Глава XXX

 

   Лети не смееше да поглене Виола. Не знаеше как. Не беше сигурна дали когато пътищата на погледите им се кръстосат, няма да ѝ каже всичко. Прибраха се без да си проговорят по пътя.

       - Искаш ли чай? Вода?- Лети просто гледаше втурачено в пространството, забила поглед в една точка- Ехоооо! Добре ли си?      Какво ти е? Как си?

        - Мхм, мхм, мхм!- силно поклати глава.

        - Мхмммм... какво- че си добре, или че искаш нещо?

        - Амиии- добре съм, да ииии да- ще си сипя вода- изстреля се от стола, импулсивно грабна чаша и пусна водата, и стоя така.

        - За да влезе вода в чашата, все пак трябва да я поднесеш към чешмата, не мислиш ли?

        - Какво?

        - Лети, какво става?

        - А нее, нищо, заради водата не те чух, извинявай- и седна обратно на стола, тупвайки чашата на масата.

        - Държиш се странно!?

        - Струва ти се, така ти се струва- набързо отвърна Лети.

        - Успокой се малко! Все пак страшното мина!

        - Да, дааа- вълнообразна накъсана смесица от гласни напеви- да, мина.

      - Но ти още трепериш? Тази Лети, която познавам, отдавна трябваше да е превъзмогнала падането и в момента да се посмее на себе си- въпросително каза Виола.

        - И... и мен... и мен ме хвана страх от високото!- засмя се насила Лети.

       - Почти ти повярвах!

       - Почти... тихо промълви тя.

       - Какво каза, Лети?

       - Нищо, нищо- ммм, проскърцват ми зъбите още от време на време- Виола отиде при нея, хвана я за раменете и я пораздруса.

       - Съвземи се, момиче! Какво толкова стана на срещата с Вероника- нали така се казваше дамата... баба ти?

       - А, да, баба ми- сниши тон, по-скоро за да отговори на себе си- баба ми... Валентина.

       - Валентина?!?- Лети подскочи.

       - Ох, не ме слушай, глупости говоря! Искаш ли да излезем на верандата отвън? Чистият въздух ме успокоява.

      - Той май да те укроти трябва!- излязоха. Лети се обърна с гръб към парапета и се отпусна назад. Затвори очи. Спусна ръцете си.     Виола я наблюдаваше така, сякаш изучаваше движенията и поведението ѝ- наистина не я беше виждала така до сега, но пък и всичко което се случи с нея, можеше да провокира подобно поведение и тя го отдаде на това... но все още с нотка на съмнение, че се случило нещо, което в момента Лети не искаше да сподели. Вече беше тъмно. Двете помълчаха дълго... мнооого дълго време...

   Рейнс се обърна с гръб към стълбите и започна да се качва. Държеше я за ръка. Не я изпускаше от поглед и за миг, въпреки че тя се стараеше всячески да избягва неговия. Стълбите свършиха, остана правият коридор, поведе я и когато наближиха вратата, той я завъртя и я постави пред себе си с лице към вратата.

    - Днес Виола ми помогна много! Отворих я... с нея- Капри въздъхна отчаяно.

    - Рейнс?!

    - Шшшш, моля те, не сега... поне за малко! Отпусни се! Усмихни се! Отключи я!- тя го направи, влезе и той след нея- Отново дело на твоята красива душа и нежни ръце, нали?

    - Почувствах го така, усетих го така, беше от сърце!- отвърна Капри. Той отиде до грамофона. Под него имаше малко чекмедже. Отвори го. Извади малка копринена лента и отиде при нея.

     - Вярваш ли ми?- тя го погледна, хвана с ръце лицето му, доближи глава до сърцето му, усети го... усети и своето.

   - Вярвам ти!- Рейнс нежно ги свали от себе си, повдигна с ръка брадичката ѝ, така че да не може да избяга от погледа му. Тя потръпваше на място. Погали с лентата ръцете ѝ, прокара я през косата и завърза очите ѝ. Прошепна:

    - Мъжът е този, който предлага стъпката и ще поведе танца, но жената сама ще реши дали да го последва, или не!- пусна музика. Беше нежна, тиха. Застана зад нея. Повдигна едната ѝ ръка, после другата. Сложи нейната върху гърдите си и започна да потупва, да ѝ тактува.

    - Почувствай ритъма! Слей се с него! Това е музиката на моето сърце- до скоро кървящо, измъчено, счупено на половина... Сега пламтящо, улучено, повлечено от огнена лавина, защото ти... ти си неговата нова жива половина! И тази вечер ти ще танцуваш върху него!- той се отдалечи, тя гореше отвътре и отвън... и може би за първи път не знаеше как да реагира... Той запя:

 

*“ По реката плувах аз,

за да я спася в тоз час,

но заради една скала

бликна кръв от нежната глава...

