ПО ЛУННАТА ПЪТЕКА

   Топлата юлска вечер носеше откъм морето мирис на водорасли, а нескончаемият говор сред пъстрия поток от хора по булеварда към входа на Морската градина наподобяваше жуженето на пчели от стотици кошери. Гларуси периодично напомняха на съседите си, че гнездата им около комините са запазена семейна територия. От време-навреме откъм залива се носеше провлаченият бас на корабна сирена, а фарът на Галата упорито пронизваше морската здрачина на равни интервали. Акордеонисти, гайдарджии и цигулари опитваха да изкарат по някой лев „на шапка” и благодаряха на минувачите, които пускаха монети, а понякога – и цели банкноти в положените за целта картонени или консервни кутии. Имаше и инвалиди, както и малки циганчета, които откровено просеха. Разбира се, наблизо винаги се подвизаваше „покровител” на изобретателните малки циганета. Той зорко наблюдаваше и от погледа му не убягваше какъвто и да било опит на малкото просяче да укрие част от лесно спечелените пари, които по-късно вечерта щяха да се превърнат в бутилка евтин алкохол и цигари вместо в нещо за храна. 

   Борис обичаше да се разхожда в такива вечери по булеварда към Морската и по алеята край морето, да среща хубави жени, да ги разсъблича мислено, да оценява достойнствата на фигурите им, да си мечтае какво ли не. Това поне никой не можеше да му забрани, нито да му отнеме. Откакто баща му почина, малката къщичка, в която живееха във вилната зона над града, сякаш се схлупи още повече. Майка му – вече възрастна и болна женица, шеташе из къщата и в малкото дворче пред нея, скърпваше положението с някоя гозбица. Докато Борис намираше работа, бе добре. Носеше пари вкъщи, купуваше продукти за готвене. Понякога дори купуваше и деликатеси, на което майка му укоризнено поклащаше глава, но дълбоко в себе си бе горда и благодареше на Господ, че синът ù е жив и здрав и не е сама на старини. Борис работеше като общ работник по строежи, не се плашеше от тежка работа. Вечер отиваше да работи допълнително, където го повикваха – я някоя задръстена тръба към отходна шахта или комин да изчисти, я да копае лозе или да цепи и пренася дърва за огрев. Случваше се дори да не му платят или да го ощетят в заплащането, но майка му го успокояваше и го уверяваше, че животът е пред него и Господ ще помогне, защото Той вижда всичко и всичко знае. Тя бе благодарна, че синът ù не се пропи, не се поведе и с лоши приятели. Всъщност, приятелите му не бяха много – няколко момчета от ученическите години, с които някога бягаха по поляните след топката, а после Борис ги поканваше на масичката под лозницата пред къщи. Тогава майка му им се радваше като на свои деца, късаше им едри домати и люти чушки от градината и им правеше вкусни салати, сипваше им варен боб или някоя постна яхнийка и с радост ги гледаше как на чист въздух омитат чиниите си с апетит. Тези романтични срещи обаче постепенно оредяха, защото едно от момчетата се задоми далече от Варна, друго отиде да работи в Гърция, трето влезе във военноморското училище и вече рядко се обаждаше, а най-близкият му приятел претърпя катастрофа и вече втора година родителите му бягаха по лекари, болници, адвокати и съдилища, за да закрепят, доколкото може, разбитото му здраве. Самият Борис завърши гимназия с приличен успех, но за учене по-нагоре не можеше и дума да става, защото за това трябваха много пари...

   Ето защо тази вечер Борис усещаше самотата по-осезаемо от всякога. Приятелка за сериозна връзка така и не си намери. Онези момичета, които той харесваше, бяха недостъпни за него. Дори когато на два пъти се влюби не на шега, щом нещата опираха до по-сериозно опознаване и възлюбената му виждаше къде и как живее, всичко свършваше дотам.

   Борис вървеше, вдишваше аромата на всякакви парфюми, които го облъхваха при разминаването с изискани дами и млади момичета, хвърляше поглед към пълните маси в заведенията наоколо, където бяха насядали чужденци и всякакви летовници, гости на морската столица. Оттам се носеха аромати на скара и всякакви вкусни ястия, а наоколо дремеха охранени котки – самото олицетворение на благоговението и котешката аристокрация. Те ревностно пазеха своята територия от нашественици. Белязани с пломба на ухото улични песове също бяха заели стратегически позиции до своите любими заведения и при вида на някое домашно куче, разхождано от стопанина си на повод, на глутници се хвърляха срещу него с лай, за да покажат недвусмислено кой е тук владетелят на тротоарното пространство. 

