Борис се прибираше със служебния бус от работа втора смяна. Както обикновено, всички се натовариха след тежкия работен ден. Едни намръщени, други усмихнати, всички стискащи в ръце найлонови торбички с работни дрехи. Може би и дрехите се радваха заедно с работниците, че е завършила работната седмица. Жадуваха за бяла пералня, за опънат прóстор, за малко покои. Петък вечер. "Ден на майстора", както казват в производството. Бусът спря на неговата спирка: "Лека вечер" - пожела на всички. Те някак си дежурно му отговариха: "Лека да ти е!".
Тръгна си към вкъщи. Докато беше на работа имаше идея за едно стихотворение. Беше надхвърлял няколко реда на откъснато парче пожълтяла хартия. На никой от работата не беше споделял, че пише. Щяха да го подиграват. Да го изкарат лигльо...
Изведнъж чу зад себе си гласове: "Ей, чичо. Колко е часа? Спри бе, гяур!". Борис се забърза. Нещо вътре, дълбоко в него му казваше да не се спира. Ускори крачка. Почти подтичкваше. Жилищният блок, в който живееше му се ст ...