21.10.2018 г., 1:43 ч.

 По струните на изгубената мелодия-Гл. XXXIV,XXXV 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
628 2 0
Произведение от няколко части « към първа част
42 мин за четене

Глава XXXIV

 

   Стояха така силно прегърнати дълго време. Валентина беше впила пръсти в него- може би не ѝ се вярваше, че това е истина, точно толкова колкото и Рейнс не искаше да я пусне, може би защото се страхуваше, че това което толкова дълго е чакал, ще изчезне отново. Топлината на чувствата бе достатъчна за всички, въпреки нощния хлад- въздухът около тях просто сякаш трептеше.

 Валентина погледна през рамото на баща си.

   - Вероника, нали?

   - Точно така!- усмихна се тя и протегна ръце към нея- Красива си!- прокара пръсти през косите ѝ и я погали.

   - Щастлива съм! Имам всички вас, бабо- тук и сега!

   - Усмихваш се като майка си. Ще ти помогна да я опознаеш.

   - Помогни ми да опозная първо теб, а с теб... ще опозная и нея.

   - Значи ставаме две!- изхлипа Вероника и я целуна по челото- Аз съм една щастлива жена, щастлива баба на две прекрасни внучки!

   - Хайде, дами- включи се Рейнс- мисля, че достатъчно време прекарахме навън, нека влезем вътре?- нямаше нужда от отговор. Само Виола се измъкна и се хвърли върху Лети да я нагушка и нацелува.

   - Не ми се сърдиш, нали?... Че не ти казах.

   - Няма начин, няма за какво!

   - Робертааа, Монтиии- моля ви, елате тук- извика той.

   - Да, господине, кажете- гости ли ще имаме?

   - Не са гости, Роберта иии... по-добре седни- Лети ѝ намигна.

   - Така, ще го кажа направо- сложи ръце на раменете ѝ-Това е Валентина- дъщеря ми!- Монти се ококори, тя хлъцна- Историята е дълга и малко по малко ще ви я разкажа, но нека не е тази вечер, нека тя да бъде специална! Искам всички заедно, защото се отнася и за вас двамата, да седнем на масата като едно семейство, защото то... вече е цяло!

   - Зззннначи, значи- заекваше Роберта- ооох, значи ще забъркам, ммм ще приготвя нещо набързо.

   - Не, Роберта! Моля те- наистина няма нужда!

   - Е? Не, така не бива, на празна маса, как може?- краката ѝ сякаш се бяха подпалили и си търсеха ново място- и тя изчезна.

   - Монти, моля те, постарай се да я върнеш по-бързо! Монтиии... Ехоооо?

   - Дддаа, дааа... по-бързо, да- не можеше да отмести поглед от Валентина.

   - Хайде, наистина- не стойте прави и елате да седнем- подкани ги още веднъж Рейнс и този път го послушаха- Докато чакаме тях двамата аз ще сложа чаши- поне това мога а направя!

   - Искаш ли да ти помогнем?- попита Лети.

   - Тази вечер...не! Както казах, тя е специална и вие двечките сте най-специалното в нея, тази нощ- вие сте кралиците на масата!

   - Таткооо...

   - Моля те, нека довърша! За вечеря може би не е най-подходящото време, но за наздравица... ще вдигнем! Има защо- все още беше припрян, но беше щастлив. Отиде до витрината. Извади шест кристални чаши и една по-различна от останалите- нея сложи в средата на масата.

   Монти отиде при Роберта, тя трепереше. Нервно грабна един парцал и започна да бърше несъществуващата прах.

   - Ей, успокой се, моля те поеми си въздух!

   - Как, кажи ми как?- до преди няколко дни тя беше просто гост, а сега... а сега, Монти- та това е неговата дъщеря!- приплъзна се до стената и седна на земята, той седна до не я и я прегърна.

   - И кажи ми, не е ли прекрасно? Не е ли един прекрасен завършек, не е ли именно най-ценното- това, което ще изпълни отново сърцето му, а с това и глъчката в тази къща?

   - Разбира се, че е- насечено отговори тя- но... така... изведнъж, дойде ми в повече!

   - И на мен, Роберта!

   - Не ти личи!

