислиш ли, че има нещо скрито, особено пък за тези, които ги притежават?
- Не вярвам чак толкова много да са назнайвали след като така задълбочено се ровеха в документите, с които разполагахме... Пък и от космоса не може да се долови потенциала и издръжливостта на едни народ - това се разбира от преки впечатления. Няма защо сега да се чудим, че години наред експериментират с нас и са ни поставили, благодарение на послушните ни политици, в стойка "партер".
- Цялата си изтъкана от гняв - погали я Андрей по ръката като продължаваше внимателно да шофира по мократа улица.
Караше бавно. Не бързаше за никъде, а и разговорът му с нея го бе заинтригувал. Имаше интересно виждане по много въпроси, над които той изобщо не се бе замислял. Гневът на талази струеше от нея и беше толкова осезаем, че можеше да го докосне.
- Щеше да бъде ненормално, ако не съм... Мразя да ме заблуждават и да ме правят на глупачка - продума тя спокойно, сякаш въпросите, които разискваха не бяха толкова важни за нея. След това се върна към въпроса за работата си. - На всеки един от форумите, на които ни четяха лекции за това колко е важно да се грижим за работниците ни и колко хуманно е това, си задавах въпроса дали наистина не си дават сметка, че сме достатъчно образовани за да прозрем истините за точно тази им загриженост. Ясно е, че едва ли точно хуманизмът е движещият мотив за всички тези препоръки...
- Не си ли прекалено мнителна към мотивацията им да ни накарат да въведем някои техни норми и правила при опазване здравето и живота на работниците ни?
- Мнителна съм и още как. Това са елементарни неща, които се учат по икономика и управление на човешките ресурси... Здравето е капитал и който не го е разбрал е или глупак, или идиот и всичко онова, което правим за да запазим този капитал не винаги е свързано с хуманизма. Фактът, че Бисмарк[1] говори за добри и безопасни условия на труд от гледна точка на това, че работниците трябва да са здрави, защото са му необходими здрави войници, не говори много за хуманизъм, нали?
- Това е било приблизително преди век и половина... Сега нещата са доста по различни...
- Различни, но не много... Ако се грижеха за нашите работници от чисто хуманна гледна точка, щяха да се постараят техните собствени граждани, които имат фирми в нашата страна да се отнасят със същата загриженост към нашите работници, както към техните собствени, да не говорим за гурбетчиите ни, работещи в техните държави... Не се мисля за всезнайко, но не мога да се направя, че не забелязвам как точно техни работодатели се отнасят като с добитък към наши работници. Не може да имат претенциите, че са по-добри от нас в това отношение, а в същото време да подлагат на нечовешки условия на труд хиляди чужди граждани... без да споменавам за заплащането на труда им...
- Но институциите, които въвеждат нормативите нямат почти нищо общо с това отношение... - опита се да ú възрази Андрей.
- Защо да нямат? Да не би да са изпаднали в дълбок зимен сън и да не забелязват какво става в държави като нашата или пък, още по-лошо, в техните си собствени? Да си заровиш главата в пясъка като щрауса, съвсем не значи, че нещо не съществува... А това са неща повече от видни. Нали говорим за хуманност? А щом това е водещият мотив, значи всеки е длъжен да спазва законите, независимо в коя държава и за чии граждани става дума.
- Но нали за сега само въвеждаме техните критерии и директиви? А някои и за тях са нови. Не можеш да искаш с магическа пръчица нещата да се променят.
- Не мога да ги искам от нашите работодатели, макар че старото ни социалистическо законодателство по нищо не им отстъпваше в хуманно отношение, да не отбелязвам, че беше дори по-добро... Но защо да нямам претенции към техните собствени фирми у нас и към това, което става с нашите работници в техните държави, след като те имат претенциите, че повече от век или два ги прилагат и то успешно?... Та в работата си не съм се сблъсквала с толкова нечовешко отношение към работници при наши работодатели, както при някои от техните.
- Сигурна ли си в това, което казваш?
- Е има и изключения... някои наши работодатели бързо възприемат капиталистическия и "високо хуманен" пример... - думите ú прозвучаха подигравателно. - В интерес на истината, трябва да кажа, че такова отношение най-често се среща в по-дребни фирмички, които не са така изложени на показ и са предимно от леката промишленост у нас...
- Чувал съм за тези неща, пък и по телевизията от време на време дават по някой такъв куриоз...
- Де да беше куриоз. За някои хора си е ежедневие... Но едно е да чуеш и видиш по телевизията, друго е да се сблъскаш с него наяве. Толкова е унизително и гадно, че понякога ми се е повръщало... Слава Богу, че не се среща често, поне не и в предприятията, за които работя...
- Шарен свят, слънчице, защо се ядосваш толкова като не можеш да го промениш? - попита я мило Андрей и спря на някакъв паркинг.
- Защото, след като нищо не мога да променя, искам поне да се назовават нещата с истинските им имена - обърна се тя към него, разкопчавайки предпазния колан. След това се облегна на вратата и все така тихо, но убедително продължи да говори. - Трудът е икономическа принуда и ние работим за да оцеляваме. Малко са тези от нас, които работят заради удоволствието да вършат нещо... Това първо. Второ - здравето е капитал и ние, като цяло, а не персонално, гледаме да го опазим, като всеки друг капитал. Хуманизмът е отстъпил място на тънките сметки кое излиза по-скъпо - това, ако се грижим за хората, или това, ако не се грижим...
