14.09.2019 г., 14:47 ч.

 Подаръкът на мама (част 3) 

  Проза
376 0 0
2 мин за четене

 

Епилог

 

            Преди много време на света се бе появило малко вомиченце. То растеше под грижите на своите дядо и баба. Дълги години всяка нощ, докато заспи, се взираше в нощното небе, търсейки сред звездите своите татко и мама. Искаше за ги попита къде са... какво ще му донесат за подарък... кога най-после ще се сгуши в техните прегръдки....

            Животът следваше своя ход. Момиченцето порастна и се омъжи. Роди си своя дъщеричка, която обичаше да се катери на коленете й и да я пита защо понякога гледа тъжно към небето, като че ли очаква някого оттам. На свой ред то се превърна в красива млада жена, която със своя съпруг отскоро се радваха на две близначета – палаво юначе и любопитно девойче. Малко след раждането им мъжът бе подарил телескоп на съпругата си, знаеки за нейната обич към звездите. Оттогава неволно се влюбиха в нощното небе и понякога им се струваше, че и то изпитва същите чувства към тях самите. .  

            Една вечер, след като близначетата заспаха, младите родители седнаха пред прозореца. Вместо да започнат обичайното споделяне за преживяното през деня, съпругът я изненада:

 

         – Мила, помниш ли какво ми разказахте с майка си за нейния живот?

         – Разбира се! Дори те запознахме с един странен човек, описал случилото се в свой разказ. Знаеш защо го нарече „подаръкът на мама“. 

        – Да, така беше. Вчера прочетох отново първата му част и ми хрумна една идея. Искам да споделя отначало с теб, а после да я обсъдим и с твоите родители.

         – Добре! И без това утре те ще ни дойдат на гости да видят колко бързо растат децата. Какво си намислил?

         – С теб вярваме, че между нас и починалите ни скъпи хора съществува някаква неуловима връзка. Трагично загиналите родители на майка ти са били добри хора. Такива са били нейните дядо и баба, които са я отгледали. Всичките са оставили неизличима следа след себе си. Ог благодарност към тях искам да почетем с нещо необичайно паметта им. Съгласна ли си да поставим разказа в техния общ гроб? Ако наистина същствува връзка между нас и тях, те ще разберат нашето послание за обич и признателност.

            Речено – сторено. В края на следващата седмица всички се събраха около гроба. Бяха поканили и автора на разказа. Той живееше вече пети живот и също като тях отдавна вярваше във връзката на хората с техните починали близки. Човекът бе неизразимо щастлив от неволното си съпричастие към това необикновено събитие. Оказаха му честта да положи в пръстта запечатана кутия с ламинираните страници.

 

            А някъде отгоре към тях се усмихваше един Малък принц...

 

© Вили Тодоров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??