   - Но ето тук личи- исложи ръката ѝ на сърцето си, тя потръпна, а то... то сякаш бягаше и от време на време подскачаше- и ти си ми нужна, за да се овладея! За това- моля те, стани и ела с мен, двамата ще го приемем по-лесно, а пък и аз не мога без верния си другар, нали?- тя се усмихна- Хайде, точно така, да вървим!

   - Ами тя, Монти? Какво се случи с... нея?

   - На този въпрос мила моя, мисля че никой няма верен отговор!- и двамата се запътиха заедно към останалите.

   Рейнс извади бутилка вино- доста прашна. През това време те влязоха и седнаха.

   - Направих това вино, когато ти се роди, Валентина и го запечатах с идеята- личеше си, че е много старо- когато порастнеш, да го дегустираме двамата. Е... съдбата реши, че няма да видя как растеш, но те върна при мен и все пак ми подари шанса да отворя тази бутилка- наля на всички, няля и на тази в средата.

   - Наздраве за вас, приятели, за всички вас... За теб, Роберта, че не се отказа от мен, дори и в моментите, в които и за гледане не ставах, нито за търпене, че не се отказа всяка сутрин да ми правиш кафе- хвана ѝ ръката- и да си го прибираш вечер обратно- целуна я, последва звън и после я прегърна.

   - За теб, приятелю, Монти- винаги си ми давал най-верните съвети. Не се страхуваше да ме порицаваш, когато не бях прав, а аз твърде често не бях и за това ти благодаря, защото и ти изтърпя... всичко- отново звън и отново прегръдка, така направи с всички.

   - За теб, Вероника- за силният и непокорен дух, за това, че почти всеки ден идваше тук, а аз те държах на оградата, за да не срещна погледа ти! Прости ми! Беше грешно, беше жестоко, беше... егоистично... съжалявам! Вратите на тази къща ще бъдат винаги отворени за теб и ако решиш, което се надявам да направиш... остани- целуна ѝ ръка.

   - За теб, дъще моя! За теб, Валентина- за завръщането ти, за щастието което ми подари и преди него и което ще ми носиш всеки ден от тук нататък, за миговете в незнание, което ти озари с усмивката си, че за кратко време, ти ме научи на толкова много неща- детето научи родителя си!... Мъдра си- целувка и прегръдка, сила и гореща... от дълго чакана среща.

   - За теб, Летисия и ако позволиш- за теб... дъще- тя се разтрепери, очите ѝ се напълниха. Щеше да изпусне чашата, но той я взе от ръцете ѝ- Ако пожелаеш, ако ми разрешиш, ако своето „Да“ ми подариш и ми окажеш честта да бъда твой... баща- Лети се хвърли върху него. Вече не можеше да спре сълзите си, никой не можеше.

   - Сега вече със сигурност ще приема предложението ти- прошепна Вероника.

   - Преживя много, изстрада достатъчно, помагала си на моята Валентина...

   - И тя на мен!

   - Именно- двете сте като сестри... на една възраст- ранно пролетно и късно лятно дете- двете нови половини на моето сърце!- тя намаше сила да го изрече на глас, но отговорът беше ясен- тримата се прегърнаха, а Монти подаде кърпичка на Роберта.

   - И накрая- продължи Рейнс- но никога на последно място- Наздраве за причината всички ние да сме тук... заедно!- удари чашата в средата. Тя се появи като вихър в живота ни и вярвам при всички е така... И го преобърна наопаки, за да намери липсващите парченца, в спомените и в сърцата на всеки един от нас!- гласът му се разтрепери- Жертва се за нас, подаде ръка, повярва в мен- един нещастник, давещ се в собственото си отчаяние... Но тя- ме издърпа... и всеки един ден, по свой начин успяваше да ми покаже светлината на новия ден, да ми докаже, че всеки човек е роден, за да живее, да се смее, да вярва... да обича! Наздраве... за това момиче!- всички събраха чашите си в кръг около тази... специалната в средата... и в този момент Слънцето изгря и един лъч освети кристалния кръг... без начало и без край!

   - Посрещнахме утрото, но вярвам сте и вече уморени. След три дни ще устроим празник... нещо като бал, защото в този дом, музиката оживя отново и в чест на тези две прекрасни същества, в чест на моите дъщери, ще има песни и танци до зори! Ще ви очаквам!- Монти и Роберта се отеглиха.

