Под небето на Лацио
Времето прелиташе някъде между 770 - 771г, пр. н. е и размахваше криле в небето над Лацио. По водите на река Албула плаваше малка лодка. В нея весталката Рея, дъщеря на царя на Алба Лонга – Нумитор, бягаше заедно с Марс от Амулий – по-малкия брат на Нумитор, който за да да си гарантира дълго царуване, бе прогонил нейния баща, убил брат ѝ, а нея беше принудил да стане весталка, обричайки я на трийсет години безбрачие.
Тишината ехтеше покрай тях. Течението я разнасяше и в този момент, тя чуваше как в надвисналите над тях клони се излюпва орле и отваря човка, напомняйки ѝ, че скоро и на нейната гръд ще легне дете и ще засуче блажено.
Утрото беше тихо, а въздуха – натегнат и влажен, миришеше на напоена земя, на кръв и войни. Птиците сякаш предусещащи задаващата се буря се бяха изпокрили, а земята тежка и дъхава, издигаше изпаренията си от снощния дъжд.
Лодката се носеше бавно между лавровите дръвчета в подножието на долината. Марс и весталката Рея седяха един срещу друг, като от време на време, той се изправяше и пробождаше с гребло сянката си във водата. В този момент лодката се спускаше стремително напред. Протягаха се клоните на дърветата над главите им, като безброй, галещи сенки, скриващи и отпускащи опушеното небе от погледите им. Задухаше ли, извиеше ли се силна буря, Марс се навеждаше, намокряше ръка и я изправяше над главата си, за да проследи накъде духа вятъра. Същият вятър нагъваше плата на бялата роба на момичето, сушеше бледите ѝ устни, а после замираше в нейните отрязани, кафяви коси, облекчавайки с хладнината си тежестта от омразата, която таеше към поробителя си. Водата – неспокойна и плътна, с цвят на разтопено злато, полюшваше леко телата им, създавайки им усещане за безтегловност, докато светлината отразяваща се по повърхността на реката, чертаеше посоката на пътя. Стаилата се нежност в устните на двамата се плискаше в насрещните брегове, където мълчанията цъфтяха като макове. И тогава поглеждайки към ширналите се червени цветове, весталката вкусила за първи път от забранения плод на любовта, си представяше, че е един от тези макове. Че Марс е вятърът и с нежните си ръце гали лицето ѝ и я кара да аленее като цвете.
Марс вдиша въздуха и усети миризмата на идващата стихия, а тя сякаш доловила, чрез него необята на природата, вместо да се изплаши, се омагьоса от пиршеството на скупчилите се тъмни облаци над главите им. В този пир тя не изпита страх от наказанието на идващата буря. Нямаше я потискащата безизходица на весталството, мъченията, робството и само синините от оковите по китките ѝ, напомняха, че бяга от някъде, където все още съществуват. Между забързаните замахове на греблото, безтегловността, между траекторията на диханията си, тя сливаше дъх със свободата и политаше напред. Тогава неговите голи гърди и силни ръце свистяха срещу въздуха и още по-устремено пореха посоката, докато тя се изпълваше с увереността, че никога не е била по-вярна на съдбата си.
След около триста метра видяха брега. Изведнъж захладня. Небето почерня. Ветрове от всички страни се втурнаха срещу тях. Заблъскаха в телата, засвириха в ушите им. Водата стана по-неспокойна и мътна. Лодката се заклати. Мечът се килна на една страна в дъното на лодката и докосна с хладнината, босите ходила на момичето. Тя се изправи пред любимият си, олюлявайки се, сякаш за да го защити от връхлитащия го вятър. Намери равновесие и посрещна с гърди идващата хлад. Стана ѝ студено, чак до костите. Погледна нагоре. Една светкавица освети висините. След нея гръм пропука земята. Дъждът зачука по главите им – силен и неумолим. Бурята ги блъсна в брега. Лодката се удари в твърдината на земята и отскочи. Босите им крака докоснаха топлата трева. Затичаха се един след друг. Бързият им бяг и дъждът по тях мореше тревата и тя падаше косо след стъпките им. Бързо подгизваше пътя. Когато навлязоха в гората, стана още по-тъмно. На места потъваха в кал. Весталката се свличаше в падините. Нейният любим я повдигаше. И пак тръгваха. Шуртящите листа течаха по улеите на кожите им. Пречеха им да виждат добре. Трябваше вече да стигнат – беше сигурен той и сякаш лицето му не трепваше, когато светкавици и мълнии осветяваха пътеката. Ето още миг, трябва да намери колибата. Тук ще е защитена, тук ще роди плодовете на любовта. Няма да позволи да я закопаят жива. Без да знае къде точно я води тя го следваше. Просто му вярваше. Повече, отколкото на себе си. Вярваше на стискащата я силно ръка, пиеше щастието си от дъжда, оставяше се да я къпе и знаеше, че дори разярения Амулий да беше пратил убийците си, тя ще се бори със зъби и нокти, за да запази утробата си туптяща. Защото я беше заставил на безплодие, против волята ѝ я беше пратил да служи в храма, а сега нейният любим я спасяваше и ѝ разкриваше царството на това въздигащо я чувство. Разкриваше ѝ силата на волята и всичко, за което бе копняла през двайсетте години в робство, се събираше в неговият образ.
