Подаръкът

                                         Подаръкът 

Ето ме и мен. Седя във фотьойла и се взирам невиждащо в часовника на масичката. Телефонът до него не е звънял от много време. Точно в този момент, в този ден, заслушан в ритъма на стрелките, мисля, че чувам смеха му. Подигравателния му смях, насочен към мен. Не, не съм луд, просто много самотен. Бутилката в ръката ми се е превърнала в обичайното за мен допълнение. Не помня кога започнах да пия, но помня, че не съм съжалявал. Не помня и защо, но в момента знам. Животът ми е поредица от провали. Е, имало е и хубави моменти, отдавна забравени. Работя във фирма за куриерски услуги, не съм куриер, а чистач. Не се оплаквам от парите, стигат за наема и потребностите ми. Смея се, смея се на себе си - потребностите ми са алкохола, цигарите и тук-там някой залък. Но съм бил и по-добре. Бях преметнал със много пари  една голяма клечка. Преди верните му горили да ме намерят и да ми счупят ръцете, бях изхарчил всичко. Оставиха ме жив. Не знам дали съм им благодарен. Това ви навежда на мисълта, че идеята за самоубийство не ми е непозната. Така е, мислил съм не веднъж за това, но никога не ми е достигал кураж. Отново се смея - явно още не съм ударил дъното. Или съм се хванал за него и не искам да се пускам. Няма значение. Устата ми пресъхна от толкова много приказки. Отпивам поредната глътка от шишето и го оставям на масата. Грабвам телефонната слушалка и завъртам шайбата. Всеки звук, даващ свободно, ми напомня колко съм жалък. Чувам шум и глас, започвам да говоря:

      - Хей, Тони! Помниш ли ме, аз съм Джони... Мисля си, тъй като днес е...

      - Не, не те помня - отговаря Тони и затваря.

      - Копеле!

      Тръшвам слушалката. Трябваше да опитам, знаех, че ще се направи, но той си е такъв - тъпо копеле. Отпивам нервно от бутилката и я връщам в обратното и положение. Прекарвам пръсти през косата си. Поне да се бях взел душ. Отново набирам. Жалък си, жалък си, жалък си.

      - Ало, здрасти - казвам внимателно. Глътка.

      - За какво се обаждаш?

      - Ами днес имам рожден ден, мамо... - тишина, само шума на стрелките, на изтичащия ми пропилян живот. - Мислех, че може...

      - Джони, много съжалявам, много съм заета. Честит рожден ден.

      Оставям слушалката на масата. Отхвърлен от майка си. Страхотно, просто страхотно. Смея се и посягам към шишето. Отпускам се, затварям очи. Отдавна не съм сънувал, но предчувствам, че сега ще стане. Явно това ще е подаръкът за рождения ден. Звън. Има някой на вратата. Сигурен съм, че от звънеца пада прах, от доста време не е използван. Докато вървя, се опитвам да се сетя кой може да е, но нищо не мога да измисля. Нямам връзки с миналото си, ако се замисля, нямам връзки и сега. Отварям вратата, а зад нея се разкрива момиче, съвсем непознато момиче. Сигурно е сбъркала адреса.

      - Здрасти - усмихва се.

      Аз просто повдигам вежди въпросително.

      - Не ме познаваш, но може и да ти изглеждам позната - чака отговор. "Това шега ли е?" - Добре, явно не ме познаваш, нито пък аз теб, но знам, че живееш тук и това, че всяка сутрин и вечер се возиш в метрото - "Защо не спира да се усмихва?" - Виж, онзи ден без да искам те бутнах в метрото, ти ми се извини - "Да, сега се сещам" -  но аз не ти отвърнах нищо, дори те погледнах злобно. Идеята е... може ли да вляза? Знам, че е странно непозната да ти звъни на вратата и да иска да я поканиш...

      - В момента имам работа. - Отрязвам я сухо и поглеждам  зад вратата към масата, към бутилката и отворения телефон. Жалък си.

      - Добре, добре. Та казвах, идеята е, че преди година се промених коренно и се реванширах на всички хора, на които съм навредила или обидила по някакъв начин. - "Защо говори толкова бързо?" - От тогава насам живея с тази идеология, а те бутнах в метрото и не ти се извиних, - "Тя е луда." - вчера те проследих до тук, но не се обадих и затова, ето ме днес, за да си изкупя грешката. - "Напълно луда."

      Тя обвива ръце около раменете ми и притиска глава в мен. Прегръдка? Да, това е. Чувствам се неудобно, не до там, че ме прегръща непозната, може би не наред с главата, а до това, че бях забравил какво е чувството. Тя ме пуска и продължава да се усмихва насреща ми. Усещам, че и аз имам нещо подобно на усмивка върху лицето. Не мога да отрека, че ми беше необходим такъв жест. Май и аз полудявам. Лицето и добива сериозност, а устните и отронват искрено:

      - Извинявай... Е?

      - Какво?

      - Прощаваш ли ми?

      - Май нямаш работа да вършиш през дните?

      - Не ми отговори.

      - Как се казваш?

      - Мария, но наистина те питам.

      - Да, прощавам ти. - отвръщам на въпроса ù, но не мога да откъсна очи от нея.

      - Мерси. - отговаря ми тя

      Мога веднага да затворя вратата, но оставам на място, тя също. Няколко секунди се наблюдаваме в тишина, докато тя не проговаря:

      - Добре, благодаря ти още веднъж и чао.

      - Георги.

      - Какво?

      - Казвам се Георги, но всички ми викат Джони.

      - Приятно ми е, Георги.

      - Може и Джони.

      - Предпочитам първото. - осъзнавам, че не искам да оставам сам. - Хайде, приятна вечер.

      Тя ми обръща гръб и продължава. Докато я гледам как се отдалечава, виждам и надеждата да го прави.

      - Мария, чакай. - Сякаш се чувам отстрани. - Да отидем на кафе? Щом идваш вечерите на вратите на непознати, реших, че ще искаш да отидеш с един от тях на кафе.

      - Не. - сърцето ми прескочи - Не харесвам кафенетата. Знам по-добро място. Хайде. - Усмихва се тя и ме подканя с ръка.

      - Чакай.

      Връхлитам в стаята и грабвам бутилката, минавам обратния път до вратата. Хвърлям я в кошчето до нея. Мария стои в края на коридора и ме чака. Затварям вратата. Усмихвам се.