По следите на залеза

Тази година през августовската си отпуска, реших да отида в Атина за няколко седмици. Видях чудния акропол, амфитеатъра и много други забележителности на града. А вечер когато слънцето се приготвяше за следващата смяна, обичах да се оттеглям в покрайнините и да наблюдавам зашеметяващото му и бавно пътуване. Нюансите бяха прекрасни. А аз обожавах залезите. Това ми беше любимото време от деня. Това, в което можех да седна спокоен с цигара в ръка и да преосмисля живота си без много да се затормозявам за нещата, които ми липсваха. Или по-скоро нещото. Тя…
 Вече идваше края на лятото и птиците се събираха на ята. Приготвяха  се за дългото си пътешествие до южните страни. А аз стоях безмълвен, възхищавайки се на тяхната сплотеност. Те притежаваха колектив, какъвто не можеше да се види и в най-добрата фирма в София. И сега като се замисля, точно в една такава фирма я срещнах. Аз бях главния счетоводител, а тя беше секретарка. Често се засичахме в офиса. А когато я срещнах беше лятото на миналата година. Тя имаше прекрасна рокля с флорални мотиви, подчертаващи сексапилното и тяло. Имаше големи кафяви очи, в които се четеше борбеност и нестихващ интерес към живота. В това на пръв поглед крехко създание имаше повече живец, отколкото във всички хора, които бях срещал през живота си. Имаше невероятен парфюм. Беше с аромат на роза, който се допълваше с цялостната и визия. Тогава бях на двайсет и девет, а тя беше на двайсет и шест. А косите и – меки и кестеняви като плюшено мече. Още от мига, в който ги зърнах, изпитах неумолимо желание да заровя пръсти в тях. Но стига съм говорил за нея. Аз пак се отнесох…
За какво говорех? А, да. За птиците. Та тези създания летяха с неумолима страст. Някак си можех да я усетя когато ги виждах. Оживено разговаряха помежду си. Смееха се. Забавляваха се. Успяваха да говорят на свой си език, непонятен за нас хората. И все пак със съвместното си съжителство бяха на светлинни години пред нас. И в същото време бяха с меки души. Меки...Точно като косите и...
Казваше се Детелина. Усмивката и винаги беше до небето. Но в същото време в погледа и се четеше такава сила, че някак си ме караше да и се възхищавам, но от разстояние. Вдъхновяваше ме. Беше моята муза. Няколко седмици след като се запознахме написах първото си качествено стихотворение. И преди това бях писал, но старите ми произведения не струваха. А по онова време сякаш не стъпвах по земята, а летях високо в облаците. Бях толкова влюбен, че просто не исках да говоря с нея от страх да не ми схване спатиите и да не разбере, че ми е слабост. Не можех да се отпусна. Та аз бях един най-обикновен човек, а тя беше специална…
Когато се засичахме в офиса винаги се стараех да изглеждам безчувствен. А тя не спираше да ми се усмихва. И докато ми говореше ме гледаше право в очите. Тя беше светлината, която успяваше да ме измъкне от най-страшните ми бури. Беше причината да се усмихвам и да си вдигам на крака. И все пак душата ми всеки ден се разпъваше на кръст, в опитите ми да скрия емоциите, които изпитвах към нея. Разбирате ли? Тя беше бездната, в която потъвах и не исках да осъзнае силата си от страх, да не ме завлече в някоя черна дупка. А каква беше като душевност? Бяла като памук. Може би не дадох най-удачното сравнение, но все си мислех, че не бях достоен за нея. Аз можех да бъда колкото романтичен, толкова и циничен. А тя не можеше да крие емоциите си. Те винаги се изписваха на лицето и. А чувствата ме убиваха. От ден на ден ставаха все по-силни, но освен това и ме възраждаха от пепелта. Знам какво ще кажете. Като толкова я обичаш, защо не и го признаеш? Вярвате ли, че не можех. Страхувах се от това да бъда уязвим…Но въпреки това продължавах да разкривам чувствата си на листа хартия, вместо като нормалните хора да отида и да и призная в лицето. Стихотворенията ми ставаха все по-добри, но моля ви, без завист. Всеки творец плаща прескъпо за изкуството си. Особено писателите. Те отдават целия си живот на страданието в името на изкуството. И вероятно животът ми щеше да си стои все така в застой докато изведнъж не се случи нещо неочаквано за мен. Девет месеца след запознанството ни – тя напусна. Така и не разбрах по какви причини и къде отива. По-скоро не попитах...В този момент изпитах единствено разкаяние. Почувствах се все едно са ми сложили примка на врата. Бях я загубил завинаги без да съм имал шанса да я притежавам. Така в един момент се почувствах като малко момченце, загубило се сред гъста и тъмна гора…
Месец по-късно реших най-после да издам стихосбирка. И знаете ли кой беше един от първите ми почитатели? Да, точно така. Това беше тя. Моята малка Детелинка с роклята на цветчета. Тя седеше на първия ред докато я представях. През цялото време ме гледаше с жарки очи. А аз се пържех отпред като пиле на грил. След приключването на представянето се усмихна и ми каза : 
- Възхитена съм от творчеството ти. Но за кого са писани всички тези стихотворения?
Тя ме гледаше изпитателно. Аз не знаех какво да кажа. Както винаги запазих каменното си изражение и и казах, че не са писани за никого. Тя се усмихна тъжно, пожела ми успех и си тръгна. Много добре знам какво ще си помислите всички. Ще кажете, че съм някой слабак, на когото не му стиска да си признае чувствата на единствената, която обича. Но и вие ме разберете – не исках да убия изкуството в себе си, което се пораждаше от моето страдание. Бях готов изцяло да платя тази цена, дори и това да означаваше никога повече да не видя Детелина...
След един месец излязох в отпуска. И ето ме – на този самотен хълм в покрайнините на Атина. Потънал в собствения си свят. Взиращ се в отминаващия залез. Защото всичко на този свят си отива. Дори и залеза…