Ясно е и друго, че никой няма да ни допусне на пазарите на Европейския съюз с тази евтина работна ръка, евтина и висококачествена продукция, защото това качество за никого не е тайна, без да се дооскъпят тези продукти, което пък ще рече, че ако не стане, те ще са по-конкурентноспособни... А опазване здравето и живота на хората струва много, много скъпо... и то по точно този директивен начин.
Грижата за човека стана грижа за работника и то от страна на работодателя. Притиснат до стената той се чуди какво първо да осигури за работниците си: дали работа, дали осигуровки, дали разните нормативни служби и службици, и за някои неща плаща по няколко пъти. Ето ти един въпрос с повишена трудност: Ти си работодател, защо плащаш профилактични прегледи на пазарни цени след като плащаш и здравно осигуряване?
- Работодателите май имат в твое лице доста добър защитник - усмихна се той и като погали с длан скулата ú, продължи да я слуша.
- Нищо подобно. Опитвам се да бъда справедлива, още повече, че никой не губи повече от самите работници при недомислици в законодателството. Това, което работодателят трябва да плаща и губи от различните си задължения, е за сметка на възнаграждението на работниците... И едно от тях е това, за което говорим... Така ние уж се грижим за здравето и оцеляването на тези, които създават някакъв продукт - било материален, било интелектуален... Всичко това е по-скоро имитация, отколкото някакво съществено здравеопазване, поне в този вид, в който се практикува, след като с лека ръка ликвидирахме работническите болници и въобще работническото здравеопазване... То като че ли ликвидирахме цялото здравеопазване, но да не издребняваме... А ти си прав, че от нас нищо не зависи... - Анна помълча за малко и след това добави усмихната: - Прави са Замундовците: "Ние сме независими, защото от нас нищо не зависи!"... Хайде да слизаме - предложи тя и се обърна да си отвори вратата.
- Чакай малко, - спря я той. - така както те слушам да говориш, имам чувството, че си против собствената си работа.
- С грешно впечатление си останал. Тази работа се върши от години и мисля, че всеки уважаващ себе си и бизнеса си мениджър знае много добре за какво става дума. Въпросът е друг, че нашите нормотворци така я гримираха, напарфюмираха и облякоха в модерни дрехи, че от старата и опитна дама, наречена трудова безопасност и хигиена на труда, изтипосаха нещо младо, префърцунено и непознато, което работодателите се чудят като какво да го разпознаят. Всеки знае, че когато нещо се извади от контекста на съдържанието или губи смисъла си, или добива друг смисъл. Така и с тази работа. Извадихме я от контекста на оперативното управление на човешките ресурси и я обособихме като самостоятелна дейност без да търсим връзката с останалите икономически категории и техните оперативни понятия. И после се сърдим, че тези, които трябва да се възползват от услугите ни, я смятат за досадна нормативна задължителност или пък, че работата не се върши, както трябва...
В едно са прави братята европейци. Те първо си изградиха икономиката, а след това тръгнаха да я усъвършенстват, като това, което правят в момента, е в резултат на естественото ú развитие. За сметка на това, ние се мъчим да вземем оттук, оттам по нещо и то само това, което ни задължават, без изобщо да търсим първопричината за тези процеси. Получава се нещо като рибарска мрежа - цяла система от дупчици.
Жалкото е, че на нас за сега ни е необходима водата, а рибата сами трябва да си отгледаме...
- Честно казано и аз винаги съм гледал на вашите служби като досадна задължителност, както ти самата се изрази...
- Няма начин, нали и ти си работодател - разсмя се Анна. - Хайде, цял ден ли ще си говорим в колата? - този път отвори вратата без да му даде време да реагира.
- Бих искал да си поговорим по тези въпроси малко по-подробно - рече Андрей, излизайки и той от колата. - Успя да събудиш любопитството ми...
- Знаеш ли, любопитството е хубаво нещо, но точно тази тема ми е болната и или съм много лаконична по нея, или говоря на дълго и на широко. А за двадесетте години, през които работя в тази област, съм разбрала, че е само хабене на нерви... ако човек се впряга, де - довърши тя с насмешка към самата себе си.
- А ти не можеш да не се впрягаш, ако добре съм успял да те разбера... - Андрей я прихвана за ръка и я поведе към един от близките магазини.
- Правилно си разбрал... Къде отиваме? - сепна се Анна пред широката витрина, на която бяха изложени невероятни вечерни тоалети.
- Нали обеща да ми се довериш... - стисна той пръстите на ръката ú. - и да не мърмориш? Сега първо ще напазаруваме някои неща за теб, а след това ще ми помогнеш да избера нещо и за себе си. Довечера ще отидем там, където вчера мислех да те заведа. Сигурен съм, че ще ти хареса.
- Аз не мърморех, а само попитах - уточни тя последните си думи. - А и аз си имам вечерен тоалет. Можехме да го вземем от хотела, щеше поне да ти излезе по-евтино - пошегува се тя, забелязвайки усмивката, плъзнала по устните му.