   - Виола?- дръпна я Лети- Ох, Валентина...

   - Наричай ме както пожелаеш, както ти идва отвътре- и двете са толкова красиви, и двете са толкова мои!

   - Ще ви оставя двамата с... още ми е трудно да го повярвам... с татко. Смятам, че има какво да си кажете насаме!

   - Ами ти?

   - Ще тръгна с Вероника... Ужас... съвсем се оплетох- с баба си. Ще ѝ помогна да опакова някои неща. Все пак нали ще се мести тук и всички ще бъдем под един покрив. А иии- трябва да си взема довиждане с още един скъп за мен човек. Но скоро ще бъдем всички заедно!

   - Ще!- усмихна се и ги изпрати- и двете. Отиде при Рейнс.

   - Е, татко! Какво ще правим сега, какво ще правим днес?

   - Не си ли уморена?

   - Толкова много емоции и чувства, толкова много преживявания- едва ли сънят би ме достигнал толкова скоро.

   - В такъв случай- каквото ти пожелаеш!

   - Искам да я видя! Заведи ме при нея- нека постоим, нека помълчим... заедно!

   - Подай ми ръка, ела с мен!

   Отидоха в градината. Валентина видя лилавите орхидеи образуващи „Л“ и белите грациоли изписващи „Р“, които нежно се докосваха в краищата си. Камъкът беше в средата на нейната буква. Тя отиде там. Коленичи. Докосна го. Целуна ръката си и я сложи върху мрамора. Извади медальона.

   - Здравей, мамо! Вече съм тук. Ще се виждаме всеки ден. Били сме заедно твърде за кратко, но имам усещането че те познавам изцяло и че... винаги си до мен, така е, нали?- и погледна нагоре- Подарила си ми гласа си, подарила си ми усмивката си. Сигурно и идеята е била твоя- ти го измисли, нали, да вплетеш цветето в името?

   - Всъщност- обади се той, клекна до нея- той- посочи медальона- беше моя идея, тя отпусна глава на раменете му.

   - Песента ще ни свързва винаги! С нея те усещам по-близо до мен, не... С нея сякаш си вътре в мен, мамо! Татко, разкажи ми, моля те...

   - Как загина тя? Как загубих теб?- прекъсна я той.

   - Не, не- това ми го разказа Капри когато ме подготви за срещата ни и зааа... нашата рзадяла- въздъхна Виола, но бързо се съвзе-    -  Има една песен... Винаги е била в главата ми като мелодия, но думите все ми се изплъзваха и началото ми убягва. Ще ми помогнеш ли?

   - Баба ти я знае по-добре от мен, но ще се опитам. Давай!

 

„Теменужке моя ти

в сладък...

   Сън заспи и сънувай моя глас...

 

„...и ще си винаги с нас!“

 

Рейнс се засмя:

   - Не ти убягва началото, Вал... липсва ти края!

   - Вал?!... Харесва ми! Подскажи ми!

   - Аз не мога да пея, така че не се смей!

   - Няма... обещавам, хайде!

 

„Ти ще помниш този ден,

ще се радваш на него с мен

ти заспи, а аз шептя,

че ти си у дома!...

 

Гледай в мен спокойно ти

усмихвай се, не плачи,

бавно затвори очи

и с тази музика спи...“

 

   - Невероятен танцьор си, но певец... мммм...

   - Стига де!- и я побутна.

   - Шегувам се!... Благодаря- и го целуна по бузата. Още веднъж прокара пръсти рез името ѝ- Продължаваме ли?

Продължаваме...

   Разходката им продължи във вечно-зеления тунел, а вкраката им падаха и последните магнолиеви цветове, но Валентина гледаше баща си- всеки негов поглед, всяко негово движение, сякаш се опитваше да разбере какво си мисли той точно в този момент. Беше кръстосал ръце отзад на кръста и с бавни крачки стъпваше по земята, но очите му сменяха посоката си много бързо.

   - Липсва ти, нали?- наруши тишината Виола.

   - Няма да те лъжа, Вал! Много, липсва ми наистина много. Та аз дори не упях да ѝ кажа... Не успяхме да се сбогуваме, изчезна толкова бързо. За пореден път ме срази, но този път си тръгна и аз... не знам дали изобщо ще я видя отново- изведнъж се спря- Но никога не бих забравил майка ти!