Завлече я там до брега-

отпусната, с безжизнена душа-

взех я аз, притиснах я до мен,

кой беляза в черно този ден?...“

 

   Музиката затихна... гласът му също- секунда, две, пет... И изведнъж тътенът ѝ сякаш разлюля залата. Като че ли някой приближаваше и беше все по-близо и по-близо с всеки звук. Звучеше зловещо. Рейнс я хвана рязко през кръста и я приближи плътно до себе си. Усети дъха ѝ, тя неговия... и продължи да пее:

 

„... Защо отне ми я в тоз ден-

и никога да не бъде с мен?

Защо ми взе и малкото дете,

разчупи на две едно живо сърце!

Таз съдба жестока е

взема всичко с две ръце,

но доведе ми една...“

 

   Капри свали лентата от очите си. Отблъсна се от него, завъртя се и се обърна. Този път погледът ѝ беше изпълнен с решителност и тя довърши стиха:

„...бяла вещица!...“

   Той продължи:

„... Влезе тя в живота ми,

порази ме гръм с очи...“

   Нейният глас се извиси, понесе се с ехото на стаята и отново смениха ролите си:

„ Ти живей сега в таз земя,

не умирай бавно в нощта...“

   Тя заби стъпки в пода, точно така, както пулсираше музиката в този момент. Застана зад него и го обгърна с ръце. Запя нежно и тихо на ухото му:

„ Черно казваш било сърцето ти,

мъртво било за чувства и мечти-

спри сега, хвани ме за ръка ( прилепиха пръсти )

вземам твойта мъка и тъга...“

В този момент прилепи устни в неговите и го целуна.

     - Обичай!- целуна го още веднъж- Живей!- и още веднъж. Рейнс беше очарован, изненадан...омагьосан- Хората казват- продължи Капри- че счупеното огледало носи нещастие, но ти счупи своето, защото отражението не ти харесваше. Счупи го на четиринайсет потънали в черна прах парчета. Сега повярвай в мен! Чуй ме! Вслушай се! Изтърси ги, събери ги, доближи ги, залепи ги... Погледни се, виж новото си аз! Да, пукнатините още личат и няма да избледнеят- те винаги ще бъдат там, но ти даде път на светлината и блясъкът на новото отражение в старото огледало, ти донесе мир и щастие в душата! Виж се... Повярвай ми!

 

**“ Когато те зърнах-

се беше пропил с гнева и страха,

страха да обичаш,

да бъдеш обичан, повярвай сега!

Разум се губи,

щом тръгнеш по пътя, наречен тъга

и ти се изгуби

на границата мрак-светлина!...“

 

   Започна да обикаля около него. Пролазваше с пръсти по раменете му. Шептящият ѝ глас се усили:

 

„...Не можеш, не искаш

да бъдеш обичан, да бъдеш щастлив-

не искаш, но трябва

прости си- бъди милостив!...“ ( погледна го право в очите )

Ти ела-

погледни навън, там аз те чакам-

живей сега

и виж света такъв-

предай нататък.

Той е красив,

но и жесток

и само ти реши дали ще паднеш

или стани, бори се ти-

погледни го и му се усмихни... усмихни!...“

 

   Сякаш самата мелодия подсказваше думите, сякаш свиреше по струните на душата му, на нейната също. И скритото послание на тайният глас разказваше „ Влез в мъглата, премини тъмнината, отвори вратата и виж светлината, която ще бележи новия ден, новото начало, на новия ти живот!“

 

„... Не искаш, не искаш

да вярваш в живота, да можеш сега,

не искаш, но вярвай-

без щастие е тъмнина!

Ти ела,

погледни навън, там аз те чакам!

Живей сега

и виж света такъв,

предай нататък...

Той е красив,

но и жесток

и само ти реши дали ще паднеш

или стани, бори се ти-

погледни го и кажи му...

кажи му „ДА“!!!....

 

...погледни го, усмихни му се,

кажи му „ДА“- пусни го в себе си...“

 

   Рейнс ѝ хвана ръцете.

   - Реката взе жена ми, а ти ме молиш да кажа на живота „ДА“! Реката взе и дъщеря ми, но ти отново искаш да му кажа „ДА“. Искаш да погледна напред, а не да бягам по пътя назад, искаш да повярвам, че си струва да живея, че има още какво да видя, какво да очаквам и на какво да се надявам... Да- така е, вече е така! Но само, само ако го споделиш с мен! Остани... остани завинаги!- доближи се до нея. Топлите му сълзи падаха върху устните ѝ. Косите ѝ опряха пода на стаята, но този път не смениха цвета си, само блясъка- сияещи като пясъка, огрян от слънцето. Да- те опряха земята, но този път не от мъка, не от болка... Тя му прошепна:

   - Ти си излекуван!