Отново беше притеснена от това, че не беше си избил идеята да пазаруват заедно. Чувстваше се страшно неудобно, но нямаше как да се дърпа, тъй като Андрей вече беше отворил вратата на магазина и продавачките се бяха обърнали към тях. Бяха млади и красиви момичета - не би могло да бъде и друго - напоследък ги избираха като по каталог за манекенки.
- Още един няма да ти навреди, - тихо ú прошепна на ухото той и допълни: - а за парите ми не се безпокой. Имам достатъчно...
"И трябва ли да ми го припомняш непрекъснато?" - мислено го попита тя, но само очите ú проговориха.
- ... Съжалявам, че ти го напомних - прошушна, прочел мисълта в очите ú той, преглъщайки това, което щеше да каже преди да го изгледа така. - Моля те, не се цупи.
Анна наистина се беше понацупила малко, но само така, че той да забележи.
Момичетата от щандовете не забелязаха нищо особено в поведението им. Приличаха на обикновена семейна двойка, тръгнала да пазарува.
Анна погледна към тях. Усмихваха ú се и сякаш я подканяха да си избере нещо.
- Не се цупя - също толкова тихо му отговори и тя.
Наистина вече не ú беше до цупене. Едното от момичетата се бе приближило до тях и ú предложи да разгледа дрехите, като предварително се информира какво точно търсят.
- Различни неща - избърза неопределено да каже Андрей, без да уточни търсените от тях дрехи.
Анна го стрелна с поглед предупредително и насочи вниманието си към окачените по закачалките тоалети.
Само след два часа отново разбра защо толкова мрази да ходи по магазините. Наложи ú се да се преоблече много повече от десетина пъти, да пробва разни блузи, рокли, панталони, изобщо, трябваше да се съобразява с вкуса и изискванията на Андрей. Не че нейният, кой знае колко, се различаваше от неговия вкус, но преди да се спрат на нещо конкретно, трябваше да изпробва куп различни неща. Лично тя хареса няколко тоалета, но дори по лицето ú не можеше да се разбере, че това е така. Отнасяше се към почти всички дрехи с еднакво внимание, по-точно с безразличие. Не се усмихваше насила, но усмивката ú беше като залепнала за устните и не си позволяваше много да коментира тоалетите.
Андрей говореше и заради нея. Възхищаваше се на различните материи и сякаш се опитваше да я убеди колко добре ú стои това или онова. Накрая и двамата се бяха спрели на една и съща черна като непрогледна нощ рокля. Беше със средна дължина, интересна и като материя, и като модел, но в същото време бе семпла и удобна за обличане. Деколтето ú бе изрязано на триъгълник и доста дълбоко, но това изобщо не я притесняваше. Роклята беше почти прилепнала в горната част по тялото, но материята бе фина и леко се плъзгаше по кожата. Единственото неудобство бе, че се закопчаваше само с едно единствено красиво изработено копче в страни на талията и когато седнеше, двете части, които се прехвърляха една върху друга, се отваряха и разголваха отчасти краката ú. И въпреки всичко си струваше. Беше ненатрапчиво елегантна и подчертаваше тънката ú талия без да очертава силно останалите форми от тялото ú, като изключим, разбира се, деколтето. Харесваше ú и друго. Роклята беше с дълъг ръкав, който завършваше с добре оформен маншет и със същите копчета като на талията. Стоеше ú така, сякаш специално е шита по нея и за нея...
Цената ú, обаче, я зашемети. Двете ú месечни заплати едва ли щяха да ú стигнат, ако трябваше да я плаща сама. Беше решила да се откаже от нея, но когато видя предупредителния поглед на Андрей, глътна възражението си. "Да прави каквото ще" - помисли си Анна и не си направи труда даже да погледне производителя. Беше любопитна, но инатът ú бе по-голям от любопитството. Щеше да го направи по-късно. Че дрехите бяха маркови, бяха, но тази цена ú се видя направо безбожна, поне за нейния стандарт на живот. Благоразумието ú все пак надделя и тя си замълча.
Наложи ú се да пообикаля още известно време по магазините. Андрей също бе си харесал няколко неща, а Анна направо засия от удоволствие, когато трябваше да избира или да му препоръча нещо. Доставяше ú удоволствие да участва в избора му.
Андрей не пропусна да забележи колко оживено стана лицето ú при неговите покупки. Усмивката ú вече не беше вдървена, отново бе възвърнала духовитостта си и се шегуваше непрекъснато с него. От умората и отегчението, които я бяха обзели, когато тя трябваше да пробва дрехи, не остана и следа. Беше се преобразила в съвсем друг човек. Очите ú блестяха, сякаш се радваше на коледни играчки.
Хапнаха набързо в някакво заведение и се прибраха в апартамента му.
Анна бе изморена и Андрей ú предложи да си почине, докато той поработи малко в кабинета си.
Беше взела някаква книга от библиотеката, която Андрей ú препоръча и се качи в спалнята. Затъмни с щорите и пердетата, включи нощната лампа и се опита да почете, но едва бе успяла да прелисти няколко страници и сънят я унесе.
* * *
- Добре ли се чувстваш? - попита я Андрей.
