Подаръкът

Телефонът иззвъня. Беше секретарката от фоайето.
   - Господин Сербезов, търси Ви господин Филипов. Нямате уговорена среща, но той твърди, че знаете за какво става въпрос и е сигурен, че ще го приемете.
   Гримаса на досада изкриви лицето на шефа й:
   - Покани го! Или... не! Кажи му, че слизам! Или не... почакай! Кажи му, че съм в среща! Да изчака десетина минути! Покани копелето да седне долу, направи му кафе, ако искаш му се изплюй вътре, но бъди любезна! Аз ще сляза след малко.
   Милан Сербезов тръшна телефонната слушалка с яд. Загледа се през прозореца. Отсреща в парка студеният декемврийски вятър разнасяше непометените сухи листа по алеите. След няколко седмици започваха празниците. И ето, че на онзи мръсник пак му бяха дотрябвали пари. Филипов беше данъчен инспектор. Преди около година беше надушил нередности във фирмата. Разпореди пълна данъчна проверка и с упоритостта на булдог изрови отдавна забравени нарушения. Резултатът се очертаваше трагичен. Невнесен ДДС по отдавна продадени без документи стоки. Ставаше въпрос за стотици хиляди левове. Данъчният сам предложи изход от ситуацията. Можеше да покрие резултата от проверката, но не му достигаше една кръгла сума за закупуването на някакъв парцел. Сербезов с неохота се съгласи да помогне. Знаеше, че престъпва хлъзгавия ръб на една спирала, от която нямаше излизане, но нямаше алтернатива. Преди няколко месеца беше платил лятната почивка на Филипов и семейството му на Адриатика, а скоро данъчният се беше появил отново с новината, че започва да строи къща и с молба за скромен „заем". Сербезов даде половината от исканото, но ясно подчерта, че фирмата е в застой и това е максимума, който може да си позволи. Междувременно беше проучил своя изнудвач. От него бяха пропищели не един и двама бизнесмени в района. Което си имаше и добри страни, защото споделяше „данъчната тежест" солидарно с много колеги...
   Взе телефона и набра номер.
   - Краси, здравей! Милан съм. Готови ли са нещата?... Специалната поръчка?... Добре. Идвам да ги взема. - мъжът остави слушалката и излезе.
   Филипов загасяше нервно цигарата си. Беше му третата, откакто бе дошъл. Тъкмо мислеше да си тръгва и да остави съобщение с текст „Знаеш къде да ме търсиш!", когато по стълбището се зададе Сербезов с разперени за прегръдка ръце. До прегръдка все пак не се стигна. Стиснаха си хладно ръцете.
   - Извинявай, Филипов! Важна среща, няма как! Оставих заместниците да довършат подробностите. Хайде с мен! Трябва да свърша една спешна работа. По пътя ще говорим, после ще те върна, където кажеш.
   Пред входа на офиса ги чакаше Мерцедесът на Сербезов, чийто шофьор услужливо беше отворил задната врата. Качиха се и още ненастанил се на меката кожа, данъчният демонстративно извади цигара и понечи да я запали. В последния момент хвърли поглед към собственика на луксозния автомобил. Знаеше непоносимостта му към цигарите, но реши да провери как ще реагира. Беше го изнервил с онова чакане във фоайето и сега си връщаше. Сербезов леко се смути гледайки цигарата, но го обърна на шега:
   - Може и пеша да повървим ако кажеш, но все пак съм по сако, а и този зимен вятър едва ли ще бъде дружелюбен към двама уморени мъже на средна възраст... Иване, карай към Славейков! 
   - Извинявай! - Филипов прибра цигарата обратно в кутията - Казвай сега, какво ще правим с идващите празници! Ще си ги разваляме ли?!...
   - Филипов, не започвай като някой прост катаджия - рязко го прекъсна домакинът - „Какво ще правим сега?"... Все едно съм на пътя и някакъв разгърден полицай не знае как да си поиска сухото! Знаеш какво ще правим. Обещах да ти дам... да ти отпусна онзи заем, но моментът е малко сложен. Персоналът чака тринадесета заплата, идват и падежи по едни кредити...