   - Да, защото те целунах!

   - Не, защото повярва!

   - Да, повярвах в теб!

   - Не, защото поиска да живееш, подаде ръка на живота!

   - Да, заради теб, поисках да обичам... Капри, обичам те!

   - А не трябва- в очите ѝ напираха сълзи- Вкусът на „виното“- опита се отново да смени посоката, но този път той не ѝ позволи.

   - Знам, че не беше съвсем вино, но каквото и да беше- помогна ми! Недей да бягаш отново, остани вярна на чувствата си! Остани вярна на себе си! Ти ме очарова по начин, по който сякаш виждаше какво се случва вътре в мен, виждаше бурята... и сякаш я погълна...

   - Аз не съм вещица!

   - Знам, но ме омагьоса!

   - Не съм и чародейка!

   - Но ме очарова!

   - Не съм и...

  - Спри... запази ми този миг- нека поне той да остане идеален в спомените ми. Ела, седни с мен до огъня. Вземи чашата с вино- тежко, червено и отлежало, покрай него времето е отлетяло... Но вкусът му те връща обратно. Достатъчно силно да те пробуди и от забвението да те събуди. Отпий! Сподели го с мен- и двамата седнаха пред камината, прегърнати... на ръката ѝ се появи втори белег, но в този момент тя не му отдаде никакво значение. Минаха часове...

   - Трудно ли ще ти бъде да ми разкажеш какво се случи с жена ти и с дъщеря ти?

 

   - Виола?!- изправи се Лети след дългия унес- Ще ми разкажеш ли, ммм припомни ми моля те как точно се запознахте с Капри?

   - Имало е буря и когато след това реката се е укротила, тя видяля едно кошче да се носи по водата- е, вътре съм била аз. В ръцете си съм държала теменужка иии... почакай малко, сега ще дойда!

   -„Капри, какво да правя?“- Виола се върна, носеше малка дървена кутийка.

   - Сама си я направих!- отвори я. Вътре имаше сгъната кърпичка. Разгърна я- Това е медальонът, който съм носила.

   - Прекрасен е!- възкликна Лети.

   - За мен е безценен!- няколко златни теменужки с дребни камъчета по средата, сплетени във формата на буквата „В“- Това е, което ми е останало от... тях- които и където и да са били те.

   - Не е така!- извика Лети, не се сдържа.

   - Кое не е така? Сега ме объркваш още повече!

   - Не си сама и съвсем скоро ще го разбереш...

 

   - Тя се казваше Валентина. Нямаше и годинка когато това се случи. Всеки ден я водех в градината. После отивахме до дървото край реката. Разказвах ѝ как един ден ще я науча да танцува, как ще прави бели, как ще лудува... Лени беше прекрасна- с буен характер като непокорните ѝ къдрици и нежен поглед, в който се разтапях. Любимото ѝ цвете беше орхидея, тя беше... моята орхидея.

   - Паметната плоча е само...

   - Не успях да намеря нищо- нямаше тяло, нямаше нищо- нито следа. Пребродих цялата гора, всичко покрай реката- нямаше я. Не намерих сили да я погреба.

   - Значи дълбоко в сърцето си, тайно се надяваш тя да е жива?!

   - Тайно... явно- всякак!

   - На колко години трябваше да е тя сега?

   - След четири дни щеше да навърши четиринайсет... Обърнах се само за момент, само за секунда- видях Лени, но тя не видя камъка... и кошчето вече не беше пред мен. И после реката се успокои. Изтеглих я на брега. Прегърнах я за последно- Валентина вече не видях. Подарих ѝ, по- скоро направих един медальон- беше златен, във формата на буквата „В“, беше от цветя...

   - От теменужки... довърши Капри.

   - Да, от къде знаеш?- учуди се той.

   - Значи наистина е тя!- този път Капри се разплака.

   - Какво има?

   - Дъщеря ти е жива, Рейнс... Валентина е жива!- и побягна с всички сили. Вратите и прозорците се отвориха. Без да се обърне каза-    -  Нямах право да ти говоря така! Прости ми! Не исках, но не знаех!

   - Но за какво говориш, Капри? Успокой се!- Силен вятър сякаш я отнесе и затръшна вратите пред лицето му, после чу гласа ѝ:

   - Оставам вярна на себе си!