Бяха седнали в заведението, за което ú бе говорил вчера. Анна разглеждаше с подчертан интерес обстановката, която бе изключително уютна. Беше нещо като бар-ресторант, не много голям, но освен салонната част, бе разделено и на няколко малки сепарета. Двамата с Андрей предпочетоха да седнат в едно от тях.
Анна все още се чувстваше замаяна от дългия сън след обяд. Беше спала непробудно почти четири часа. Ако Андрей не беше я събудил, сигурно така и нямаше да стане сама или щеше да го направи, но доста по-късно. Едва успя да отлепи очите си от съня, в който се бе потопила. Опита да се разсъни под душа, но онова чувство за тежест и дискомфорт, което винаги изпитваше, когато спи много и то следобед или когато е болна, така си и остана. Докато се приготвяше за излизането, едва успяваше някак да прикрива честите прозевки, които не ú даваха мира. Този път гримът ú отне много повече време. Добре че Андрей се позабави по-дълго в банята, но и дори да не беше се бавил, щеше да му се наложи да я изчака
Беше приключила с грима и тъкмо вдигаше буйната си червена коса, откривайки лицето си, когато Андрей излезе за малко от стаята. Когато се върна, държеше нещо зад гърба си и я накара да затвори очи. Анна се разсмя - Андрей се държеше като дете, което е подготвило някаква особена изненада. Очите му блестяха и слънчевите бръчици бяха осветили лицето му. Поведението му ú се стори детинско, но въпреки това тя затвори очи.
Усети ръцете му да се плъзват по шията ú и хладината на някакъв накит да полазва след тях. Седеше пред тоалетката и не смееше да мръдне. Не отвори очи, докато той не ú каза да го направи. Когато събра смелост и погледна, ахна от изненада. На шията ú до черната рокля блестяха невероятно красиви бели перли. Лицето ú пламна. Не беше сигурна дали е от удоволствието или от неудобството, които едновременно изпита.
Андрей я наблюдаваше внимателно в огледалото, докато ú подаваше обеците от същите перли. Мълчаливо, незнаейки какво да каже, тя ги пое и бавно започна да сваля нейните. Носеше малки златни топчета. Постави белите перлени обеци на тяхното място и свали ръцете си в скута. Гледаше се в огледалото, хвърляше и по един поглед на Андрей, който все така мълчаливо я наблюдаваше. Тя също мълчеше. В ъглите на устните ú се бе скрила плаха усмивка, която не знаеше дали да се покаже или да си остане там.
- Харесват ли ти? - попита я Андрей, подпрял ръце на раменете ú.
- Прекрасни са - промълви тя със задавен глас.
- Като теб - прошепна той не по-малко развълнувано.
Приклекна до нея, завъртя стола към себе си и сложил ръце на коленете ú, хвана пръстите на ръцете ú. Бяха ледени от напрежението, което бе плъзнало и по лицето ú.
- Когато взехме роклята, си помислих, че нещо подобно ще ти стои превъзходно с нея...
- Кога ги купи? - попита тя - не беше само любопитство.
- Докато ти спеше, аз се поразходих малко... Исках да те изненадам...
- Успя - все така тихо продума Анна. - Но може би не трябваше... - притеснено продължи тя.
- Напротив, трябваше...
...Седеше и докато мислите ú я бяха върнали към вечерта преди излизането, ръката ú механично бе намерила перлите. Беше му благодарила още тогава, но продължаваше да се чувства неловко от скъпите подаръци, които ú бе направила.
- Добре съм. Все още не мога да се отърся от следобедния сън... - Анна отпусна ръка на масата. Жестът ú бе достатъчно показателен, че не само това бе причината за мълчанието ú.
- Притеснена ли си от нещо? - Андрей не пропусна да забележи опита ú да оправдае мълчанието си със съня, но тя поклати отрицателно глава - Добре ли спа? - реши да приеме нейната версия за мълчанието.
- И още как! - Анна въздъхна облекчено от безопасността на темата. - Дори не помня какво сънувах. Само дето главата ми тежи от толкова сън. Винаги, когато спя толкова, час-два след събуждането не мога да се съвзема. Чувствам се малко дискомфортно. След това пък се разсънвам и не мога да заспя до сутринта.
- Значи няма опасност да ти се приспи скоро - усмихна ú се мило Андрей.
- Да не мислиш да осъмваме тук? - погледна го тя изненадана.
- Тук - не, но можем да отидем след това и някъде другаде.
- Ти не си ли уморен?
- Не. Не съм уморен. Свикнал съм на по-динамичен начин на живот и няколко часа сън на денонощие ми стигат. Пък и аз подремнах малко след обяда, когато се върнах от бижутерията.
- И къде спа?
- Долу на дивана. Бях решил да поработя, но нещо не ми достигна желание и след като се прибрах с перлите, полегнах малко, уж само да почина, но явно съм заспал.
- Защо долу?
- Защото не исках да те притеснявам. Така сладко беше се сгушила в завивката, че сърце не ми даде да те будя.
- Сигурно съм била заспала много дълбоко щом не съм те усетила, че си влизал в стаята. Едва ли щеше да ме събудиш. Трябваше само да легнеш от другата страна на спалнята.
- И мислиш, че мога дълго да лежа до теб без да те събудя? - присмехулни искри претичаха в очите му.