   - Знам, татко и не се и съмнявам в това! Но аз друго те питам. Обичаш ли я?

   - Безрезервно много, вече безусловно, силно, истински- гласът му затихваше с всяка изречена дума- но сигурно никога повече няма да я видя.

   - Не бъди толкова сигурен в това!- тонът ѝ стана закачлив, но той сякаш не обърна внимание.

   - Така е, тя ми остави дневника си.

   - Забрави ли какво ти казах тогава- в онзи ден, когато седяхме еееей там?

   - Вал, какво се опитваш да ми кажеш?

   - Паметта наистина ти изневерява- не ти е силна страна!- и се засмя.

   - Валентина Лендхарт- извиси глас Рейнс и се наведе към нея и застанаха очи в очи, а той ѝ прошепна: Моля те, не ме мъчи!- а тя го целуна по носа.

   - „Непредвидима“- това е първото нещо, което трябва да свързваш с името ѝ!

 

Глава XXXV

 

Вероника отключи вратата. Лети направо връхлетя вътре и започна да се оглежда. Потрепваше нервно, но сияеше цялата.

   - Алтеааа?... Алтеаа, тук ли си? Чуваш ли ме?

   - Мисля, че и от другата страна на улуцата ще те чуят.

   - Извинявай, бабо, права си! Не се съобразих- Вероника отиде при нея и сложи ръце на раменете ѝ.

   - Аз съжалявам за реакцията си. Цял живот съм била сурова с всички- и снай-близките дори, а не е трябвало и от известно време насам разбирам това. Не трябва да реагирам така наставнически- ти си толкова енергична, весела първична иии...Не трябва да слагам граници на емоциите ти, нито пък на своите. Надявам се да ми помогнеш, да ме научиш на това!

   - Да, Лети... Вероника- тук съм!- малката се хвърли върху нея.

   - Искам да дойдеш с мен на бал!

   - Какъв бал?- попита недоумяващо Алтеа и стрелна поглед към Вероника.

   - В моя чест- побърза да каже Лети и после си пое дълбоко въздух, за да изрече следващите думи- Баща ми го организира.

   - Все още не разбирам?

   - Рейнс го организира- довърши Вероника.

   - Ахааа! Баща ти?

   - Вече да- и много се радвам за това!

   - Аз също малката, аз също! Заслужаваш го! Заслужаваш да ти се случи нещо наистина хубаво.

   - И точно за това съм тук. Ти си ми приятелка и от както се познаваме, не спирала да ми помагаш. Ще дойдеш и ти...нали? Бъди с мен в този ден. Всичките скъпи за мен хора искам да са там!

   - На такава гореща молба не мога да откажа!- и я гушна.

   - Алтеа- с по-сериозен тон започна Вероника- Искам да те помоля нещо!

   - Разбира се, Вероника, кажи какво мога да направя.

   - Нека седнем! Нека първо седнем заедно!

   - Да донеса чай, кафе, нещичко поне?

   - Не, не, моля те, няма нужда.

   - Добре ли си?

   - Да! Така... Това, което ще ти кажа е много важно за мен, а вярвам и за теб така ще бъде когато разбереш. Познавам те отдавна. Винаги си била вярна, всеотдайна и много човечна, а аз не винаги съм се държала добре, а ти си приятел!

   - След толкова мъка в преживяното, няма как да няма изблици на гняв и отчаяние, всеки има- отвърна спокойно Алтеа.

   - Моля те, нека довърша! Искам- пое си дълбоко въздух- да станеш стопанка на този дом!- изстреля го набързо, Алтеа се ококори.

   - Какво да стана?

   - Къщата е голяма, хубава, на подходящо място...

   - Безспорно е така, нооо... стопанка- едва ли още го осъзнаваше, докато го казва.

   - Желанието ми е ти, малкият Филип и съпругът ти да се преместите тук- хвана ѝ ръцете- нека поговоря с него. Доведи го на тържеството. Помисли си, но моля те... Не ми отказвай!

   - Не съм сигурна, че заслужавам такъв подарък, а и не съм свикнала да получавам нищо даром.

