Под ореха

Август си е Август, дори и в планината. Всяка надежда, за дори и леко захлаждане, умираше изпепелена под инквизиращото слънце, явно решено да не отпуска огнената си примка, докато не убие и последния представител на флората и фауната по тези географски ширини. На площада не можеше да се види човек вече седмица, но пък в хоремага, носещ тривалното име “Ореха”, (за което свидетелстваше изгнилия пън на няколко метра от заведението) въпреки ранния час, имаше половин дузина ентусиасти, давещи наболелите си проблеми в алкохол, пот и лимонада.
     Фурнаджията Стефан пиеше вече трети джин с тоник, за чиято рецепта твърдеше, че е негово собствено творение и беше затвърдил тезата си пред непросветените като го бе кръстил – коктейл “Стефани”. Фурната обикновено работеше само по 2-3 часа сутрин и след това, Стефан беше обречен на целодневно бездействие. В идентична ситуация се намираше и чобанът Асен. Около 35 годишен, видимо подминат от последните десетина хиляди години еволюция, както външно, така и на интелектуално равнище. Асен (по-известен в тези си среди като “Санчо”), обаче притежаваше безпрецедентната словесна дарба да си служи по уникален и неповторим начин с всички известни и неизвестни псувни на родния (и не само) език. Именно тази му способност беше наклонила везните в негова посока, при производството в настоящата му длъжност. Тъй като е известно по неписани селско-стопански закони, че добитъкът трябва да бъде псуван, унижаван и изобщо поставян на мястото си, иначе виж ти, еволюирал и тръгнал на манифест за свобода и равенство. Поради незапомнените горещини обаче, селският консилиум се събра и единодушно реши да не излага на риск здравето и живота на единствената им движима собственост и всички занимания на Санчо бяха преустановени за неопределено време. От друга страна, това се оказа добра възможност за него, да разбере с точност колко дена ще издържи без да изтрезнее.
     Третият на масата, но не по значимост, беше шофьорът Спас. С угрижена физиономия пиеше кафе със сода и току хвърляше незабележими, завистливи погледи към “Стефанито” на фурнаджията, който от своя страна, разпалено обясняваше на Санчо, как заради жегата, проклетото му прасе, вече трети ден отказвало да яде и както изглеждало, пребиваването му в материалния свят било на кантар.
     За разлика от двамата си събеседници, Спас беше натоварен с отговорна задача. Паралелно с ежедневните му функции да товари и разтоварва дърва, сено, картофи и други продоволствия с личния си камион - Газ 63, беше и щатен шофьор на институцията за душевно болни хора, в близост до селото. За негово съжаление, точно днес някой мастит доктор бе решил, че лудите в градския диспансер са надвишили бройката и трябва равномерно да се разселят в рамките на областта.
     Синият “Чавдар” - единственият автомобил на лудницата, кротко се пържеше на площада. Видът му бе толкова окаян, че добавяше още няколко десетилетия към и без това преклонната му възраст. В действителност обаче, беше оптималното превозно средство за целта, тъй като никой, що годе нормален човек не би се качил в него, при каквито и да е обстоятелства...
     - Айде, пияници! Отивам до докарам още откачалки. Че са ни малко... Ако има места, ще се върна и за вас.
     - Ако дават ракия, още сега идвам!
     - Няма ракия, Асене, ама правят клизми всеки ден. Може да ти хареса...
     -Айде, махай се! Пичка ти майчина!
Спас излезе и примижа срещу парещото слънце. Бавно отвори скърцащата врата и се намести на лепкавата седалка. Както винаги, Чавдарчето запали от втория път. С отработено движение размаза дебелата муха по месестия си врат и под акомпанимента на агонизиращо тракане, затътри трите тона ръждясали ламарини към хоризонта.


     -На! Подпиши тука! 8 парчета са - изкъпани, упоени и чисто луди. - Дебелият санитар се засмя, изсекна се шумно на плочките и изтърка мазната си ръка в синята манта. - Няма да се плашиш, всички са като гергьовски агнета. На ти и тоя чувал с чаршафи и пижами! Айде, че ще се сварим! Бахти жегата...