- Щеше да ти се наложи - усмивката ú му подсказа, че не би имала нищо против, но допълни. - Знаеш ли колко съм зла, когато не съм си доспала? - предизвикателно го погледна тя.
- Колко?
- Много.
Разговаряха, шегувайки се. Масата беше отрупана с разни деликатеси, които Андрей бе поръчал. Отпиваха от бялото вино и почти не преставаха да си бърборят. Животът и на двамата бе толкова шарен и изпъстрен с къде трагични, къде комични случки, че не им трябваше много за да се разсмиват с различни епизоди от живота си.
Макар и отделени в сепаре, не бяха съвсем изолирани от хората и атмосферата на ресторанта. От мястото, където седяха можеха да виждат част от седящите в салона, но интересът им един към друг и към това, което си разказваха, бе толкова голям, че не обръщаха внимание на никого.
Анна се бе посъвзела от отпуснатостта си и весело разказваше нещо за студентските си години. Андрей не спираше да се смее. От време на време кимваше с глава на някого в салона, но Анна дори не проявяваше любопитство да види кого поздравява. Пък и беше излишно. Не обичаше да се оглежда, както и да се разсейва с непознати хора. Излишното любопитство не ú бе присъщо. Колежките и приятелките ú често се шегуваха с това ú качество. Почти винаги разбираше последна клюките, както и събитията, които се случваха в градчето, където живееше, нищо че то бе толкова малко и новините в него се разпространяваха със светкавична бързина. Дори собствените ú дъщери се подиграваха с тази ú незаинтересованост. Често я наричаха мерна единица за незнание на клюки. Приемаха една новина или клюка за достатъчно популярна, ако в крайна сметка и тя е успяла да я чуе.
- Как се запозна със съпруга си? - внезапно я попита Андрей. До този момент не бяха отваряли дума нито за бившия ú съпруг, нито за неговия брак.
Анна помълча малко, сякаш се опитваше да си припомни събитията от онези дни, в които срещна съпруга си, но никога не ги беше забравяла. Спомни си вечерта, в която се разминаха на вратата на изчислителния център, в който работеше. Тогава бе успяла да забележи само големите му сини очи. По-късно, същата вечер бяха заедно в една компания. Празнуваше с колежките си нечий рожден ден и той беше там. След това събитията се развиха много бързо и само за няколко дни усети, че е влюбена в него като ученичка. Причакваше я след работа, идваше да я търси през работно време, излизаха вечер из заведенията на градчето и постепенно дружбата им се задълбочи. До оня момент, в който ú предложи да се оженят. И чак тогава се изплаши истински. Макар и вече на двадесет и седем години, и с дете, не се чувстваше готова за брак. Помоли го да изчака. Имаше куп обстоятелства, които биха усложнили съвместния им живот и тя се опита да ги изтъкне като мотив за известно премисляне. Реакцията му я стресна. Беше грабнал един глинен пепелник и го запокити в единия ъгъл на стаята. Парчетата му се разхвърчаха навсякъде...
Тогава се притесняваше от това, че е по-малък от нея; че родителите му са против брака им; че е с дете, а той е свободен и би могъл да си намери също свободно момиче, но никакви доводи не помогнаха. Беше наистина луда глава и не приемаше "Не" за отговор. Няколко месеца по-късно, когато забременя със сина им, вече нямаше мърдане и набързо си подготвиха документите за брак. Не искаше да се обвързва по този начин, но той не ú позволи дори да мисли за нещо друго. Тя също искаше това дете, пък и чувстваше, че вече прекалено много го обича за да застраши връзката им с някоя необмислена постъпка.
По-късно, само две-три години след като се ожениха, нещата започнаха да се объркват, нищо че вече нямаше проблеми с родителите му, че бе преглътнала разликата във възрастта, че му бе родила две деца. Проблемите и неразбориите в семейството им нарастваха като лавина, която в един момент помете и двамата. Всичко това мина бързо като на филмова лента пред очите ú. Цял един живот, разкъсан на парчета от горчивите спомени... или като че ли изтъкан само от горчиви спомени...
"Парчетата от пепелника..." - помисли си Анна с горчивина.
- В компания на един рожден ден. - отговори по-бодро тя. - Негова братовчедка ми беше колежка и го бе довела на празненството... - Бледа усмивка мина по устните ú. - Беше слабичко, даже кльощаво момче, на чието лице грееха невероятно сини очи...
- И ти се влюби в тях, предполагам? - Андрей говореше тихо и внимателно я наблюдаваше.
- Предполагам... - отговори тя, като повдигна рамене, сякаш това вече не беше важно. А и наистина сега всичко ú изглеждаше толкова далечно, като че ли се беше случило в някакъв друг живот с нея или пък с някоя нейна позната.
- Какво се случи след това?
- Каквото се случва с повечето влюбени и свободни двойки. Оженихме се. Набързо родих две деца и още по-набързо разбрах, че ще трябва да се справям с всичко в повечето случаи сама. И напрегнах мишци за да се справя... Петнадесет години след онова запознанство, изведнъж се огледах и разбрах, че не зная как и за какво съм живяла...
- За децата си - намеси се Андрей.
