По пости
Ракията бе пивка. Кехлибарният й цвят и дебелият синджир, който образуваше при плискането в кристалната чаша, подканяше жадния да отпие и да се наслади на изгарящо - отпускащата се наслада.
- Тази силна ракия не върви с проста салата – рече младият поп на жена си, докато изпъваше едрото си тяло върху мекотата на кадифения диван.
- Донеси от ония наденички, дето ни изпрати комшията, Господ здраве да му дава- продължи наставленията си той.
- Ето, ето – рече младата попадийка, като се зададе откъм кухнята на попския дом. В порцелановата чиния се кипреха прясно изпечени наденици, които така ароматно ухаеха, че подразниха стомаха на стопанина, като същия закъркори неприлично.
- Ех, че живот, ех! – рече младият мъж и се пресегна стремително към чинията с наденици, както риба към апетитна стръв.
Младата му жена бе направила няколко бързи обхода от големия хол до кухнята, та сега на масата се гиздеха луканки и сиренца наравно апетитни, колкото салатата и наденицата.
- Колко изкара днес? – попита младата невеста, докато настани също тъй обемистото си величие на дивана до съпруга си.
- Колко, колко! – потупа доволно джоба си той, след което важно добави – Господ дава ли дава! Добри парици дойдоха и днес. От свещи, кръщенка и едно опело, Бог да прости на грешния, и утре софрата ни ще е пълна – отговори отецът.
Не се замисли младият човек, че Бог никому не бе отредил да събира пара за изгода и, че не печалбарството бе спасението на грешните души, ала за младия негов раб, парите сякаш бяха заслужена отплата за важната му мисия. Понякога дори му се струваше, че премного дава от себе си той и някак нищожно изглеждаше това, което получаваше. Но преди всичко той бе отдаден на вярата и се жертваше.
- Ех, браво, браво- прозвуча сладникавият глас на доволната попадия, докато премяташе из устната си кухина сочно парче наденица.
Тя не бе сгрешила в избора си. Завидна жена бе попадийката. Опита и хитростта й бяха помогнали бързо да ориентира заблудената си душа, та сред многото свободни младежи с които бе имала познанства, бе избрала точно него, поради което сега тя водеше спокоен и лежерен живот. Лукавата й душица лесно убеждаваше и най – неверния, че черното било бяло, а цел поставеше ли си, нищо не спираше привидно невинната й природа да я постигне. Така бе открила тя бъдещия си мъж и след кратко пресмятане и умуване, неговата финансова същност и наивнообичлива душа, бяха наклонили везните натам, че малко след туй, радостен камбанен звън увенчаваше избора й. Той от своя страна бе истински доволен от живота си. Отминало бе времето, когато се бореше с незаслужения и прекалено строг за него, няколкогодишен режим в семинарията. Преминало бе и огорчението от майка му, която го бе пратила там, защото ясно бе осъзнал истинността в думите й с които го утешаваше тя навремето, когато се прибираше вкъщи. Тогава сърдит и изтерзан от пости и дълги молитви или мъмрен, заради непослушание, младия юноша се жалваше пред майчиното сърце, а тя все му говореше ,, Търпи сине, търпи! Бъди смирен и знай, че лесен живот ще водиш, лесни пари ще припечелиш, а цяло село на теб почит ще отдава.” Трудна се виждаше на младия човек тази задача тогава, предвид навика му да чака за всичко на родителските плещи, пък и далечна, но времето си изниза, сетне същите родителски плещи го дообразоваха и той вече бе готов да получи награда за своя труд. Сега, когато бе свил свое гнездо, окрилен от обичта и подкрепата на родителите си и лишен от материални терзания, животът му изглеждаше райски. Утрин мяташе на гръб расото и палеше автомобила си, за да иде до поверената му черква. Там старци богобоязливи и грешници пагубни ,с почтение и надежди, слушаха литургията и чакаха за опрощение, което някои от тях губеха още преди да бяха получили. Той ходеше там за пари, с ясното убеждение, че професията му е толкоз височайша, че понякога това, което получаваше му се струваше нищожно, сравнено с това което даваше от своя страна. Бързаше ден из ден да преброи колко е припечелил и все умуваше, как да постигне повече, защото все пак, колко грешни души носеше на плещите си. И нормално бе този млад поп да има такива нрави, понеже нравите на семейството му бяха също тъй такива. Затова нищо не смущаваше съня на този божи човек и нищо нему не тегнеше.