  - Неее! Капри, чакаааай! Спри- блъскаше по вратата- Моля те... спри! Монтиии, Робертаа, елате бързо- и не след дълго те се появиха.

   - Какво има господине?- не получи отговор, а Рейнс направо излетя по стълбите и отиде пред стаята ѝ.

   - Капри, моля те отвори ми! Пусни ме да вляза, нека поговорим!- опита се да отвори. Беше заключено. Запъхтян Монти отиде при него. Носеше ключовете от къщата.

   - Оставете на мен, че като Ви гледам няма да уцелите нито ключа, ното ключалката. Рейнс връхлетя вътре. Прозорецът беше отворен. Завесите се полюшваха свободно от вятъра. Нея я нямаше.

   - Вижте, господине!- Роберта посочи леглото. Върху него имаше нещо като малка тетрадка. Отвори я.

   - Това е дневник!

   „Валентина ще се върне при теб!“- това бяха първите думи, изписани набързо най-отпред...

 

*По мелодията на Ханс Цимер (Дейви Джоунс)

** По мелодията на песента „Молитва“ на Мария Шерифович

 

 

Глава XXXI

 

   Вратата на къщата рязко се отвори, по-скоро се тръшна. Двете момичета се стреснаха.

   - Капри, какво има?- попита Виола- Изглеждаш... не съм те виждала такава. Какво се е случило? Лети застана до нея „Каза му, нали?“

   - „Казах му!“

   - Ама вие двете сериозно ли?- вече доста по-нервно повиши тон Виола- Забравяте ли, че и аз съм тук и ви чувам? Или просто съм излишна в този разговор?- скръсти ръце- Какво става? Защо не ми кажете? До преди малко си мислех, че Лети е много уплашена и реших да отдам държанието ѝ на случилото се, но след като виждам и теб... съмненията ми започват да се потвърждават. Очевидно и двете знаете нещо, което упорито отказвате да ми кажете! Ако продължавате да мълчите, аз ще се махна от тук и ще ви оставя да се разберете!- Капри отиде до Виола и я прегърна и без да откъсва поглед от нея каза на Лети:

   - Занеси това писмо на Алтеа и ѝ кажи да го даде на Вероника!

   - Сега ли?

   - Сега!- с изключителна твърдост отвърна Капри, Лети погледна Виола и излезе.

   - Двете с теб ще трябва да си поговорим сериозно!

   - Капри, плашиш ме!

   - Донеси медальона!

   - Той е тук!

   - Дай ми го!

   - Ето, вземи... Но за какво ти е?

   - За да ти покаже истината!

   - Каква истина?- Капри хвана ръцете ѝ и сълза се отрони от зелените езера.

   - Че имаш семейство...

***

Рейнс седна на леглото. Взе тетрадката и я разлисти. Беше празна. Монти и Роберта го оставиха.

   -   Но как... защо е празна? Защо ще ми я оставя?... Поредната загадка... За да я остави, значи иска да видя нещо, да разбера? Но нищо при теб не е просто, нали... нали, Капри? Ах, тази жена... Спря се, огледа се- на шкафчето имаше малка пръчица. Опита се да драсне с нея върху хартията... нищо. Ядоса се. Стисна я. Една капчица падна на листите. Той я хвърли на земята, но... страниците оживяха. Постепено започнаха да се появяват букви, после думи, цели изречения. Той го вдигна отново. За миг метален блясък мина през словата и сякаш се чу крясък и той зачете лист по лист:

 

   „Коя съм аз? Какво съм аз? И защо съм тук?...

   Аз не съм вещица- нито бяла, нито черна. Аз съм... Капри. Някога чувал ли си за богинята на Луната? На всяко нейно начало тя слизала на Земята, слизала в човешкия свят и заставала до едно Дърво. Вплитала коси в клоните му и започвала да прокарва пръсти по тях- като струни на арфа... започвала да свири. Така карала Луната отново да се „изпълни“ със светлина. Мелодията била прекрасна. Хората го нарекли „лек на певците“- лек... от музиката за душата, а богинята го нарекла „Съдбовна песен“. И точно това е Дървото, на което си водел моята Виола, ох, прощавай- твоята Валентина, твоята дъщеря! Нарича се Каприфолия. Цветовете му са като лунната светлина. Плодовете- малки, почти черни на цвят, преди да узреят- опасно силно отровни, но след това придобиват изключителна лечебна сила. Сокът от цветовете е белезникаво-жълт и това... са моите сълзи. Сокът от плодовете- мастилено винено- червен- това е моята кръв! Ти отпи от нея, или по-точно от „виното си“. Когато те докоснах за пръв път, когато се „запознахме“, ти бе буквално отровен от болка- така отрови и мен. За това припаднах. Защо косата ми се променяше, въпреки че в началото ти не забелязваше това... не виждаше нищо и никой! Топло-кестенява и къса, порастваше и се променяше до смолисто-черна и дълга и онази нощ когато бълнуваше... Разказа ми за Лени, но ме хвана за ръцете- инстинктивно. Тази болка е неконтролирана и ако не те бях опарила с горещия восък... Всъщност Виола те опари (за мен все още е Виола), щеше да ме убиеш! Това беше и причината да „изчезвам“ от време на време- в началото по- често, после не толкова. Ходех при Дървото. Там изливах погълнатата болка. Вливах я в реката, а то я засмукваше и прочистваше водата. Това е физическа болка за мен. За това тогава чу и крясъка... След това отново придобивах „топлия“ си вид.