- Да, най-вече за тях. - Анна говореше вяло и уморено. Умората ú бе трупана в продължение на всичките тези години, за които разказваше и напоследък все по-често се улавяше, че я чувства. - Но освен това, нямах никакъв друг живот, без да броим, разбира се, и работата ми... Това е май единствената разлика между мен и спящата красавица. Бях проспала цели петнадесет години от живота си и то в повечето случаи с кошмари.
- И кой принц те събуди? - пошегува се той.
- Същият, който ме и приспа. Събуждането беше разтърсващо, но поне си струваше. - Анна помълча известно време. Не ú се говореше за оня живот, който дори не можеше да си обясни защо бе живяла. Протегна ръка към виното и отпи няколко малки глътки.
Андрей, почувствал, че темата не ú е особено приятна, също замълча. Вдигна бавно чашата си, но любопитството му отново надделя. В същност, не беше точно любопитство - интересуваше го живота на тази жена и искаше да разбере колкото се може повече за нея.
- А сега?
Анна не разбра какво точно го интересува и учудено вдигна поглед към него.
- Какво сега?
- Какви са взаимоотношенията ви?
- Не знам, по-скоро никакви, отколкото някакви точно определени. Не сме първи приятели, но може да се каже, че се понасяме. Сега вече, слава Богу, има моменти, в които дори си говорим съвсем човешки и това ме радва. Крайно време е да спрем да се държим като врагове... най-вече заради децата... Преди година почти не си говорехме и то не заради друго, а защото и той, и съпругата му ми бяха дълбоко обидени от това, че няколко дни след пристигането ни на гости при тях, си събрах багажа и се преместих при бившия съпруг на сегашната му съпруга.
Андрей тъкмо отпиваше от чашата си, когато Анна най-спокойно изрече това. Хлъцна от изненада и виното го задави. Разкашля се така, че от очите му потекоха сълзи. Когато се поуспокои, я погледна толкова изненадан, сякаш я виждаше за пръв път. Лицето му изразяваше такова недоумение, че Анна за малко не се разсмя.
- Какво си направила? - Андрей не повярва на чутото. Мислеше, че се шегува с него. Чудеше се дали да се разсмее или да остане сериозен, но усилието му да запази самообладание бе очевидно.
- Нищо особено. Преместих се при бившия съпруг на сегашната съпруга на бившия ми съпруг. - Анна съвсем бавно изговори думите за да му даде време да осъзнае това, което му казваше.
- Шегуваш се, нали? - В гласа му се долавяше неувереност. По тона, с който го бе изрекла, разбра, че въобще не се шегува, но не знаеше какво друго да каже.
- Ни най-малко. Пък и защо да го правя?
- Не зная. Изглежда ми нереално... като епизод от сапунен сериал...
- И не само на теб. Когато се върнахме в България, малката ми дъщеря често се шегуваше с мен и непрекъснато повтаряше, че много сапунени сериали могат да се учат на сценарии от живота ми...
- Защо го направи? - Изражението на Андрей бе станало сериозно и дистанцирано. По лицето му пробягаха различни чувства, но той ги овладя, още докато Анна търсеше подходящия отговор.
Е, подходящият отговор беше много дълъг и тя реши да си го спести.
- Така се случи - изтърси Анна.
- Нищо не се случва ей така - погледна я особено Андрей. Дали не мислеше, че нарочно се крие зад тези три думи? - Поне при теб - нали сама казваше това?
- Да, казвах го и пак мога да го кажа. Но не съм сигурна, че искаш да чуеш историята такава, каквато беше.
- И защо не? Нали това вече е минало? А и защо да не искам да я чуя? Толкова ли е неприемлива? - Изстрелваше въпросите си един след друг и не сваляше поглед от нея.
Анна не отговори. "Мъжете са си мъже" - помисли си само и го изгледа продължително. Все още, като че ли беше шокиран от думите ú и не знаеше как точно да реагира. Тя пък на свой ред не знаеше какво точно да му каже. Още повече, че бе запазила приятелските си взаимоотношения с онзи човек и държеше много на тях. Ситуацията, в която сама се постави, не беше от най-лесните за нея.
- Не е ли минало? - зле изтълкува мълчанието ú Андрей и леко повиши тон.
Гласът му бе станал напрегнат и като че няколко капки гняв се отцедиха от него. Беше му казала, че няма никаква връзка в момента. Дали го бе излъгала? Не, не вярваше, но въпреки това зададе въпроса.
- Минало е, но не зная какво точно искаш да чуеш, а и не мисля, че ще ти е много приятно.
Анна познаваше вече добре импулсивността на Андрей и предполагаше как всичко в него сега ври и кипи, но не можеше да разбере нищо по безизразното му лице.
- Да не беше заговаряла за това, щом си смятала, че ще ми бъде неприятно - погледна я изпитателно той.
- Не мисля да премълчавам каквото и да било пред теб, пък и пред когото и да било - малко остро отговори тя. - Аз съм жив човек и си имам своите странности, както и различни слабости. Случвало ми се е да върша и глупости, и грешки, даже и глупави грешки, но точно този епизод от живота ми не го смятам за такъв.
- Добре, съгласен съм с това. Вече забелязах, че не си от стандартните жени, както и това, че животът ти не е от най-традиционните - усмихна се примирено той. - Защо не започнеш от начало? Това за приятното и неприятното не бива да те тревожи... мисля че до тук показах колко широко съм скроен...