   - Помагала си на внучката ми в най-трудните моменти, обичала си я вместо мен и продължаваш да я обичаш, помогнала си ѝ на нея и на... дъщеря ми да оцелеят. Какво е моят подарък в замяна на това, кажи ми! Защото наистина не са съизмерими и ДА... заслужаваш го, наистина. Помисли и за детето си!

   - Не съм преставала... Добре! Нищо не мога да ти обещая, но ще говорим пак! Още сега ще отида да говоря с Югланс... До скоро! Довиждане, Вероника!

   - Така да бъде... До скоро виждане, Алтеа!

   Вратата се затвори след нея и двете с Лети останаха сами.

   - Лети, онзи ден, когато така внезапно си тръгна, исках да ти покажа нещо... една снимка.

   - Тази, на която реших, че съм аз?

   -И нея- да. Тази снимка буквално „долетя“ при мен един ден. Валеше проливен дъжд, право надолу, право към земята, в пълно безветрие. Стоях до прозореца и гледах улицата. И изведнъж погледът ми бе привлечен от нещо във въздуха, което се стрелна към къщата. Полетях към вратата и я отворих. Беше се залепила за нея, а дори не беше изцапана от дъжда, от калта. Още щом я взех в ръцете си, надеждата, че ще намеря Агримония ме изпълни- вече бях сигурна, че е жива, след като аз я изоставих!

   - Не се обвинявай! Не и заради мен! Не си ми длъжна за нищо. Знам какво се е случило, знам коя си... недей!

   - Искам да съм чиста пред съвестта си!- говореше с осезаема решителност в гласа си.

   - Пред мен нямаш вина.

   - Виж това- извади още една снимка- Тук покойният ми съпруг и твой дядо- казваше се Стефан, държи Лени, но аз я скрих когато се случи трагедията- не исках да я виждам, не исках спомените да ме връхлитат ден след ден... Искам да те попитам нещо. Може би въпросът ми не е много уместен, но... вярваше ли ѝ- на Капри, за всичко?

   - Вярвах? Неее, вярвам ѝ безусловно. Нямаш повод да се съмняваш в нея. Тя е нещо ново за теб, сега може би още ти е чудно, но с времето ще разбереш, а и без нея аз и ти нямаше да сме тук сега!

   - Права си! Отново си права, Лети. Но трябваше да бъда честна пред себе си... и пед теб! Нооо, хайде стига сериозности. Чака ни тържество. Трябва да се подготвим, да се облечем подходящо, елегантно...

   - Удобно!

   - Все пак е бал!

   - Именно защото е бал!- очите на Лети святкаха закачливо.

   - Остави на мен! Имам нещо подходящо и за двете ви. Това ще бъде вашата вечер и не трябва да оставяме нищо на случайността...Хайде, ела с мен!

   - Не трябва ли да извикаме и Ви... Валентина?

   - Направо ще ѝ я занесем!- с огромен ентусиазъм отговори Вероника.

   Трите дни изминаха бързо, умело водени от силата на чувствата, но този път белязани от знака на щастието. Беше топла септемврийска вечер вплела уханието на есенния цветен аромат. Рейнс и Монти бяха в градината.

   - Как се справихме според теб?- попита Рейнс.

   - Ами смятам доста добре. Всяка светлинка, която сложихме пасва идеално на мястото си. Тунелът от магнолии силно осветен- все пак той стига почти до входа на къщата, огън около водата на фонтана в средата и... Нейната буква обляна с нежна бяла светлина, а вашата с лилава. Градината и всички тук сме готови да посрещнем гостите си!

   - Все пак сме само девет човека, Монти!- сниши глас- като изключим оркестъра.

   - Тогава да вдигнем шум за деветдесет! Не броят на хората определя как ще протече тържеството, а емоционалният заряд и способността да го предадат по между си!

   - Пак си прав, приятелю!- потупа го по рамото- Отново си прав!

   Дамите се бяха събрали в една от стаите. Роберта помагаше на Лети, а Вероника на Валентина.

   - Вече ще мога да те виждам вски ден!- радостно отбеляза Роберта.

   - Така е!

   - Как стигнахме до тук? Как се случи всичко това?

   - Явно... стават чудеса- стига да имаш късмета да срещнеш правилния човек, който да ти ги покаже!

   - Говориш за нея, нали?

   - Влезе в живота ми, ей така изведнъж, помогна ми и го промени... и го подреди...