   - Зная. Последният път ми каза същото. Но човек с твоите възможности не може да не намери спешно още няколко хилядарки. Не ми казвай, че нямаш скътани бели пари за черни дни.
   - Белите пари затова са бели, да ги харча за бели работи, а не за... - не се доизказа, но данъчният разбра намека и направи обидена физиономия - Хайде, хайде, не се цупи! Аз може и да не съм съвсем чист, но и ти не си цвете за мирисане! Всички сме в кюпа. Ще видя какво мога да направя. А бе, Филипов, я кажи, аз ли съм единственият данъчен престъпник в тази държава? Толкова ли няма и други сгазили лука, та си опрял само до мен?
   Филипов обидено мълчеше. Сербезов махна с ръка.
   - Мълчиш... И без това пристигаме. Довечера съм канен на връчването на някаква награда. „Бизнесмен на годината". Дръж се, да не паднеш! И аз съм между номинираните! Аз, който пестя от данъци! Парадокс, а? Но доколкото познавам останалите номинирани, не съм единственият! Та сега спешно си избирам палто. Не върви на това време да ида по смокинг, нали?... Иване, остави ни тук! Ти направи няколко кръга, ще ти се обадя кога да ни вземеш.
   Шофьорът кимна и отби до силно осветената витрина на магазина. Двамата мъже слязоха и лъхнати от пронизващия леден вятър, бързо хлътнаха вътре. Температурата в магазина беше такава, че по никакъв начин не подсказваща за зимата вън. Продавачите - млади момчета с външност на модели, бяха по ризи. От тонколоните в тавана се носеше тиха класическа музика. Светлината от халогенните прожектори беше по-силна от слънчев летен ден. Посрещна ги лично управителят на магазина. Със сервилна усмивка поздрави бизнесмена:
   - Здравейте, господин Сербезов! Драго ми е да Ви видя! Как сте? А госпожата как е?
   - Добре съм, Краси. И госпожата е добре. А това е един мой... хм... партньор - кимна небрежно към Филипов - Дай да видим палтата!
   - Веднага! - управителят кимна едва забележимо към моделите-продавачи.
   Миг по-късно двете момчета държаха в ръцете си по едно меко вълнено палто. Едното беше сиво, а другото черно.
   - Ушихме ги по Вашите мерки, господин Сербезов! Най-фина австралийска вълна, изпредена и изтъкана в добрата стара Англия. Забележете хастара! Най-ефирната, но здрава коприна на света! Единствената китайска стока, която бих оставил да се продава в Европа, ако зависеше от мен... Ръчно сме го пришили... Моделът е от есенно-зимната колекция на един световно известен френски моделиер, ще познаете ли кой?... Предполагам, че палтото Ви е нужно за довечера?... Подочухме за Вашата номинация... Вие най-много заслужавате тази награда... Наистина ли заедно с дипломата дават на победителя ръчно сечен уникален златен лев?... - управителят не спираше да говори, докато течеше продължителната процедура по мерене на едното, после на другото палто. Дърпане на раменете, на ръкавите, оглеждане в огледалото - отпред, отстрани, отзад... По някое време, уж случайно Сербезов предложи на Филипов да облече палтата. Искаше да ги види отстрани. Бяха еднакви на ръст. Данъчният, който беше започнал да губи търпение, с неохота се съгласи. Но в момента, в който влезе в лекото като перце палто, в който усети топлината на австралийското лято и същевременно нежната милувка на хладната като бистър поток коприна, на мига се влюби в палтото. Сербезов разбра това по погледа му.
   - Харесва ти, нали? Много е добро. Изобщо всичко, което шият тук, е на световно ниво! Браво, Краси! Този път сте надминали себе си! Струва ми се, че черното ми стои по-добре. Все пак и смокингът е тъмен. Но ще взема и двете. Филипов, това сивото направо ти лепна. Приеми го като малък коледен подарък от мен!