- Тогава защо се шокира толкова от това, когато ти го казах?
- Изненада ме. Успя да го направиш още веднъж. Но съм дълбоко заинтригуван защо си го направила.
- Защото го харесвах. Защото ми бе хубаво и приятно с него. Защото се разбирахме прекрасно и защото дните, които прекарах с него и при двете ми гостувания, бяха истинска почивка и истинско удоволствие за мен...
- И втори път ли си била там? - Андрей я гледаше още по-учудено.
- Вторият път бях само при него. Гостувах му за около две седмици...
- Беше ли влюбена в него? - прекъсна я той без да изчака да обясни защо е била там.
- А ти как мислиш? Щом даже бях готова да се омъжа за него - изстреля тя отговора си малко припряно и го изгледа преценяващо. - Да не мислиш, че съм го направила за да си отмъщавам на онези двамата?
- Мина ми и това през ума...
- А не би трябвало - спря го Анна. - Да си отмъщаваш по този начин на някого, е все едно да наказваш себе си за неговите грешки. Не. Не бих се самоунижила и самонаранила по този начин... За мен този човек е един от най-прекрасните хора, които познавам и ще си остане такъв, независимо че плановете ни не се осъществиха. С него се чувствах толкова спокойна и това спокойствие много ми липсваше през цялата тази година и половина. Честно казано, той беше човекът, който ми помогна да не "превъртя". За такива хора като него има една стара приказка: "Действа като балсам на рана". Децата ми страшно му се възхищаваха... По доброта го слагаха на първо място, дори преди мен...
- Още ли си влюбена в него? - Прекъсна словоизлиянията ú Андрей, като трудно изговори думите. Беше забелязал мекотата, която плъзна по лицето ú, когато говореше за този човек и изпита ревност от милите думи, които каза за него.
- Не. Влюбена съм в теб - изведнъж изтърси Анна. Тази вечер май се очертаваше като вечер на признанията и откровенията. А и защо ли трябваше да премълчава всичко, което чувства? - Казвам го в случай, че не си го забелязал, но него го обичам и дълбоко уважавам като приятел.
Андрей се поусмихна облекчено, но имаше много неща, които го притесняваха. Тревожеше го дори нейната откровеност. Не че не повярва на чутото. Не беше глупак все пак за да не забележи всички онези признаци за увлечението ú по него, които сам изтъкна в опита си да я накара да признае чувствата си. Но след като през изминалата нощ не искаше и дума да се отваря за това, защо го каза точно сега. Ревността го накара да стане предпазлив и мнителен. Ами ако се опитва да прикрие чувствата си към онзи мъж?
- И как би реагирал той на една такава твоя връзка като нашата? - подозрителността му прозвуча и във въпроса.
- Бих получила само благословията му. Още преди година, когато разбрахме, че плановете ни няма да се осъществят толкова лесно, ми каза, че ако срещна мъж, с когото се разбирам, който да държи достатъчно на мен и смятам, че мога да бъда щастлива с него, да не се съобразявам с нищо друго, а само и единствено със себе си и със собственото си щастие.
- Значи, той още тогава ти е дал благословията си... - В думите му се прокрадна уважението, което изпита към онзи мъж.
Дали и той би бил толкова великодушен? Зачуди се. Не беше изпадал в такава ситуация, като изключим развода, но тя бе коренно различна от тази, за която ставаше дума. Погледна жената пред себе си. Дали можеше с лека ръка да ú пожелае щастие с друг? Тръсна глава. Не. Предпочиташе да се бори за да бъде с нея, още повече, когато знаеше, че в чувствата им има взаимност. Ако зависеше от него, не би допуснал в живота ú да се появи друг мъж...
Не би допуснал тази грешка втори път. В първия бе реагирал по-скоро с наранената си гордост и засегнато мъжко самолюбие и това му отне децата. Дали не беше виновна за това гордостта, за която тя говореше? Може би имаше начин тогава да оправи нещата, но се заинати като магаре и това му костваше раздялата и с децата, най-вече с децата. Сега, премисляйки отново всичко, не би постъпил толкова твърдоглаво и самонадеяно. Толкова неща видя сега по друг начин. За съжаление, да поправи първата си грешка, бе вече късно, непоправимо късно. Но имаше шанс сега да не допусне втора. Вярно, не всичко зависеше от него, но зависеше и от него. Трябваше само да бъде по-внимателен и по-настоятелен, а и по-искрен, и със себе си, и с нея.
- Да, мисля, че ми я даде - тихо промълви Анна.
- Заради него ли живя толкова време сама? - Въпросът му се изплъзна, нищо че вече беше убеден в това.
Беше разбрал, че може да бъде вярна на някого, дори и той да не го иска от нея, че умее да чака и да устоява чувствата и приятелството си към някого. Но дали заради онзи мъж не се държеше така дистанцирано с него, когато той говореше за бъдещото развитие на връзката им? Дали не го обичаше още и то не само като приятел? Какво точно се бе случило там, когато е гостувала при бившия си съпруг за да прибегне до такава крачка?... Въпроси, въпроси, на които не можеше за сега да намери отговорите. В същност, само тя можеше да му ги даде. Бръмчаха в главата му и се чудеше кой пръв да зададе, като в същото време чувстваше някакво притеснение от това какво може да чуе в отговор. Разговорът им отново се бе превърнал в разпит, без изобщо Андрей да го осъзнава.