   Хубав град си е Варна, мислеше си Борис. Каквото и да стане, не би го заменил с друго място за живеене. Само работа да има. Често пъти мечтаеше да замине някъде в чужбина, да спечели пари, да се върне тук и да изведе майка си от малката къщичка, в която се бе родил и израсъл, да купи гарсониерка в някой от крайните квартали, но все пак в града, за да й създаде нормални условия за живот в старините й. Бяха му казали, че е най-добре да замине за щатите със зелена карта, но и за това трябваха немалко пари... Борис си представи как вече пътува – с кораб, например... Или най-добре със самолет, че то къде си е път!... Там като пристигне, започва работа, научава английски, печели пари, изпраща на майка си и ù пише писма. Не, най-добре преди това да ù купи мобилен телефон – да ù се обажда по-често, да я успокоява. А тя, като знае, че е добре, ще го чака по-спокойно, няма да се тревожи толкова. Като й нацепи и натрупа дърва за огрев под сушината за две зими, като попритегне къщичката, ще замине по-спокоен. През две лозя по-нагоре също живее семейство възрастни хора, ще се крепят и наглеждат взаимно. От съседите по-големи роднини няма. Веднъж даже съседите им донесоха един буркан със свинска мас и найлонова торбичка с пръжки.

   Ех, къде тоя късмет – да замине за Америка!... Тогава, като се върне, вече и жена ще си намери като другите. Нека не е красавица, но поне да е симпатична, да е някое бедно момиче, ама да е свястно, да го уважава и да е къщовница, да не е като повечето днес – като им подсвирнеш и – готови да легнат с теб за по една нощ, само да платиш добре. И да не е гевезана!... Такива най не ги понася – разни префърцунени, дето само за тоалети мислят и как да харчат немъчени пари по магазините.

   Не усети кога се бе спуснал на крайморската алея. Тук животът кипеше с пълна сила. Откъм всички заведенията гърмеше музика. Дали да не изпие една бира в някое от тия заведения?... Май не е добра идея, защото е само с пет лева в джоба... А тук бирата е скъпа и може да се наложи да се връща пеш километри назад, което значи посреднощ. Че и в тая тъмнина, при тези скитащи из лозята глутници кучета, най-добре е човек да си се върне овреме. Пък и майка му така и няма да заспи, докато той не се прибере. Най-добре е да повърви отново назад, да си купи една-две бири от някой магазин, докато още не са затворили. И да седне после някъде на брега на морето, да си ги пие и да си помечтае. Ще си остави и два лева.. Един – за билетче за връщане, а един – да слезе утре отново към града и да попита за работа в една строителна фирма, където бе работил преди година. Все ще му излезе късметът някъде. А сега да си отпусне малко душата...

   Върна се, влезе в най-близкия гастроном и обмисли покупката. Най-изгодно бе май да си купи една бутилка бира от два литра. Колкото изпие – изпие, а останалата ще си прибере за вкъщи. Там поне хляб и готвено има. Майка му се бе погрижила за зимнината, цяло лято затваряше буркани с каквито зеленчуци изкара в дворчето пред къщи.

   Тръгна обратно с найлоновата торбичка в ръка, а в нея усещаше приятно тежестта на пластмасовата двулитрова бутилка с бира. Намери стотинки и за едни солети и вече отдалече предвкусваше удоволствието от предстоящата среща с едно от любимите си места за уединение – брега на родното варненско море...

   Сви вляво по крайбрежната алея и продължи с вече по-бърза крачка. Нали вече имаше ясен план за вечерта, нямаше време за губене. Шумните и бляскави заведения вече не го интересуваха. Подмина ги, без да обърне внимание на техните реклами вдясно и вляво, после тези вляво и продължи. Отново се унесе в мечти... Там, в Америка, хората си получавали всяка седмица заплатите, не е като тука. И не те лъжат, като тия тука. Колкото си изкараш, твои са си. Трябва да помисли сериозно по въпроса! Животът си тече, човек не бива да стои със скръстени ръце. Година-две ще минат като два месеца. Само добре платена работа да си намери там, всичко ще е наред. Ще пести, няма да харчи току-така...