   Защо съм няма, а ме чуваш? Не си забравил началото, нали?...

Музиката се слуша, а не се чува- усеща се, не се докосва- със сърцето, но ти много добре знаеш това, нали Рейнс? Твоята душа беше толкова черна, че не долавяше нито звук от моята музика. Научих дъщеря ти да говори с мен по този начин когато ме няма, но за нея ще ти разкажа малко повече по-късно... За човек като теб, който е живял с музиката дълго време, съдейки по надписа- мотото на стаята (вярваш в него, нали)- въобще не искаше да я чуеш, камоли да я слушаш. Когато малко по малко отровата започна да се „изтегля от раната“, хммм... може би си забелязвал или пък си намирал черни листенца в леглото си сутрин (слагах ти ги всяка нощ- по едно на челото и на сърцето), да- в началото се овъгляваха веднага, защото раната беше много дълбока, нооо... С течение на времето започна да зараства, те оставаха зелени, всъщност... започнаха да остават зелени след появата на Виола, тя бе при теб няколко пъти, няколко нощи- неосъзната ѝ силна обич към теб е засилила и действието на листата- ти започна да усещаш, да чувстваш, да можеш... да вярваш...“

Рейнс поглъщаше всяка дума. Дори се стараеше да не примигва, сякаш нещо щеше да изчзне... да се загуби. Но напротив- с разгръщането на всяка страница, мастилото ставаше по-ярко, а той... преживяваше написаното, като че ли преживяваше звукът на всяка една буква.

***

   - Имам семейство?

   - Имаш баща!

   - Как така?- Капри въздъхна- Не ме мъчи, Капри, кажи ми!

   - Изгубил те е в онзи ден, когато те намерих аз- в бурята. Тя отнела жена му Лени- твоята майка- изтри лицето си- Ти държеше в малките си ръчички, в пухкавите си къси пръстчета, една теменужка. За това те кръстих Виола, но ти вече знаеш това. Медальонът ти е с формата на буквата „В“. По случайност- едва ли- е от златни теменужки. Твоето истинско име е Валентина... Валентина Лендхарт, а баща ти- него вече си го виждала, него вече познаваш... И неслучайно е отворил „Танцът на душата“... с теб!

   - Ррр... не може да е вярно, не може да е истина, как така?- започна да заеква Виола. Трудно преглъщаше, дишаше учестено и на пресекулки, сякаш бързината на всяка предизвикана в момента мисъл изискваше неимоверно количество въздух- Рейнс?!- най- сетне успя да каже тя- Той е... той ми е... баща?

   - Точно така!

   - Кога разбра?- Капри отново хвана ръцете ѝ.

   - Ето тук е моментът да те помоля за прошка!- и скри лице в тях като ги целуна нежно.

   - Как така прошка? Какво имам да ти прощавам, Капри?

   - Всичко!... изхлипа тя. Виола надигна брадичката ѝ, за да срещнат погледите си отново, а реката в очите на Капри бе вече буйна и нестихваща.

   - Много те моля, кажи ми!- нежно и кротко каза Виола.

  - Странно усещане имах отдавна- дървените фигурки, желанието ти да идваш с мен, за да го виждаш, но когато Лети видя коренчето в пукнатината на скалата, там... в пещерата- помислих си го за първи път. Не!- отново те излъгах... Нощта, в която го изгори със свещта, помниш ли я?

   - Как бих могла да я забравя?

   - В същият този ден трябваше да видя Лети, но нея я нямаше, но Роберта спомена нещо, нещо което наистина ме накара да се замисля и да проверя и после... ооооох!

   - И после какво?

