16.02.2017 г., 22:18 ч.

По-големият страх 

  Проза » Разкази
2317 8 25
7 мин за четене

     Дядо Петър седеше пред портата на малкото трикрако столче и пушеше лулата си. Малко хора останаха като него- кротък, смирен, рядко се препираше с някого, никога не разнасяше клюки, гледа все добро да направи, да угоди. Както се казва на мравката път правеше. Всички го познаваха като скромен и честен човек. И на Бога почит отдаваше и според неговите закони живееше. Спазваше пости, молитва не пропускаше, а на големи празници и до града на църква ходеше. Тук в селото имаше една, но покрива ѝ падна преди години и така си и остана.

     Дядо Петър издуха дима и през мъглявината му видя черния джип на Иван Проклетото да спира пред него. Този Иван нямаше нищо общо със стареца. Цялата околия беше пропищяла от него- от тук ще открадне, от там ще отмъкне, този ще завлече, онзи бой ще изяде, а даже се говореше, че бил убивал и хора. Та оттук идваше и прякора му. Дядо Петър с такива хора не общуваше, но случайността ги беше свързала. Преди около шест месеца дядото стана неволен свидетел на обира на пощенския клон в селото. Тогава беше ходил до съседното село на гости на негов братовчед, заговориха се, замотаха се и стана късно, стъмни се. Дядо Петър познаваше добре района и въпреки молбите на братовчеда, реши че си отива. Хвана напряко през нивите и излезе на центъра на селото. Точно тогава видя някакъв човек да излиза от прозореца на пощата и да се качва в черния джип паркирал отпред. Когато онзи отвори вратата, от светлините в колата, разпозна Проклетото. Още в същия момент разбра, че нещо се случва, но нали си беше кротък, тихо продължи по пътя си. На другия ден се чу, че са ограбили пощата, взели всички пари за пенсиите. Дядо Петър веднага направи връзка между видяното снощи и грабежа. Дълго се чуди какво да прави, в скандали не искаше да се замесва, не ги обичаше тези неща. Но от друга страна не можеше и да си замълчи- не на това го учеше Бог. Два-три дни нищо повече не се чу и полицията забуксува на една място. Тогава се реши, вдигна се една сутрин, хвана автобуса и директно в окръжното управление. Разказа всичко, което беше видял. Благодарение на неговите показания заловиха Иван Проклетото. Намериха и триста-четиристотин лева от описаните пари в него, но онзи казал, че продал на пазара една крава и някакъв му платил с тези пари. Оказа се, че наистина е продал такава крава и дядо Петър остана основната опора на обвинението. Предстоеше поредно дело след по-малко от седмица. Това внезапно посещение стресна малко стареца, този явно беше платил на когото трябва, за да излезе от предварителния арест.

     - Добър ден, дядо-  поде Проклетото с басовия си глас, опипа тежкия ланец на врата си, а после показа ред бели зъби- що ме гледаш така, изненадан ли си?

     - Добър ден, за какво си дошъл?

     - Да те видя, да си поприказвам с тебе- отново оголи зъбите си Иван и приседна на тревата до стареца- като гледам, май не ти е особено лек живота, а?

     - Оправям се криво-ляво, не се оплаквам.

    - Ама нямаше ли да ти е по-добре, ако да речем имаше една кравичка, две-три овчици, козичка, пък и едно прасенце в кочината? Като дойдат децата да им напълниш колата, а снахата да врътне нещо по-така.

     - По-добре ще да е , ама като няма, благодаря на Бога и за това, което има- лучец, картофки, доматче, па и кокошци. Дал Господ!

     - Господ не дава, не дава-а-а ама аз давам!

     - Милостиня неща- отсече дядо Петър.

     - Милостиня не давам. Ще си ги изкараш, да речем два бона.

     Дядото упорито мълчеше и не откъсваше поглед от лулата си, за това Проклетото взе отново думата:

     - Три бона? Знаеш ли колко много неща можеш да направиш с тях?

     - А дали това, което ще направя с тях е по-голямо от това, което трябва да направя за тях?

     - Ти не си бил прост старец! Ще ме умориш- изсмя се гръмогласно Иван- но аз няма да искам от тебе сълза на самодива.

     - Ами какво- попита дядо Петър с престорена изненада, макар че много добре беше разбрал целта на посещението още в мига, когато джипа спря пред него.

     - Лесно е! В сряда на делото ще кажеш, че не си сигурен нито за колата, нито за мене. Било е тъмно, стар си вече, очите ти не са така силни, може грешка да си направил, нали…- старецът упорито мълчеше- А кажи нещо де? Хилядарка сега, а останалото след делото- Иван подаде ръката си- Договорихме ли се?

     - За тези пари, грях на душата си не слагам. Пред Бога чист ще се явявам. Страх от него имам- промълви дядото, без дори да погледне събеседника си.

     - Толкова ли те е страх от Бога?

     - Толкова!

     - Ти на интересен ли се правиш? Повече пари няма да видиш.

     - Не ти ща парите. Бог ни учи да сме справедливи и в случая е най-справедливо да си кажа истината.

     - Страх те е от Бога, а от мене не те ли е страх?