   - Не, не, моля Ви се! - изведнъж данъчният мина на „Вие" - господин Сербезов, не мога да го приема - беше му неудобно от присъстващите.
   - Филипов, какво ти става? Я не се превземай! Палтото е шито специално за мен. Клиентелата тук е такава, че се шие за всеки индивидуално. Друг от клиентите им няма дори да го изпробва. А аз тази зима ще облека палто само тази вечер за наградите. Две палта ще ми дойдат в повече. Така че вземаш сивото и го носиш със здраве! Твое е! Хората тук са дискретни и никой няма да разбере, ако нещо се притесняваш ... Краси, опаковай палтата в две отделни чанти и прати сметката в офиса!
   Половин час по-късно Мерцедесът остави Филипов пред дома му в симпатична нова кооперация. Сербезов изчака данъчния да влезе вътре и се премести на предната седалка до шофьора.
   - Иване, къде е куфарчето?
   Шофьорът бръкна под седалката си и извади миниатюрно куфарче. Отвори го, включи захранването и подаде слушалките на шефа си. От тях се разнесе бодрия глас на Филипов:
   - Скъпа, аз съм, прибирам се! Ела да видиш какъв подарък ми донесе един сгазил лука Дядо Коледа! Малко подрани, но ще има и други подаръци скоро - чу се шумолене на хартия, женско ахкане и пак мъжкият глас - Струва поне бон и половина, а може и повече...
   - Гадно копеле - изръмжа Сербезов - сега вече те пипнах! Жалко, че ще изгърми и някой от другите изнудвани, но не мога да дам в прокуратурата запис, в който е гласът на... на един номиниран за „Бизнесмен на годината"!... Иване, колко каза е обхвата на това чудо?
   - Последна генерация, шефе! Гарантират пет-шест километра в градска среда, на открито и над десетина стига! На практика както сме в центъра, цяла София покрива.
   - Идеално! Пипнахме го! Карай у дома!
   Мерцедесът потегли бавно в рано падащия вечерен мрак.

* * *

Данчо Йоцата беше гастролиращ дребен мошеник и крадец. Разбира се, това не беше неговото мнение за собствената му персона. Той определяше себе си по-скоро като пътуващ борец за равенство и справедливост, който взима от богатите и дава на бедните. За сега единственият беден, който беше се облагодетелствал от необичайната му щедрост, бе самият той, но искрено вярваше, че рано или късно, когато направи Големия удар на живота си, ще дари известна сума поне на онзи дом за сираци, в който бе израснал. От там беше и прякорът му, произлязъл от фамилията му, с който го знаеха малцината му познати. Не се задържаше много на едно място, обикаляше големите градове на страната и в момента, в който подушеше каквато и да е опасност, сменяше града на часа, но не и методите за взимане от богатите. Не му липсваше въображение. Взимаше стратегически решения на мига, в който се нуждаеше от такива и в повечето случаи те бяха свързани с жени. За това помагаше приятната му външност, личният чар и подкупващата усмивка, която не слизаше от лицето му. Избираше „клиентките" си в скъпите магазини за дамски стоки. Приближаваше се до предварително набелязана дама на средна възраст и благочестиво я молеше за помощ. Уж се чудеше какъв прощален подарък да избере за приятелката си, с която се разделяше и се колебаеше между скъпо бижу и марково бельо. Разбира се, не купуваше нито едното, нито другото, но в края на консултацията обикновено имаше телефона на скучаещата богата дама и уговорена среща за следващия ден. Натам беше лесно. Пътищата бяха два - или кратък флирт с пребъркване при първа възможност на дамската чанта, или малко по-дълга връзка с източване на един или няколко заема, в зависимост от щедростта на клиентката... Разбира се, владееше и други способи за препитание, но те отново бяха свързани с чара му пред нежната половина на човечеството. Ето и в тази студена зимна вечер това щеше да е главното му оръжие...
   Спектакълът беше започнал преди петнадесетина минути. Йоцата стана от мястото си на края на реда и излезе във фоайето на театъра. Доближи се до дремещата гардеробиерка и се усмихна виновно.