   Не усети кога бе изминал толкова голямо разстояние. Тук каменистата крайбрежна ивица вече сте стесняваше и отляво високият бряг се спускаше, обрасъл с дървета и храсти. Няма накъде да върви по-нататък. Ей тук, на този камък, е добре. Приседна, извади кутията с цигари и опипа съдържанието ù. Бяха му останали само три цигари. Ще изпуши тук една, ще си пийне някоя и друга глътка бира, ще си хапне от солетките и после – хайде обратно. Обичаше морето и тези срещи с него му даваха сили да продължи напред. Тази вечер то бе сравнително спокойно. Вълните прииждаха и се отдръпваха на големи интервали някак лениво. Вдъхна дълбоко соления мирис на водорасли – ароматът на неговото детство, когато по тия места идваха с приятели да вадят миди и да ги пекат на тенекия. Я каква пътека е направила луната!... Ей с онзи кораб там, дето свети на рейд, да отплава по тази пътека, – направо към Босфора. Оттам вече – пълен напред към Америка!... Той отвори бутилката със задоволство, отпи бавно няколко глътки и отново я затвори. Отвори и пакетчето със солети, изтегли снопче и отгризна. Все пак, хубаво си е тук, в България! Кой каквото ще да казва!... Затова, като поспести пари в Америка, веднага ще се върне отново тук, край това красиво родно море, в този хубав град, в който всичко му е мило и не би го заменил с никое кътче по света!...

   Дочу зад гърба си говор и стъпки...

   – Ей, пич, тука има някой! – изломоти дрезгав мъжки глас.

   – Да бе, я да го видим тоя кво прай тука! – изфъфли друг.

   Борис извърна глава. В дрезгавата тъмнина луната за миг изплува отново иззад облак и освети силуетите на двама мъже, които очевидно бяха или пияни, или дрогирани.

   Ама че работа, помисли си Борис. Такива най не ги обича! Пияни лигавщини...

   – Кво прайш тука, бе, пич? – оригна се първият.

   – Нищо. Седя си и си мисля свои си неща. Почивам си...

   – Ха! – възкликна другият. – Мислел си свои неща... И кво толкоз мислиш?! На хилядата половината? Петстотин, пич! – приклекна мъжът и залитна, като се заля от дрезгав и неприятен смях.

   – Я дай по една цигара, че нямаме и фасче даже! – отсече със заповеднически тон първият.

   – Останаха ми само две... – опита се да бъде учтив Борис. – Но ето, вземете ги.

   И им подаде кутията с двете цигари.

   – Огън имаш ли, пич? – примляска клекналият зад него. От него лъхна на алкохол и неприятна, силна миризма на дълго поддържана нечистоплътност.

   Борис мълчаливо им подаде запалката.

   – Я да видим, да нямаш още цигари, пич? – надигна се клекналият.

   – Нямам, дадох ви последните си две цигари! – обидено отвърна Борис и също се изправи.

   – Оооо, я не се прай на обиден, пич! – в ръката на близкия до него проблесна нож. – Проверката... как беше... – обърна се към другия, – най-висшата форма на доверие, а? – и се изкикоти гръмогласно.

   Борис усети как го полазиха тръпки. Не толкова от страх, колкото от обида и гняв. Наведе се, взе бутилката с бирата и се опита да тръгне, но този с ножа му препречи пътя:

   – Ти кво, бе?! Нещо недочуваш ли? Стой мирно, докат та претараши тоя пич!

   И като се обърна към спътника си, нареди:

   – Хай, пребърквай го, бе, кво чакаш!

   Онзи щракна със запалката към лицето на Борис и му изсъска:

   – Хич недей мърда, пич, че тоя с ножа не си прай майтап! – и посегна към джобовете на якето му.

   Борис усети как кръвта нахлува в главата му. Догади му се. Пусна бутилката и побутна нахалника в гърдите, защото онзи вече дишаше в лицето му.

   – Оставете ме намира и си вървете по пътя! Казах ви, че... – но не можа да довърши. Усети как силна болка го преряза в стомаха и в миг осъзна, че това не е лош кошмар, а реалност. Присви се, но силен ритник в лицето го запрати назад, главата му се удари в ръба на камъка, на който бе седял и мечтал допреди малко. Светкавица проблесна в главата му за част от секундата и после настъпи пълен мрак. Като в просъница само дочу:

   – Ей, пич, ма тоя наистина не лъже, няма цигари. Ааа, тука има два лева по един, железни...

   – Давай да изчезваме, пич! Пребърка ли го добре?

   – Абе, пич, тоя май спря да диша... И пулс няма... Ма ти го уби, бе, пич!

   – Вземай бутилката и да се изпаряваме, пич! Нищо не му е, само е леко ранен, ще се оправи!

   – Ама той съвсем...

   – Давай, бе, говедо, иначе и теб ще просна до него! – изръмжа този с ножа и другият побърза да го настигне.

   ... С лице към морето, Борис усети последните проблясъци на отиващия си от него живот... Като на кинолента в забързан кадър видя къщичката и майка си, която го чакаше в осветената стаичка, пробягнаха лицата на приятелите му, които весело вечеряха на масичката пред къщи... В очите му лунната пътека сочеше пътя към Америка, – пътя, по който той вече предчувстваше, че ще отплава, но в друга посока...