- И заради него, а и заради куп съпътстващи живота ми обстоятелства.
Не искаше да се изкарва прекалено праведна в това отношение. Пък и не беше. Не можеше да нарече праведност едно обикновено стечение на обстоятелствата, макар че не приемаше и жените, които като пеперуди прелитат от цвят на цвят. Такова поведение категорично отхвърляше... Наистина, животът, който водеше, не ú даде възможност да помисли за себе си или за някаква друга връзка, пък се и бе чувствала задължена да поизчака развитието на нещата още известно време... Докато не срещна Андрей.
Изпита някаква вина от това, че бе оставила мимолетната авантюра с него да прерасне в нещо повече. "В крайна сметка, достатъчно дълго чаках" - оправда се тя пред себе си. Това оневиняваше ли я или наистина бе дошло времето да отвори сърцето си за някой друг? Ако не беше се влюбила така хлапашки, ако не беше почувствала онова силно и почти непреодолимо привличане, едва ли би го допуснала, но не беше и поела никакви ангажименти към другия. Чак сега си даде сметка, колко силно се е увлякла по Андрей и колко трудно ще ú бъде да се раздели само след три-четири дни с него. А че трябваше да го направи, беше повече от сигурна. Не искаше да изживее още някоя и друга година от живота си като чакащата Пенелопа. Беше ú писнало уж да не е сама и да е все сама...
Подпря лакти на масата и бавно разтри слепоочията си. Болеше я глава, а и очите ú пареха. Дали не се разболяваше. Сутрешното заспиване във ваната можеше и да не ú се размине без последици.
- Той ли вдигна толкова високо летвата? - чак когато я попита, Андрей забеляза жеста, който беше направила и болката, която се изписа за миг по лицето ú.
- Не само, но и той - отговори Анна и продължи почти незабележимо да разтрива слепоочията си. Усети, че челото ú е по-горещо и влажно от обикновено, но го отдаде на изпитото вино.
- Боли ли те нещо? - Андрей не скри загрижеността си. Не беше забравил, че почти целия ден се притесняваше от това да не се разболее след сутрешното заспиване във ваната. Вгледа се по-внимателно в нея и забеляза плъзналата червенина по лицето ú. Очите ú бяха влажни и леко зачервени, но всичко това можеше да е и от изпитото вино, и от грима.
- Не - отрече Анна и припряно свали ръцете си на масата.
- Сигурна ли си? - Андрей протегна ръка и внимателно захлупи дланта ù.
Ръката ú беше топла, много по-топла от неговата.
- Да. Сигурна съм. Малко ме боли глава, но най-вероятно е от многото сън. Ще изпия едно беналгинче и ще ми мине. - Още докато казваше това, издърпа ръката си от под неговата и взе чантичката си. В една от преградките имаше няколко блистера с различни видове хапчета. Избра едно от тях и го глътна с малко минерална вода.
- Така, след малко от главоболието няма да има и помен. - Изрече тя и погледна към Андрей с мека усмивка, сякаш искаше да го успокои.
- Каква е тази аптека в чантата ти? - Беше изумен от различните видове лекарства, които успя да зърне. Посегна към тях, но Анна бързо затвори чантичката си и я остави от другата си страна, далеч от него.
- Дежурната... - не му даде повече обяснения.
- И от всичко това ли пиеш? - Зачуди се той.
Не беше забелязал през тези дни да гълта каквито и да било хапчета, но може просто да не бе обърнал внимание. Припомни си какво му беше казала вечерта на пикника за здравето си и чак сега истински се притесни от думите ú. Защо не се беше замислил по-рано над това?
- Не. Едно време ги пиех редовно, сега вече само ако се наложи.
- И как разбираш кога се налага?
- Ами усещам го... Чувствам се недобре, а и обикновено мъкна със себе си, където и да отида, апарат за кръвно налягане. Сега остана в хотела. Отдавна не съм се консултирала с него... - позасмя се тя. - Кризите ми са все по-редки, така че не се налага да посягам към хапчетата често. С изключение на аспирина. Него го пия профилактично всяка вечер.
- Ще ми разкажеш ли какво точно се случи за да се решиш на тази постъпка? - Андрей внезапно смени темата и Анна не можа да разбере какво точно има в предвид.
- Не разбирам. За какво точно питаш? Защо пия аспирин ли?
- Не. Защо си се преместила при бившия съпруг на съпругата на бившия ти съпруг? - за малко да се обърка докато изговаряше тази плетеница от едни и същи думи. - Не си го направила току-така.
Анна се разсмя, виждайки опита му да не сбърка в подредбата им.
- Не ти дава мира този въпрос, така ли? - Все така усмихната го попита тя.
- Честно казано, да. Не разбирам как ти е хрумнало да го направиш?!
- Не беше хрумване. Беше най-обикновено стечение на обстоятелствата, които ми позволиха, а някои ме принудиха да го направя.
- Ще ми разкажеш ли?
- Сигурен ли си, че искаш да го чуеш?..
[1] Бисмарк, Ото фон (1815 - 1898) - герм. държавен деец
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени