Имам доста отдавнашен спомен за една дама, майка на бивш мой ученик, която често я уволняваха от работа поради конфликти с директорите на учреждения и фирми, в които бяха я назначавали на работа. Тя пък от своя страна при всяко уволнение завеждаше съдебни дела срещу поредния „проклет“ свой шеф. Целта ѝ беше да докаже, че работодателите ѝ не са били лоялни с нея. И четиримата  ли? Да, тя беше убедена, че и при четирите случая правото е било на нейна страна.

       Бях класна на сина ѝ. Юношата беше с доста нисък праг на дразнимост, често ми се оплакваше, че съучениците му се подиграват, че го тормозят. Беше емоционално лабилен, с ниско самочувсвите, имаше сериозни проблеми с приобщаването към класа. Разбира се, получаваше моята подкрепа.

       Веднъж, след една родителска среща, на която трябваше да решаваме организационни въпроси  във връзка с предстоящо екскурзионно летуване на учениците от класа ми, когато всички останали родители си тръгнаха,  въпросната дама се доближи близо до катедрата, на която се бях облегнала, и ме попита:

         – Вие, госпожо, знаете ли, аз какво ще сложа на масата тази вечер пред детето си? – Не отговорих, гледах я спокойно в очите и очаквах следващите ѝ думи. Усещах, че иска да предизвика съчувствието и съжалението ми.  Макар че не бях споменала и дума за сина й, майчиният ѝ инстинкт подсказваше, че нещата в училище с Дидо не вървят съвсем добре.

          –  Ще му направя брашнена каша с мляко!  –  и продължи да ми разказва за неплатените си сметки за ток и вода, за високия наем на жилището, което обитават със сина ѝ, след което изреди каква сума на кого е дължала. После заговори за несправедливото отношение на поредния ѝ шеф към нея, как е протекъл съдебният процес срещу него, как поради липса на средства не е наела адвокат, а се защитавала сама ...

       Дамата не беше на повече от четиридесет.Тъмнобежовият ѝ ленен панталон идеално се съчетаваше по цвят с масленозелената ѝ памучна блуза, която леко прикриваше ханша ѝ. Къдравата ѝ светлокестенява коса се спускаше на кичури по раменете ѝ. Докато говореше, често я отмяташе настрани или прокарваше пръсти през нея. Имаше дълги, фини пръсти. Докато я наблюдавах съвсем дискретно, плеадорията ѝ ставаше все по-разпалена. От време на време махаше рязко с ръка, като че ли посичаше нещо или някого. Зеленикавите й ириси постоянно сменяха цвета си  и излъчваха нещо, което не можех да назова с позната дума – някаква странна амалгама от страх, гняв, безпомощност и тревога. Забелязах, че ситни капчици пот са избили по мъха над устните ѝ. Скованата ѝ женственост постепенно се разгръщаше в ескалираща войнственост. Стоях на разстояние близо метър от нея, но не долавях дъх на алкохолни изпарения. Беше трезва, напълно трезва беше тази жена! Започнах да губя търпение и самообладание. Бях обещала на дежурната прислужничка до 19 часа да приключа с родителската среща, а сигурно бях просрочила уговорката ни с половин час. Много исках Дидо да дойде заедно с класа на предстоящото екскурзионно в Рила и докато тя редеше неволите си, вече бях решила да платя вноската му.

        – Госпожо, Панайотова, разбирам Ви! Имам само една молба към Вас. Разрешете Данаил да участва в това екскурзионно летуване. Нямате ангажимент относно изплащането на необходимата сума. Това си е моя грижа. – Тя се сепна, леко пребледня, стана ѝ неловко, погледна ме учудено и отначало запротестира, че не било справедливо спрямо другите деца, но в крайна сметка даде съгласието си.       

           Знаех, че е пришелка в града. Никой не знаеше откъде е, къде е живяла преди това, дали бащата на детето проявява някаква загриженост за сина им. Дамата беше висшистка. Беше завършила специалността „Счетоводство и контрол“ в Стопанската академия в Свищов. И всичките ѝ четирима директори, при които тя беше работила в градчето ни в продължение на две години, според нея, нищо не разбираха от счетоводство и финанси, бяха некадърни ръководители. След няколко месеца си тръгна от града ни.

              Не знам защо тези дни се сетих за Дидо и за неговата майка. Не съм била уволнявана от работа, но ми се случи веднъж по собствено желание да напусна заеманата преподавателска длъжност в една гимназия в средата на учебната година. После, като въпросната дама, разчитах на спонсори три месеца, докато си намеря нова работа. Повече никога не се противопоставих на работодател, може би, защото и късмет извадих. А може би, защото си бях научила уроците и бях издържала успешно изпитите по Търпение, Прошка, Човеколюбие и Смирение. Попаднах в чудесен колектив, сред колеги професионалисти и много, много пекана Шефка, която на първо място беше Човек. С всеки един от екипа ни.

           Уволнението от работа се преживява различно от различните хора. Един ще приеме „бедата“ като указващ знак от съдбата и ще си намери по-добро поле за професионална изява. Ще се заеме с нова трудова ангажираност, ще получи повече удовлетворение от нея, както и по-добро заплащане. Друг ще кърши пръсти, известно време ще разчита на финансовата подкрепа на останалите членове на семейството. Четвърти е възможно да се отчае, да проклина съдбата, да се пропие и да почерни не само собствения си живот, но и този на близките си. Пети може да потърси възможности за реабилитация по съдебен път. Шести да поеме по лош път – да почне да краде или да печели пари по други  нечестни начини. Въпрос на избор, нали? И от какво зависи той?

         Има хора, които търсят причината за неудачите си постоянно в другите. Те са конфликтни, обсебващи,  вечно недоволни от всеки и от всичко. Все някой друг им е крив, а цялата правда на света е заключена в техния ум и сърце. Може би и вие сте се срещали с подобни „праведници“? Естествено е, че се нуждаят от психологическа помощ и подкрепа тези хора. И от социална, разбира се! Може би са имали нещастно детство, били са неглижирани от родителите си, фрустрирани, не са получили достатъчно обич, разбиране и признание в семействата си.

              Да съдиш е грях, но да понасяш последиците от нечия инфантилност и неадекватност, най-малкото е липса на себеуважение. Вероятно и за тези хора настъпва моментът, когато си научават „урока“ след няколко поправителни сесии или повтаряния на класа в училището на живота. Умът, нашият ум, може да е правилно управляваното командно табло на летящия обект, в който се вози духът ни, но може да е и примка на шията ни или торба с камъни, която да ни завлече към дъното. Всеки човек е потенциален престъпник, всяка жена е потенциална …, хайде, ще използвам по-меката дума – държанка. Въпрос на съдба или на осъзнати морални ценности и на воля е изборът на посока за  разгръщане на заложения в нас енергиен потенциал? Ако сме осъзнали какво радва душата ни и как бихме могли да постигнем желаното и възнамеряваното, ако сме си изградили житейска стратегия и я следваме неотклонно, това вече е неопровержимо доказателство за житейска и морална зрялост.

           Ценността на един изживян живот се измерва с добрите дела и със спомените за тях, които човек оставя след смъртта си в паметта на живите. Не всеки е призван да бъде велик откривател, изобретател, художник, писател, композитор…, да остави ценно материално или духовно наследство. Но да опазим човешкото си достойнство, каквито и житейски предизвикателства да се изпречат пред нас, това, мисля аз, е мяра за свързаност с духа. А дали съхраненото достойнство има връзка с вярата? Аз мисля, да! Ала не страхът от Божието възмездие трябва да ни възпира от непристойно поведение и срамни, унизителни дела, а обичта към ближния – подобието Негово, каквито сме и ние самите.

Самадхи