   - Припадъка, бялата коса, кръвта... изтриха паметта. За няколко дни изтриха всичко. Стъпка по стъпка, някои неща се завръщаха, но Лети ме отрезви тогава- в пещерата. Само един човек можеше да олицетворява това, което тя видя- само ти... Валентина! Вчера отново бях там, за да го потвърдя за себе си. Избягах, за да кажа на Рейнс, но... забраненото чувство в мен надделя... Моля те, прости ми, че помислих първо за себе си! И... не можах... не можах да му кажа- поне не веднага.

   - Обичаш го, нали?

   - Да и ме боли- заради теб, заради него... Предадох ви! Подведох го, казах му неща, които изобщо не е трябвало и да си помислям!    - Излъгах те, Виола... макар и несъзнателно, аз те излъгах- изтри лицето с ръкавите си.

   - Как можа да го кажеш- Виола я хвана за раменете- Ти си ме отгледала, спасила си живота ми на първо място, научи ме на толкова много неща, но най-вече... как да бъда човек!

   - Ти си прекрасна!

  -  Довери ми тайните си, които вярвам знам само аз!

   - Та ти си ми като дъщеря- отново избърса лицето си- въпреки, че аз не съм... човек!

   - Ти си най-невероятното нещо, което ми се е случвало, ти си най-добрият човек когото познавам и на когото вярвам безрезервно, но най-много ме боли сега... когато разбирам, че ти скоро ще си тръгнеш, а аз не знам дори дали ще те видя повече!

   - Помни пещерата!

   - Помня, ала никога няма да бъде вече същото.

   - Сърдита ли си?

   - Помоли ме за прошка- аз нямам какво да ти прощавам, защото ти в нищо не си сгрешила спрямо мен! Да съм сърдита- нямам право, а и защо- ти си ме спасила и си ми подарила света и шансът да бъда част от него!- Капри се хвърли върху нея и я прегърна силно.

   - Моята, Виола! Едва ли някой някъде може да бъде мил и добър колкото теб.

   - Със сигурност има, но... благодаря! Благодаря ти, Капри! Ооох, и аз заподсмърчах- разсмяха се- Мога ли да те попитам нещо?

   - Разбира се!

   - Лети как разбра, защото очевидно знаеше.

   - Вие двечките имате толкова общи неща, че може да се каже, че сте почти сестри!

   - Как така?

   - Музиката ви свързва по уникален начин.

   - Все още не разбирам.

   - Песента, Виола! Разпознала е твоята песен, която ти бегло помниш като думи. Запяла ѝ я е Вероника, научила е Лени на нея, а тя... тя я е пяла на теб- безброй пъти. Тя е била осиновената ѝ дъщеря, а родната... Агримония- тя е майка на Лети. Жената, с която си се срещнала тогава на пазара, за която се опита да ми кажеш, а аз по ред причини те възспирах, а очевидно не е трябвало и „нямах време“ не трябва да ми бъде оправдание, както и да е! Тази жена е Вероника. Така Лети е сглобила пъзела и се е сетила за теб. И вярвам сигурно в този момент усещаш, че сърцето ти ще се пръсне.

   - Не, само главата!- засмя се Виола през сълзи и я прегърна силно. Отпусна се в нея- Значи... сега печеля баща и сестра, но губя теб!?

   - И баба... почти! Да ме загубиш- неее, твърде тъжно звучи. Просто отсъствието ще бъде по-дълго- повдигна главата ѝ- Връзката между нас е твърде силна, за да се скъса, дирята никога няма да изчезне- и ти най-добре знаеш защо- и я целуна по челото.

***

   „В първата пролетна Луна в годината на Слънцето, богинята родила дете. Дарила го с божествена сила и неубозримо дълъг живот. Детето не можело да говори, ала тя общувала със силата на мисълта, със силата на неизречените, но чути слова- познато ти звучи вече, нали? Неземни очи с цвят смарагдово-зелен, които губят очертанията си в мъгла от сатен, мъглата коята се спуска в мен, когато поемам тъгата- човешката.

Богинята обаче ѝ отнела най-пламенното, най- силното, най-човешкото право... правото да обича и точно това упорито се опитвах да отрека пред себе си... дълго и безуспешно!

 

Да обичам мога, ала право нямам,

да ти липсвам трябва с любовта си няма!

Тя е истинска, не е измама,

тя е невъзможна, тя е моя жива рана...

тя е забранена стъклено-прорачна, ала празна кана!

Празна е заради мен-

дар природен съм, но и в природен плен,

от мрака в светлината лъч божествен-прероден,

в човек превърната, в човек за обич претворен!

На пролет в златно-бял сатен,

на есен в залез винено-червен-

очите със смарагден цвят,

мъгливи когато с тях погледна в твоя свят-

на петна от мъка много по-богат,

сърце наситено от тъмни чувства в кръговрат,

което чака светлината за своя пълен обрат!