     - Че защо да ме е страх? Човек си като мене. И тебе и мене Бог ще съди като равни.

     - Твоят Бог е високо, а аз съм тука, близо. Що се инатиш? Опитах с добро, а сега ти заявявам- на делото казваш, че не си сигурен какво си видял, иначе…

     - Иначе?- попита с примирие дядо Петър.

     - Иначе ще ти осигуря по-скорошна среща с твоя отец, отколкото си предполагал. Сещаш ли се?

     - Момче, не си слагай грях на душата. Моята е вече изпята, дали сега или след година-две, аз отивам при създателя, но ти… Ще се помоля за душата ти!

     - Ти верно си кретен бе! Хората ми казваха, че си богобоязлив… ама чак пък толкова. Не мога да повярвам- Иван Проклетото почервеня от яд, стана рязко, отвори вратата на джипа и се метна на предната седалка. Малко преди да потегли, отвори прозореца и излая срещу стареца:

     - Ако на делото не кажеш каквото ти казах, то когато отидеш на небето, първо сина ти ще те срещне- псувните бяха заглушени от рева на мотора и свиренето на гумите.

     Сега вече старческото сърце се преобърна. Кръвта се отдръпна от лицето, ръката леко затрепери, а лулата падна в краката му. Той да иде при Господ, добре, но сина му, не беше дошло още времето му. Дали наистина не се беше заблудил в тъмнината, пък и старческата му слепота… Бог е милостив и ще му прости, ще се моли всяка вечер, а и пъкъла вече не изглеждаше толкова страшен.

© Анелия Александрова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Страхът »

1 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много се радвам, че разказът ви е харесал! Керанка, Мариана, Любомир, благодаря ви, че се отбихте. Поздрави!
  • Честита награда! Съвсем заслужена!
  • Честитка и от мен! Хубаво предизвикателство беше това и доста качествени неща прочетох. Поздравче!
  • Благодаря, на всички за хубавите отзиви и оценките. А на този хубав празник искам от всички ви прошка и ви пожелавам здраве, късмет и много щастие!
  • Поздравления! И на мен ми беше фаворит.
  • Честито първо място! Чакам да зададеш темата за следващия месец!
  • Заслужава си наградата! Честито! Понякога човек прави компромиси,за да съхрани живота на ближния си: дори с цената на подобна драма... Талантливо!🐎
  • Честито, радвам се че спечели!
  • Много ми хареса! Дори не е по-големият, а най-големият страх...този за детето ти...
  • Много хубав разказ!
  • Дотук този ми стана фаворита, но да допрочета и останалите разкази в предизвикателството...
  • Страхотен разказ! Благодаря за удоволствието!
  • Финалът е най - страшен... Няма как да не гласувам за този разказ. И да се моля, дано финалът да не е истинският му край.
  • По-големия страх от този да умреш - е да пострадат заради твоя избор тези, които обичаш и са невинни. Дори вярата в Бога, Който може да победи всяко зло и дори да даде вечен живот на невинно загиналите, може да отстъпи пред страха. Има само едно нещо, което никога няма да отстъпи пред злото, независимо на каква цена - истинската любов! Тази любов, която няма да отстъпи, защото иначе ще позволи злото да остане и да владее над хората; защото дори аз и близките ми да останем живи, няма да считаме такъв живот да си заслужава да се живее! Тази любов, мразеща злото и непримирима с него! Тя гореше в гърдите на нашите бащи, когато умираха по бойните полета, в сърцата на майките, които пращаха синовете и съпрузите си да воюват като хайдути, опълченци, войници... Можеха да спасят живота си и този на децата си, ако преклонят глава пред злите - но не пожелаха! Защото знаеха, че само така се печели победата - и те я спечелиха - за нас, за да бъдем ние добре! И днес има такива - дано и ние да сме!
  • Браво! Как да останеш чист в този живот?
  • Благодаря, Кети, радвам се, че беше тук!
  • Едва днес прочетох този прекрасен разказ. Прастарото чувство на страх от Бога, в което са възпитани нашите родители и дедите ни, някога се е смятало за най-висша добродетел. Анелия най-точно е уловила невидимата нишка, която бележи път към душата на човека - да си праведен, когато всичко ти е наред, е лесно. Най-трудна е дилемата - да преклониш ли глава пред Злото или да имаш страх от Божие наказание. Поздравления за разказа!
  • Радвам се, че ти е харесал, Жанет. Поздрав!
  • Разкошен разказ! Сви ми се сърцето в края. Много пъти браво от мен!
  • Радвам се, че ти е харесало, Георги. Успешен ден и благодаря!
  • Поздравления, Анелия! Много добре си се справила! А финалът е супер!
  • Искрено ви благодаря за хубавите отзиви. Успешен ден!
  • Браво!
  • За пореден път се радвам на таланта ти. От мен едно голямо и искрено Браво!
  • Чудесен разказ. За съжаление човешката вяра лесно се огъва, когато бъдат заплашени ближни нам хора. Известни са ми много подобни случаи, но този е описан великолепно. Поздравявам те, Анелия!
Предложения
: ??:??