- Ходи ли да си нагледаш имота? – попита младата попадия, докато за сетен път се опитваше да набоде с вилицата последното парче наденица, което се търкаляше из чинията.
- Ти за имота не бери грижа – рече й той. Добре беше да си купим тая къща без да даваме гласност, кой парите ни даде. Нека се говори, че като младо семейство с малко дете, ние сме заем теглили, а после и родната къща да вземем. Чакай, не бързай, знаеш на майка и баща съм слабост. Както до сега помагат, така и за в бъдеще ще е.
- Ех, аз питам само, че на брат ти... – прекъсна младата жена.
- Не бери грижа, тая питка аз с друг не ще я деля, пък и майка тъй рече.
Изпъна заситилото си тяло младият поп и с досада продължи:
- Ех и утре литургията да мине, причастие да дам. Изморих се от толкоз грешници. Вечер идват изповед да им дам, кой излъгал, кой клюкарствал, кой на чуждото завидял – отново поде той.
- А постят ли? – попита с въпросителен поглед жена му.
- Постят, постят, пък тази година по – дълги бяха Петровите пости, ама ако не постят, как аз да ги опростя?!
Вечерното небе схлупи мастилен воал над малкото село. Звездите замигаха на небесния свод, там където се пишеше съдбата на всяко човешко същество. Голямата къща на младия отец изгаси светлини, а младото семейство спеше тъй, както пеленаче в прегръдката на майка си. Утрото дойде с аромат на цъфнали липи, а слънцето гальовно помилва обичната земя с живителните си лъчи.
Младият поп облече расото си. Отиваше да спасява нуждаещите се души. Челото му бе смръщено, а очите присвити. Тази нощ ужасен сън наруши спокойствието му. Сънуваше себе си, сякаш застанал отстрани като наблюдател, а в същото време се виждаше отиващ към една красива градина. Тази градина изобилстваше от нацъфтели цветя и величествени дървета, а сред нея килнат стоеше един дървен кръст. Понечи да влезе в градината, но не успя. После усети нещо да тежи в ръцете му и видя голям златен кръст да блести в тях. Някаква невидима сила го накара да обърне гръб на красивата градина, а после накара и нозете му да вървят напред, напред. Пътят ставаше все по – мрачен, а близо се виждаха пламъци на огньове, които проблясваха сред все – по смрачаващия се пейзаж и изпълваха обонянието му със задушлив и неприятен мирис. Той не искаше да върви натам, кръста започна да му тежи много и поиска да го хвърли, но видя, че същият бе прикрепен със златен синджир към ръцете му. Тогава се събуди с неприятно чувство, а сърцето биеше в ушите му, та му отне доста време да се съвземе. Още не бе се съвзел съвсем от страшния кошмар, който остави неприятно чувство у него, но бе готов да преодолее недоспиването си и с нови сили да се отдаде на святото дело, на което се бе посветил. Тръгна към църквата.
Петровите пости свършваха. Подкрепи се с мисли за охолния, добър и благочестив живот, който смяташе, че водеше. Много души бе спасил младият поп, много софри бе застлала тлъстата му стопанка, много звезди бяха загаснали. Дървото на вярата бе разперило корона и приемаше всяка нова вейка под закрилата си, единяваше се с нея и я даряваше с живителните си сокове, а сетне увеличаваше божествената си сянка, която покровителстваше божите раби. Звездите нощем отсъждаха и жалееха за младата попска вейка, която не намираше място в короната на праведното дърво, защото златните й кори не приеха простотата на зелените, свежи клони на вярата.
© Ивелина Дамянова Всички права запазени