Но ето с мен намери свойта вяра-

позволи на „красавицата“ да докосне „звяра“

и да му даде надежда,

че когато отново повярваш, животът се подрежда

и може любов и щастие да отрежда!

Ала твоят поглед ме зарази-

любов човешка душата ми порази

и тук силата ми е недостатъчна да отрази

сърцето ти пленително, което моето срази!

 

Да обичам мога, ала нямам право,

любовта е силно влята във сърцето ми и здраво-

сърцето мое винаги ще имаш,

душата моя ти обзел си и все още взимаш...

... с твоята любов я храня,

ала илюзия е че ще я съхраня и браня-

забранена във неравен бой и без отбрана...

 

   На всеки на когото можех да помогна- помагах. Но на този, който се опитваше да ми навреди- отвръщах жестоко. Сещаш ли се за онзи ден... за разходката ни, когато онези двамата се сбиха... и убиха? Единият- Бран се казваше, беше този, кийто лиши Лети от майка ѝ. Другият беше от някогашната му шайка- пасмина, водена от злоба, алчност, лъст и омраза. И така стигаме до нощта, в която Монти и Роберта ме намериха, когато се озовах при теб- бяха ме хванали натясно в гората. Бяха решили, че имам какво да им дам. Искаха да ме ограбят. Той- Бран ме удари, другите двама (имаше още един) ме държаха, за да не мърдам. Както и да е- доближи се до мен... Усещах вунящия му дъх. Искаше да се гаври с мен. Аз му се изплюх в лицето, а той ме намужка с нож- с този, с който уби нея. Паднах на земята. Но когато се наведе над мен, аз го сграбчих... там където най-много боли. Всичката болка, която бях натрупала в себе си, излях в него. Нормален човек не би издържал. Другите двама избягаха тогава. Това обаче... може би е една от причините да е ранил Агримония смъртоносно- и повярвай, не спирам да си задавам този въпрос всеки ден. Не знам- може би в онази нощ е видял мен в нея.

След това побягнах към Дървото. Силите ми стигнаха до там, но пък... ме доведоха при теб, без да съм го целяла или искала по някакъв начин, което повярвай- рядко се случва... А как срещнах Валентина?...

   В един по-късен следобед преди четиринайсет години, отивах към гората. Трябваше да намеря нещо за един човек. Влязох в реката, за да измия билките. Тогава в мен се блъсна малко плетено дървено кошче... с дете вътре в него. В ръчичките си стискаше теменужка- твоята теменужка. Ето защо я нарекох Виола- просто дойде с името си при мен в онзи ден. Медальонът на вратлето ѝ- личеше си, че е направен с много любов. Реших да я взема при мен, а с това предизвиках и себе си, защото нищо такова не ми се беше случвало до сега. Научих я на почти всичко, което знам. Болката обаче... научих я само да я усеща. Рани и всякакъв друг вид физически наранявания, тя може да лакува с помощта на Природата- и повярвай, много е добра в това. Само своята не можа да излекува, но винаги се е надявала. Търсеше следи и път към миналото си, макар че се стараеше доста умело да го крие от мен- не знам защо, може би си е мислела, че това ще ме нарани по някакъв начин... И така...

   Мен повече няма да видиш. В задната корица на тетрадката е скрито нещо. Прилича на компас, но всъщност е лунен часовник. Разгледай го. Човек като теб лесно би разбал какво показва. Подарявам ти го!... Извинявай!... Отново излъгах.    След три дни в полунощ излез навън. Тогава ще ме видиш за последен път, но тя ще се върне при теб завинаги- дъщеря ти ще бъде до теб! Някога ти казах, че Виола няма баща. Моля те, опитай се да ми простиш за това! Да, Виола нямаше баща, но Валентина... вече има... винаги е имала малката теменужка...хммм...

   След три дни в полунощ! След това... Сбогом!!!“

Капри

 

   Рейнс не беше сигурен дали може да осъзнае всичко наведнъж. За това прочете всичко още няколко пъти. Обърна тетрадката обратно и отвори задната корица. Наистина там имаше нещо. Със заострения край на пръчицата скъса подлепената към корицата страница. Взе го. Огледа го внимателно. Беше красив.

     - Коя си ти всъщност, Капри? Защо се случва всичко това? Защо се случва всичко така? Защо сега? Защо с мен? И Валентина е жива... Умът ми не може да го побере... Тя я е спасила. Момиченцето ми е имало шанс, благодарение на нея. Накара ме да оживея втори път... с нея. А тя ще си отиде... Но защо? Не може ли поне веднъж всичко да се подреди, поне веднъж всичко да е идеално? Оооооох, не... явно не! Виола- Валентина? Пъстра игра на четката в съдбата на моята картина. Но там- в „Танцът на душата“- аз усетих нещо, нещо странно- непознато и познато, близко и далечно, топло чувство и... сърдечно. А това е била дъщеря ми- в прегръдките ми е била тя...

