Тъмната фуния пъплеше на север, полюшвайки се страховито в долната си част. Ветровете носеха предимно клони и дъски, но се виждаха и останки от селскостопанска техника. Бученето, което допреди минута бе глухо като от минаващ в далечината камион, стана някак настоятелно и се примеси с остро свистене. Въздухът изведнъж захладня и като че ли се наелектризира.

  Холи Крейн гледаше с ококорени очи приближаващата се стихия. Земята под краката й вибрираше. Сухи треви и песъчинки шибаха лицето й. Кучето на съседите виеше на умряло и се опитваше да се отскубне от веригата си.

  Тя огледа голото поле. Там нямаше къде да се скрие. Единственият й шанс за спасение бе хамбарът, който се издигаше на четвърт миля по-нагоре, близо до реката. В него имаше работилница от бетон и тухли, която, дори и всичко друго да се разпаднеше, вероятно щеше да издържи на вихрушката.

  Хукна натам. Заради обзелия я страх сърцето й биеше учестено, а тя го натоварваше допълнително с бясното си търчане. Едва ли щеше да издържи дълго на такова темпо. Освен това трябваше много да внимава къде стъпва, защото теренът бе неравен. Каза си че не бива да поглежда назад към торнадото. Молеше се на глас да успее да се измъкне.   

  Тичала бе само няколко минути, но те й се бяха сторили цяла вечност. Болката отдясно под ребрата се засилваше. Не й стигаше въздух.

  По едно време усети подръпване. Нещо я теглеше назад и нагоре. Дрехите й пърпореха като знамена. Крачките й ставаха все по-къси заради засмукването.

  Холи Крейн погледна през рамо, въпреки че знаеше, че ще види страшна гледка. Торнадото обираше като прахосмукачка всичко що бе по тревата и го завихряше нагоре към небето. Втрещена, тя се закова на място за момент, после отново побягна. Силните ветрове я караха да се привежда все повече и повече. Хамбарът бе съвсем близо, ясно се виждаше боядисаната му в червено ламаринена порта.

  Пръстите й се вкопчиха в дългата дръжка от арматурно желязо. Спасението бе съвсем близо. Холи задърпа силно и тресящата се и подрънкваща порта се открехна. Бурята вече ревеше като див звяр.

  Младата жена опита да се промуши през процепа, но мощните вихри я дърпаха настрани и нагоре. До ушите й достигна остър звук, който се оказа собственият й писък.

  В един момент Холи усети, че олеква. Краката й вече не бяха на земята. Стисна здраво дръжката, но не можеше да я дърпа, просто защото нямаше опора. Тялото й се завъртя рязко и силна болка прониза китката й.

  Изведнъж портата се отвори с трясък и заскърца. Холи се бе вкопчила в дръжката и не пускаше. Краката й ритаха отзад, като само закачаха земята, без да могат да стъпят.

  Работилницата, която можеше да й осигури убежище, бе съвсем близо, на десетина метра. Холи се зачуди дали да не пусне дръжката и да не пробва да влезе вътре пълзешком.

  Чу се пукот, лявото крило на портата се откърти от пантите и полетя нагоре заедно с Холи, която не спираше да надава писъци.

  Холи осъзна, че лети. Толкова бе удивена, че чувството на ужас за момент отстъпи на заден план. Вече виждаше покрива на хамбара, от който се откъртваха хидроизолационни плоскости.

  Портата се люшкаше и Холи отскачаше от нея като от трамплин. Пръстите й продължаваха да стискат здраво дръжката. Малко по-късно лявото й стъпало по случайност попадна в дупка в ламарината и се вклини там. Холи се бе лепнала за гладката повърхност и вероятността да падне бе намаляла. Студено бе, изненадващо студено за това време на годината.

  След няколко лупинга, портата се стабилизира и се понесе като крило. Извърнала глава настрани, Холи мяркаше от време на време смаляващите се сгради и трактора, който бе заприличал на детска играчка. Трудно й бе да повярва, че се намира на стотина метра височина, но това бе факт. Обзе я спокойствие, въпреки че осъзнаваше, че животът й е към своя край. Сигурно съвсем скоро щеше да падне долу и да се размаже. Но засега летеше, издигайки се спираловидно по периферията на фунията. Наблизо прелетя блееща овца. Адски смешна гледка.

  Изпитваше болки в китката и в стъпалото, което бе притиснато силно към острия ръб на дупката. Кънтейки, портата подрипна, сякаш бе буен жребец, който се опитва да хвърли ездача си. Холи успя да се задържи, но болката в китката стана нетърпима. От смъдящите й очи потекоха сълзи, които замъглиха всичко наоколо.

  Замисли се за близките си, които повече нямаше да види, и й стана много мъчно. Този полет нямаше как да продължи дълго. Портата вероятно скоро щеше да излезе от вихрите и да се понесе като камък надолу. Тогава, при удара в земята… Замоли се всичко да приключиш за миг, да няма мъки. Но към момента летежът изглеждаше стабилен. Фунията продължаваше да се носи на север, помитайки всичко пред себе си. Компания на Холи във въздуха правеше една разбита тойота „Приус“. Зад волана й нямаше човек, което бе хубаво.

  Мина доста време. Съзнанието на Холи незнайно защо се бе изпразнило. Страхът от неизбежната смърт естествено не бе изчезнал, но сега едва тлееше. Основното бе… свободата. За пръв път в живота си Холи се чувстваше истински свободна, все едно е богиня. Усети, че на лицето й е разцъфнала усмивка. Щеше й се вечно да се рее.

  Портата започна да се снишава. По-тежките предмети във фунията, чийто цвят като че ли изсветляваше, вече бяха изпопадали. Холи наблюдаваше с ужас уголемяването на сградите и пътищата. Явно наближаваше моментът, в който ще да се размаже като буболечка върху предното стъкло на движещ се с висока скорост автомобил. Представи си как за миг тялото й ще се превърне в купчина кайма с кости. На погребението щяха да държат ковчега й затворен. Но все пак бе имала щастието да лети като птица! Колцина можеха да се похвалят с това!

  Краят се бавеше, което я изнерви. Може би трябваше да се пусне и така да сложи точка на мъчителното протакане. Опита се отново да прочисти съзнанието си. В момент като този не биваше да мисли за нищо. Затвори очи. Нямаше какво повече да гледа. Минутите се нижеха неусетно. Някъде зад тунела на тленното я чакаше светлината на вечността. Скоро, скоро…  

  Продължаваше да се носи по вятъра с развети коси. Чувстваше се пречистена. Мускулите й постепенно се отпуснаха. Пропита с блаженство, Холи задряма.

  Портата се наклони и, направлявана от ветровете, започна да пикира. Пореше въздуха с горния си ръб. Последва остър вираж, при който страничната й част буквално одраска тревистия терен.

  При удара Холи изтърва дръжката и се претърколи напред. Всичко потъна в мрак.

  Холи с изненада установи, че сърцето й бие и че дробовете й са способни да поемат въздух. Предпазливо отвори очи. В косата й се бяха заплели стърготини. Надигна се на лакти, а после и на колене. Всичко я болеше. Торнадото се стопяваше в далечината. Вятърът бе поривист, но не много силен.

  Изправи се охкайки на крака и закуцука към пътя. Всичко на земята й изглеждаше прекалено… земно. Тръсна глава и въздъхна. Осъзна, че вечно ще й липсват стремителното носене по въздуха и общуването с вятъра. Даже не се зарадва особено, че е оживяла.