   - Простете ме госпожо, но като му се припуши на един заклет пушач, ако ще и на Бродуей да е, излиза... - взе да пребърква джобовете си, търсейки номера за дрехата си, но не го намери - Я, номерчето е останало у съпругата ми... Ще бъдете ли така добра да бръкнете в десния джоб на моето палто - това сивото и да ми подадете запалката - жълта, рекламна на „Кемъл"? Много Ви благодаря! Толкова сте любезна! Цигарите са си у мен. Ще изляза на тротоара да изпуша една, няма да Ви мириша тук на тютюн...
   Данчо Йоцата излезе и запали цигара навън. Всичко вървеше по план. Беше си набелязал скъпото палто още преди началото на спектакъла. Сръчно бе пуснал в джоба му жълтата запалка, останалото беше само любезност и нищо друго... Минута по-късно се върна обратно с тракащи зъби.
   - Ако знаете, уважаема госпожо, какъв ужасен студ е вън! Направо изстинах! Ще може ли да се наметна, мила госпожо?... Благодаря Ви! Вие ме спасявате!
   Възрастната гардеробиерка без да се замисля подаде познатото й вече сиво палто на симпатичния и любезен млад господин, който ако не беше такъв заклет пушач, щеше да е най-съвършеният мъж на света. Той благодари, облече палтото си, старателно го закопча и излезе в мразовитата зимна нощ...

* * *

На сутринта Милан Сербезов влетя забързан във фоайето на офиса си, съпровождан от две журналистки и телевизионен оператор. Целият персонал от триетажната сграда беше строен и с бурни аплодисменти посрещна шефа си. Секретарката му поднесе огромен букет червени рози и от името на целия персонал му честити титлата „Бизнесмен на годината". Той импровизира кратка реч, в която наблегна, че титлата е заслуга на целия му екип, но тъй като няма как да раздели наградата на сто осемдесет и седем равни части, то по една тринадесета заплата за всеки от служителите му би била разумна отплата и стимул за все така всеотдайна работа. Последваха нови ръкопляскания, обявяването на импровизирано служебно парти в офиса още същата вечер след работа, и пак аплодисменти, и пак остроумни забележки... После двете интервюта, които даде на причакалите го рано журналистки, прекъсвани от неспокойното звънене на телефона му, по който известни и неизвестни политици и бизнесмени му честитяха наградата на Камарата...
   Когато най-сетне Сербезов стигна до бюрото си, наближаваше почти дванадесет часа. Даде инструкции на секретарката да не го свързва с никого и извади куфарчето с подслушвателната апаратура. Дали не беше вече изпуснал момента от поредното изнудване на Филипов? Сега, когато му беше отказал исканото, онзи неминуемо щеше да отиде при друг. Включи магнетофона и нахлузи слушалките.
   Отначало не можа да схване звуците, които чуваше. Постепенно различи някакъв скърцащ звук и тихи любовни стонове. Постепенно и скърцането, и стоновете се усилваха. Ха, май беше хванал данъчния на калъп с някоя женска. Дали пък някоя прегрешила бизнесдама не му се отплащаше в натура?... Милан Сербезов се изхили на глас. Ето че ставаше интересно. Вдигна крака на бюрото си и се отпусна на удобния кожен стол. Заслуша се с любопитство. Взе да подочува и мъжки хрипове. Женският глас се извиси и взе да пищи от удоволствие, в този момент и мъжът изстена шумно. Последваха минути на затихващи стонове на удоволствие. После тишина. По някое време жената се обади:
   - Беше чудесно, но е време да тръгваш. Не го знам моят, дали няма да се върне. Забрави си сутринта снощната награда и току виж се върнал да я покаже я на колегите, я на журналистите...
   Милан позна гласа на жена си и както беше с вдигнати на бюрото крака, политна и се срина на мекия килим. Остана да лежи на пода със слушалки на ушите и не вярваше на чутото. Обади се и мъжът.
   - Излиза, че съпругът ти е голяма работа, а? - гласът не беше на Филипов...
   - Така е. Хайде обличай се и изчезвай. Ето парите, за които ме помоли... - определено беше жена му.
   Сербезов изрева и скочи на крака:
   - Мамка ти и курва! Вече си плащаш да те тъпчат ли?! - хвърли слушалките от ушите си и яростно се спусна към телефона. Набра номера вкъщи и докато чакаше да вдигнат отсреща, не беше сигурен дали чува сигнала „свободно" или бушуващата в главата му собствена кръв. След няколко безкрайни мига най-после съпругата му вдигна телефона.
   - Какво правиш и кой е тоя там при тебе? Вече си имаш платени тъпкачи, така ли?! И каква е тарифата за това, а? Говори! – крещеше, изпаднал в истерия.
   - Милане, за какво говориш? Какво ти става? Тук сме с помощницата Мария. Приготвяме вечеря, не помниш ли, довечера чакаме гости по случай наградата?
   - Каква Мария, не ме будалкай, всичко чух! Кой е онзи мръсник при теб?!...
   Чу се някакво шумолене и разплакан шепот.
   - ...Ало! Господин Сербезов, аз съм помощницата Мария. Готвим за довечера Вашето любимо телешко. Всичко е наред, сами сме с госпожата, децата са на училище... Сами сме тук...
   Милан не вярваше на ушите си. Тръшна нервно слушалката. По дяволите! И слугинята ли беше в играта? Оставаше и да са си спретнали тройка с нея! Не беше възможно да е сбъркал гласа на жена си. Онова неизвестно копеле беше в дома му и му се надсмиваха... Трескаво набра телефона на СОТ-а. Отсреща вдигнаха на секундата.
   - СОТ. Дежурният слуша.
   - Сербезов съм. Боя се, че вкъщи има или... крадец... или похитител на жена ми. Пратете патрул веднага, проверете цялата къща!
   - Слушам, господин Сербезов! Ще Ви се обадим!
   Милан затвори отново и хвърли поглед към падналите на пода слушалки. Знаеше, че ако ги вдигне, това можеше да бъде краят на един дългогодишен брак. Любопитството все пак надделя и той ги долепи да ухото си. Отсреща отново се чуваха любовни пъшкания и този дяволски познат глас! Не, това надминаваше всичко, което можеше да си представи за изневярата. Току-що беше говорил с жена си, а миг по-късно тя продължаваше да се чука с безочливия си любовник в собствената му къща! Захвърли слушалките с погнуса. В този момент телефонът иззвъня.
   - Дежурният от СОТ. Свързвам Ви с патрула, господин Сербезов.
   - Господин Сербезов, патрул Михайлов съм. На обекта сме. Направихме оглед без да звъним. Съпругата Ви и готвачката готвеха в кухнята. После влязохме, но освен тях не открихме никого... Мисля, че всичко е наред.
   - Добре, добре, тръгвайте! Сторило ми се е, че има тревожна нотка в гласа на жена ми... - Сербезов погледна захвърлените слушалки, от които любовните стенания се усилваха. Скочи върху тях и започна да ги тъпче с дива ярост. За малко едно глупаво припознаване на гласа от тях щеше да му коства петнадесетгодишния брак. Явно беше преуморен и се нуждаеше от сериозна почивка. Седна на кожения стол и похлупи лице върху масивното бюро. Усети странно изтръпване в лявата половина на гърдите си, пълзящо към рамото и ръката му и прерастващо постепенно в болка...

* * *

На другия край на града в една скромна хотелска стая Данчо Йоцата лежеше в леглото, облякъл на голо скъпото вълнено палто. Меката коприна на хастара галеше възбуденото му тяло. Гледаше за трети път касетката, която беше заснел със скрита камера по-рано сутринта в една тузарска къща и доволно си подхвърляше във въздуха ръчно сечена уникална златна монета, на която претенциозно се мъдреше надписът „Бизнесмен на годината"...

* * *