   - И в този дом донесе щастие!

   - Просто знае как да те накара къде да го потърсиш.

   - Съжалявам за случилото се с ма... сес... с Агримония. Събра ти се толкова много, а все още си толкова малка, всъщност- малка ли си, наистина?

   - Все още очите ми се пълнят с дъжд- все пак тя бе моя майка.

   - Ох, ама и аз съм една- точно сега реших да те натъжавам! Недей, Лети, не ми обръщай внимание.

   - Не се притеснявай, искреността ти винаги ме е трогвала... Тогава тя дойде и преобърна всичко в моето сърце. Заради нея отново имам сестра, имам и... баща!

   - Имаш и мен!

 - Разбира се, Роби! Ти си неизменна част от живота ми- познаваш тъмнината в миналото ми, а сега си част от светлината в бъдещето ми- и я прегърна.

   - Валентина, прекрасна си!

   - Ти се постара за това, бабо! Имаш вкус и си личи.

   - Да подчертаеш естествената красота, без излишна суета е всичко, което ти е нужно!

   - И ти ще ме научиш как, нали?

   - Ще те науча на всичко, което пожелаеш, а това което знаеш ти- ще покажеш на мен! Взела си по нещо от двамата- и от него и от нея, но любовта им към музиката бе обща и ти я предаваш с твоя глас- рисуваш с него и разказваш, търсиш себе си и се доказваш...

   - В краката обаче съм много вързана- засмя се Виола.

   - Доброто, което криеш там- сложи ръка на сърцето ѝ- изпълвай го винаги с плам, защото то ще те води, то ще ти помага. Не очаквай да ти се връща от всички. Времето отлага, но не забравя и дълбоките „прашни“ спомени в най-точния момент изравя- целуна я по челото.

   Момичетата се обърнаха една към друга.

   - Не мога да те позная!- каза Лети.

   - За такава нощ мечтая!- Валентина отиде и я прегърна- Хайде да слезем в градината, мисля, че достатъчно се забавихме!

   - Първо ще слезем аз и Роберта, а вие двете ще отидете направо в „Танцът на душата“- точно след половин час!

   - Какво сте намислили?

   - След трийсет минути ще разберете! Още малко търпение- усмихна се Вероника и затвори вратата.

   - Нека сложим и нещо от нея!

   - Ти на мен, аз на теб!

   Рейнс посрещна Алтеа. Нея не познаваше добре, но съпругът ѝ разпозна веднага.

   - Радвам се да Ви видя...?

   - Югланс!

   - Приятно ми е- Рейнс!

   - Удоволствието е взаимно!- кимна. Това е съпругата ми, Алтеа!

   - Очарователна сте!- и ѝ целуна ръка. Виждал съм Ви един-два пъти при Вероника, но това което подочух от нея самата, ме кара да Ви се възхищавам!

   - Благодаря!- усмихна се тя.

   - А ти, юнако, как се казваш?

   - Филип!

   - Е, Филип- две прекрасни млади дами ни очакват, а си нямат кавалер- ще ми помогнеш ли с този проблем?- поклати утвърдително глава и се усмихна- едно-две зъбчета вече липсваха.

   - Тук ли е тази мистериозна възхитителна жена? Бих искал да я видя- попита Югланс.

   - Опасявам се, че не- както се появи, така и изчезна... в мистерията си.

   - Ооо, надявам се не съм Ви накарал да се почувствате неловко?

   - Не се притеснявайте!- прегърна го през рамо- Искам за нещо да поговорим. Имам фабрика за мебели...

   - Знам!

   - Която искам да постегна- да върна предишния ѝ облик и престиж, дори да го подобря, но ще имам нужда от помощта Ви. Мога ли да разчитам?

   - С удоволствие ще кажа „Да“! Вече си търся повече спокойствие и начин да си тръгна от полицейското управление, за да бъда по-дълго време със семейството си.

   - Значи се разбрахме?

   - Имате думата ми!

   - Извинете, че ви прекъсвам, но двете госпожици са готови! Много се радвам да те видя, Алтеа! Помисли ли зааа...

   - Да, отговорът е „ДА“ и... Благодаря... за всичко- и я прегърна.

   Гостите се качиха горе в стаята. Останаха очаровани от вида ѝ. А надписът „плаващ“ по тавана възхити всички.