   Главата му щеше да се пръсне... скоро тя щеше да бъде при него... завинаги и... без нея... завинаги! Излегна се на леглото и разпери ръце назад. Безкрайно щастлив беше, че най-скъпото, което му бе отнето, ще се върне... но тя щеше да си отиде, а от това го болеше...

***

Лети стигна до къщата, но заобиколи и отиде до задния вход. Почука тихичко, плахо.

   - Алтеа- прошепна тя- там ли си?- Вратата се открехна. Тя беше.

   - Какво се случи тогава? Добре ли си? Защо избяга?

   - Да, да, добре съм! Не побягнах заради нея, а заради това, което разбрах когато чух песнта ѝ- подаде ѝ писмото- Не побягнах, защото се уплаших аз, а защото познавам човека, който ми изпя тази песен за първи път, защото този човек смята, че няма семейство, защото ми е приятелка, защото... В този момент Вероника се сдоби не с една внучка, а с две! Предай писмото и ще разбереш всичко! Моля те, Алтеа!

   - Добре! Не една внучка, а две?... Две казваш? Не съм сигурна, че те разбирам напълно, но ще го предам... веднага! А ти? По това време на нощта... сама, как ще се прибереш?

   - Не се притеснявай за мен!

   - Стига глупости, няма да те оставя сама! Влез и ме изчакай за малко! Ще занеса писмото и после идваш с мен- тази вечер ще останеш при мен!

   - Но... Как така? Не искам да ви притеснявам!

   - Няма „но“! Не подлежи на възражение- усмихна се, намигна и се шмугна през вратата.

   - Оооох, и таз добра!- седна и зачака.

  - Госпожо... Вероника- това писмо дойде за теб. Прочети го! Важно е! Аз тръгвам!- гледаше я изненадана в началото, но и се зарадва- може би Лети беше решила, че ще ѝ е по-лесно да опише случилото се.

   - Благодаря, Алтеа! Приятна вечер!- тя кимна.

   Вероника отиде на фотьойла и седна. Понечи да го отвори и се спря. Остави го на масата. Пак посегна, пак се отдръпна, сякаш нещо я притесни изведнъж:

   - Ами, ако е нещо друго, нещо различно, нещо неочаквано? Но няма как да разбера като го гледам само, нали така?- питаше по-скоро себе си за кураж- Добре!- потропа няколко пъти по масата и го взе. Поразкъса плика. Беше нервна. Разпозна почерка:

 

   „Вероника- Антоанета... две имена на една силна жена. Животът Ви поднесе много изненади- и хубави и не толкова, но наведнъж- засипаха Ви като дъжд. Съвсем скоро намерихте дъщеря си, за да я загубите отново, но пък имате внучка- прекрасната Лети. Сега ще Ви поднеса още една изненада- шокираща- да, но прекрасна!

   Преди известно време сте видели едно момиче... на пазара. Тананикала си е една мелодия, но Вие сте разпознали песента- тази същата, която сте пяли на Лени, а тя- на Валентина и Вие Вероника тогава сте видели нея- внучката си...“

 

   В този момент Вероника хвърли плика. Закри с ръка устата си- може би, за да не извика. Разплака се. Разтрепери се. Впи пръсти в тапицерията. Стоя така извстно време. После отново го взе:

 

   „Един ден, преди много години, тя намери мен. Дълъг път беше изминала по реката. Беше толкова мъничка. Кръстих я Виола- означава теменужка- и до скоро тя се разпознаваше в това име, но поради ред причини, по-скоро бих ги нарекла „подсказки“, но най-вече благодарение на Лети (те се познаат и са изключително близки)- сега тя знае коя е... сега аз знам коя е! Може би когато четете това- в началото ще Ви разстрои, но пак казвам- Вие сте силна жена- с две имена... и с две внучки сега!

   След три дни в полунощ ще заведа Валентина при баща ѝ. Бъдете там! Чакайте я!...“

 

   Вероника сгъна писмото. Притисна го до себе си. Горещите сълзи падаха върху ръцете ѝ, в които стискаше плика. Тази нощ щеше да е безсънна не за един и двама- да, тя загуби две дъщери, но спечели шанса да обича, да ги вижда нещо от тях отново по някакъв начин, възможността да гледа как растат внучките ѝ- Валентина и Летисия...