Колибата се появи изневиделица. Беше се свила между дърветата. Те влязоха вътре задъхани и мокри. От устните им капеше вода и тази вода не носеше толкова живот, колкото целувките на Марс. След малко тя започна да трие две дървеса едно в друго. Пламнаха първите искри в огнището. Този огън тя щеше да пази. Огънят на Веста, но в собствения си дом. От малката хвръкнала искрица в сламата, после пламъчето загнездило се в улея на клонката, достигащ до другите клонки, до разгорелия се огън в сърцевината на единството, носещо живот. Тя запали две факли и ги окачи на стената. Колибата се освети. Безмилостният дъжд стенеше по покрива на колибата, а през това време Марс топлеше в обятията си треперещото тяло на момичето. Малко по малко топлината се възвърна във вените им и докато тя потъваше в измеренията на божествената му сила, образът му се разля в нея като парещ в гърдите ѝ огън.
След няколко дни дъждът утихна. На гърдите на Рея проплакаха две деца, които нарекоха Ромул и Рем.
Небето изцеди последните капки вода от лицата на божествата. Птиците се пробуждаха. Започнаха да се обаждат една след друга, да се оглеждат за новия живот и да се захласват от песните си. Слънцето се измъкна от покоите си, размести няколко облака и над колибата се изви пъстроцветна дъга.
--------------------------------------------------------------------------------------
Лацио* - област в Италия
река Албула* - старото(легендарното) име на река Тибър
(Един опит за моя интерпретация на част от легендата за Ромул и Рем. Онази част, за която се знае най-малко.)
© Силвия Илиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря ти, скъпа Иржи, за прекрасните слова! Чакам те да се появиш с продължението на разказите си.
-
Не искам нито да повтарям казаното в изобилие по- долу, нито да цитирам пасажи...Просто ще замълча, да не разваля магията, която така умееш да създаваш, когато "рисуваш" разказите си, Силве! Зная само, че винаги създаваш нещо прекрасно, което силно въздейства!....
-
Жени, Светле, Краси, Безжичен, Смут, благодаря Ви за положителните отзиви и отделеното време! Радвате ме много!
-
Много жива и образна интерпретация си направила, Силве!
Красиво. -
Много хубав разказ, с прекрасни описания. Получило се е! Беше ми интересно!
-
"тя чуваше как в надвисналите над тях клони се излюпва орле и отваря човка," Браво, Силве - всички сетива на твоите герои са се сляли префектно с природата и нейните стихии "Тишината ехтеше, Водата стана по-неспокойна и мътна... Лодката се заклати... Мечът се килна ..вятър нагъваше плата на бялата роба" всичко диша под твоето перо - премерено, точно..видях и слънцето как се измъква от покоите си, и колибата с пъстроцветна дъга!
-
Много красиво!🌹 Поздрави, Силве!
-
зашеметяващо! не знам дали изобщо знаеш колко си талантлива!
-
Благодаря Ви сърдечно, Роси, Доче, Пепи, Деа, Петър, Гале! Благодаря за любими. Много се радвам, че Ви е харесал. 🌈
-
Много прецизно написан и силно въздействащ разказ! Поздравления, Силве!
-
О,не само опит за интерпретация,... успяла си.Много интересен разказ за един друг свят разказан съвременно, а защо не участва в конкурса....Приятен нов ден
-
Много хубаво пишеш!
-
Когато те чете човек, все едно гледа филм! Поздравления!
-
Впечатляваща образност и емоция! Браво, Силвия!
-
Хареса ви представянето на тази част от легендата. Браво, Силве!
-
Благодаря ти много, Младен!
Светулче, благодаря! 🌻 -
Хубав филм би се получил, в моята фантазия беше анимационен. Поздрав! 🌩
-
Хареса ми!
-
Благодаря Ви, Лиде, Акеми, Георги, Зиги, Танче, правите ме много щастлива!
-
Толкова си талантлива, Силве!
Поздравления!!! -
Напълно съм съгласен с Акеми, пък и с другите!😊 Впечатляват ме картините, които рисуваш! Браво, Силве!
-
Приятен разказ по древна легенда, позната и днес. Само дето не е толкова божествена.
-
Пишеш разкошно, Силве. Истинско удоволствие е да те чете човек.
-
Потопила си се емоционално в един далечен, непознат свят. Описанието е живописно и вълнуващо.
-
Благодаря ти много, Мини. Радвам се да го разбера. Беше ми интересно да го напиша, така че удоволствието е и мое. Хубава неделя! 🌈
-
С това произведение ме пренесе в съвсем друга фаза, нарисуваните перфектно картини ме докосваха през целия прочит. Изживяването беше прекрасно. Поздравявам те за таланта, Силвия!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