Спас се качи и погледна зад допълнително поставената решетка зад шофьорското място. Помисли си дали се произвеждат автобуси, специално за ненормални - с фабрични решетки. “Би било хубаво да имам автобус с фабрична решетка...”
     Лудите, както винаги бяха луди. Класическо изпълнение. Дори леко скучни. Шестима мъже и две жени. Беше му направило впечатление, че мъжете откачат по-често. ”Мръсните шаврантии ша са виновни!” – Спомни си за бившата си жена. Четерима клатеха глави нагоре-надолу, трима наляво-надясно, а последният просто гледаше в несъществуваща точка. Забеляза тънка, жълта струя да се прокрадва между седалките. Проследи я и забеляза източника - плешив мъж на неопределена възраст, който явно разбрал, че е център на вниманието, пусна отвратителна, изкривена усмивка в отговор на неодобрителния поглед на Спас.
     - Ех, какво да те правя... Нали няма да чистя аз. - Въздъхна и седна на още по-лепкавата седалка. Чавдарчето изхриптя веднъж и отново се предаде на втория опит. С още по-измъчен стон се отлепи от горещия асфалт и пое в позната посока.
Слънцето бе достигнало връхната си точка и смазваше с огнения си ботуш всеки опит на Спас да си поеме въздух. Оставаха още 30-тина километра - и малко, и много. Коравият балкански дух обаче, вече не издържаше. “Какво пък, една биричка. Иначе ще пукна!” Погледна въпросително към “пътниците” и наби рязко спирачки покрай ламаринената барака край пътя. Погледна жадно написаното с блажна боя “Скара-Бира”, влезна и уморено опря лакти на бара.
     - Девойче! Дай една биричка! Колкото по-студена, по-добре! - Грозноватото момиче мързеливо се пресегна към фризера.
     - 90 стотинки. - Спас бръкна в омазнените си панталони и хвърли едно левче. Отпи юнашка глътка и запали цигара от измачкания пакет “Мелник”. Още неизпушил я до половината, извади още един лев и го търкулна пред момичето.
     - Я дай още една, че се обезводних в тая жега! - Захили се и избърса потното си чело.
Гаврътна и втората бира, този път малко по-бавно и се затътри към автобуса.
     - Дами и господа, потегляме към хотела. - Отпусна се във вече прогизналата седалка и като по чудо запали от раз. Километрите до олющената табела “Душевно болни хора” се изтърколиха неусетно. Грозната сграда се показа измежду дърветата.
     - Ето го вашият нов дом! Надявам се престоят ви да е... - Спас изтръпна. Наби рязко спирачки. “1, 2, 3, 4... 7. Потта за секунди изстина по тялото му.
     - Не, не, не, не, не! Защо бе, човек! Къде си отишъл. - Причерня му.
     - Добре, добре. Спокойно! Ще отида да взема Стефан и заедно ще го намерим. Няма къде да отиде. - Обърна с няколко нескопосани маневри и бързо се спусна към селото. Площадът изглеждаше още по-пуст. Нищо не подсказваше, че в схлупените къщурки наоколо живеят стотина души. Спас спря автобуса, забърза крачка към “Ореха” и изведнъж спря. Погледна вдясно към чешмата и видя безжизненото тяло на Санчо. Застана над него, скръсти ръце и се почеса по брадата.
     - Санчо! Санчоооо! Ставай! Давай да те водя у вас! Ще слънчасаш! - Санчо кротко изръмжа някаква псувня и пак захърка. Спас се огледа подозрително, подхвана под мишниците вонящото на ракия тяло и го замъкна в автобуса. Разкопча му ризата, извади една изпокъсана пижама от чувала и неодобрително въздъхна.
     -Ех, Асене, Асене! Никаква полза няма от тебе, приятел...