   - Мили, приятели!- започна Рейнс. Тази вечер е специална за мен, но най-вече за две прекрасни създания, които изпълниха живота ми със смисъл и радост отново. Дълги години вратите на този дом бяха затворени, но вече не... вече не! Светлината, топлината, пространството, днес посрещат приятели и вече няма зло, защото тази вечер всички сме едно! Добре дошли!- каза Рейнс и вдигна чашата си високо.

   В този момент вратите се отвориха и те влязоха... и всички замълчаха. Държаха се за ръце. Едната в бяло и златно- като дива самодива с катранено- черни, смолисти коси и морско сини очи- Летисия, а другата в маслено-зелено и златно- две еднакви рокли, различни само по цвят, достатъчен, за да покаже различният им свят. Сламените руси коси и кафевите ѝ очи засилваха блясъка на златото- Виола. Бяха вплели в косите си грозд от малки червно-чени топчета...

   ... И четиринайсет виоли засвириха като една... за тях- един звук, една мелодия, една песен.

   Рейнс отите при Валентина, поклони се и хвана ръката ѝ. Малкият Филип повтори същото... с Лети.

   - Този танц е за вас... за теб!

   - Знаеш, че не съм много добра в танците!- и погледна надолу.

   - Душата, Вал, душата- тя е важна и не е в краката!- и се понесоха във вихрен валс. Рейнс я завъртя, повдигна я и остави срещу себе си- Почакай, имам нещо за теб!- извади една дървена фигурка- Дълго си мислех какво да бъде, но трябваше да е специално, да показва същността ти! Лети вече има своята! Тази е за теб!

   - Прекрасна е, татко! Но това е цигулка...

   - Не, виола е!- тя се хвърли върху него- малка виола, кръстосана с лък, чийто два края завършваха с Л и Р, а на дръжката- пееща птица- Твоя е, ти си!- и отново ѝ се поклони.

   Двамата с Филип се завъртяха и смениха партньорите си, като си намигнаха по между си.

   - Добре се разбирате, а?- каза Лети.

   - Като мъж с мъж!- засмя се Рейнс- Как се чувстваш?

   - Щастлива!

   - Красива си и танцуваш прекрасно!

   - Танците бяха моето бягство от реалността, моята страст, моята свобода!

   - Вече можеш да спреш да бягаш.

   - Вече само към теб... татко!- и го целуна... и танцът свърши. Но музиката продължи. Останалите също се впуснаха в нея. Югланс покани Алтеа.

   - Може ли?- попита Вероника. Той кимна и подаде лакътя си. Изведе я на дансига.

   - Красива си- каза Монти- както всеки път, в който те видя!

   - Оставам тук!

   - Значи ще се виждаме по-често!

   - Имаш ли нещо против?

   - Никак даже- целуна ѝ ръка- Но сега те оставям, защото една жена ме очаква- ей там в ъгъла- и посочи Роберта- чака ме отдавна иии... не се отказа, нищо че не го показва- обърна се и тръгна. Тя се усмихна и се отдръпна.

   - Един танц, мила моя, Роберта?

   - Ооо, недей, моля те! Пощади ме от хорските погледи!

   - Гледай само мен! Стъпвай само с мен! Хайде... моля те- само двамата!- тя поруменя. Не беше очаквала това... поне до сега. И така... цяла нощ- всички за всички... заедно!

   Зазоряваше се. Гостите се разотидоха, останалите се прибраха по стаите си. Само Рейнс, Валентина и Лети, която затвори вратата след себе си, останаха. Погледна нея, погледна и него.

   - Пазиш ли онова, което ти дадох?

   - Кое?- изненада се той.

   - Онази нощ, когато я посрещна, помниш ли ?

   - За какво говориш, Лети?

   - Какво ти казах преди това? „Когато всичко свърши, трябва да ти дам нещо. Не по-рано!“ Помниш ли?

   - Да, нооо...

   - Сложих го в джоба ти. Още тогава, но не ти казах- не беше момента. Пазиш ли сакото? На лесно място ли е?

   - Ще ми обясниш ли какво става?- Виола отиде до него и сложи ръка на рамото му.

   - Искаш ли да я видиш? Искаш ли да видиш Капри?...

» следваща част...

© Каролина Колева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??