Борис се прибираше със служебния бус от работа втора смяна. Както обикновено, всички се натовариха след тежкия работен ден. Едни намръщени, други усмихнати, всички стискащи в ръце найлонови торбички с работни дрехи. Може би и дрехите се радваха заедно с работниците, че е завършила работната седмица. Жадуваха за бяла пералня, за опънат прóстор, за малко покои. Петък вечер. "Ден на майстора", както казват в производството. Бусът спря на неговата спирка: "Лека вечер" - пожела на всички. Те някак си дежурно му отговариха: "Лека да ти е!".

   Тръгна си към вкъщи. Докато беше на работа имаше идея за едно стихотворение. Беше надхвърлял няколко реда на откъснато парче пожълтяла хартия. На никой от работата не беше споделял, че пише. Щяха да го подиграват. Да го изкарат лигльо...

     Изведнъж чу зад себе си гласове: "Ей, чичо. Колко е часа? Спри бе, гяур!". Борис се забърза. Нещо вътре, дълбоко в него му казваше да не се спира. Ускори крачка. Почти подтичкваше.  Жилищният блок, в който живееше му се струваше отдалечен на километри, а беше само на двадесет метра. Зловещите стъпки на "незнаещият часът" се приближаваха. Бясни, галопиращи те го достигаха...

   Борис усети силен удар по гърба. Неочакван, подъл, светкавичен. Залитна. Обърна се и видя момче от ромски произход на видима възраст 14-15 години. Мисълта му започна трескаво да работи: "Какво да правя? Та това е дете! Ритна ме! Унижи ме! Ще се разправям! Не! Може да има нож! Ще ме намушка. Тук ще си остана под лампата... По добре да бягам, да бягам".

   Тогава видя в тъмнината как се появяват още поне десет рóмчета. Побягна. С всичка сила. Задъхан достигна до входа на жилищният блок. Извади стария си телефон. Глéда го около пет минути. Двоумеше се дали да се обади на телефон " 112"- телефонът на спасението. Отказа се. Затвори тежката желязна входна врата след себе си. Преди почти не я забелязваше. Сега му се стори някак си хубава, скъпа, родна. Дори очуканите пощенски кутии отстрани му се сториха красиви.  Всяка една от тях сякаш пазеше снежнобяло писмо само за него...

    Борис завъртя ключа на малкото си жилище. Посрещна го любият му женски кокер шпаньол:

     - Ех, и ти остаря моя черна муцунчице! Чакаш ме! Винаги ме чакаш, но някой ден може да не ме дочакаш!

     Съпругата му включи осветлението:

     - Стига си говорил глупости ! Много си блед! Да не се е случило нещо? Как е навън? - засипа го тя с въпроси.

     - Черно е навън! По-черно от черното!