Мелинда събра нещата си и за последен път огледа стаичката, в която беше отраснала. За няколко милионен път се питаше дали постъпва правилно и дали трябва да я напусне. По някакъв странен начин беше привързана към мизерното помещение, обзаведено само с едно легло и няколко стола. Дори котлон си нямаше. Тя тръсна глава. Знаеше, че това е последната й възможност да се махне, но не знаеше дали иска да го направи. Точно по Коледа да изостави корените си. Хммм
- Мел?
Мелинда се обърна. Пред нея стоеше Джони- най- добрият й приятел и я гледаше така, както само той можеше. В големите му тъжни кафеви очи сякаш беше събран целият свят. Винаги, когато срещаше погледа му Мелинда потъваше в дълбините на очите му и се губеше в ангелския им пламък.
- Джони, аз...
Той се усмихна.
- Оправдаваш ли се, Мел?
Тя го погледна горчиво.
- Не и пред тебе, приятелю. Нямам за какво да се оправдавам. Джони, живяхме като кучета. Наркотици, пиячка, омраза. Бяхме винаги сами на Коледа. Не искам да прекарам и тази Ко ...